27463 | 26 юни 2015 | 12:08

Белите петна в тази важна сфера намаляват

До ден днешен не е напълно ясно какво представлява апетитът. Известно е, че става дума за необходим за оцеляването инстинкт, който се управлява от нервни и хормонални механизми под командата на мозъка. Възможно ли е обаче на тях да им се въздейства така, че без да се насилваме, да се храним правилно и да не припадаме при вида на изкусителни лакомства? Еднозначен отговор на така зададения въпрос все още няма, но белите петна в тази важна сфера намаляват, твърдят специалисти.

Засищането е най-трайно след пълноценен обяд

Стърженето под лъжичката, парещата празнота в стомаха, слабостта, главоболието и другите признаци на глада са измислени от природата като сигнал, че е време да похапнем. Те възникват като реакция на центъра на глада в хипоталамуса. Празният стомах започва да се съкращава на всеки 15-20 минути, откъдето идва усещането за спазми от глад. Но ако той бъде напълнен с каквото и да е - било с висококалорични сандвичи или с диетични фибри, било дори с вода, гладът би трябвало да отмине. Това обаче не се случва. Изпитват го дори хора, чийто стомах е изцяло отстранен.

От миналия век е известно, че в хипоталамуса са разположени мозъчните центрове за глад и за ситост. В последните десетилетия учените съсредоточиха усилията си над втория и стигнаха до извода, че върху него оказва влияние самият прием на храна - дъвкането, гълтането, храносмилането. Те установиха и че след пълноценен обяд чувството на ситост продължава по-дълго, отколкото след прием на бързи храни със същата калоричност. И че ако след хранене съставът на кръвта се окаже оптимален, мозъкът решава, че човекът е сит, и то за дълго.

Съществуват няколко теории за засищането. Една от последните е, че съответните мозъчни центрове постоянно следят показателите на кръвта и на течностите в гръбначния мозък. Съставът на тези течности е различен у сития и у гладния. Освен това експерименти доказаха, че ако се прелее кръв от сит хамстер на гладен, гладният престава да търси храна. Разбира се, при човека определена роля играят стресът, навиците, обкръжението. Но ако оставим настрани психологията и насочим вниманието си към биохимията, ще се уверим, че апетитът зависи от няколко фактора.

Белтъците намаляват желанието за сладко

Първият е количеството на глюкоза (захар) в кръвта. Когато то падне под нормата от 3,3 милимола на литър, центърът на глада се възбужда и ние имаме нужда да ядем. Слабостта, неспособността да съобразяваме, треперенето и припадъците от глад са признаци за остър недостиг на глюкоза в кръвта.

Равнището на подкожна мазнина е друг важен показател. Мастните клетки адипоцити са нашият дълговременен запас от енергия. И независимо по каква причина го нарушаваме - дали сме пробягали маратон, или сме решили бързо да си оправим фигурата, адипоцитите се стремят да се възстановят. За целта те започват да отделят хормона лептин, който дава сигнал за лишение на мозъка. Центърът на глада реагира не толкова бързо, колкото на глюкозата, но отчита и трупа получената информация. Илюстрация за това е изпитаното от много хора, подложили се на строга диета - през първите 2-3 дни нямат сериозен проблем, но след това чувството им за постоянен глад нараства. Ето защо, за да се излъжат мастните клетки, трябва да се отслабва постепенно - не повече от 1 кг седмично.

Температурата на тялото също влияе - енергията се измерва с калории, а калория означава топлина. Когато мозъкът усети, че температурата е по-ниска от обичайната, решава, че има недостиг на енергия, и центърът на глада поражда желание за висококалорични блюда.

От съществено значение е и равнището на аминокиселините. Те са „тухличките“, от които е изграден всеки белтък, в това число месото, рибата, птиците. Също така при нужда черният дроб може да си достави от тях молекули глюкоза. Изследвания показват, че присъствието на аминокиселини в кръвта затормозява центъра на глада. Затова при отслабване е толкова важен несъдържащият мазнини белтък - той потиска желанието за сладко и спасява от глад часове наред.

Изследователите постепенно откриват и различни други фактори. Неотдавна например беше установен впечатляващ факт - при гладуване клетките на хипоталамуса буквално започват да се самоизяждат. Този автоканибализъм е най-мощният стимулатор за центъра на глада - помита всякакви морални и волеви прегради и запраща човек директно към хладилника. Също така има данни, че сигнали за недостиг на енергия подават черният дроб и стомашно-чревният тракт, като произвеждат хормони. Определена роля играят и някои невромедиатори - вещества, които провеждат нервните импулси в мозъка. В центъра на глада властва норадреналинът, а в този на ситостта - серотонинът.

По пътя към едно почти невъзможно решение

Най-важният въпрос в случая е как може да бъде управляван апетитът. Не би било уместно за целта да се използват медикаменти, които съдържат вещества, близки до хормоните норадреналин или серотонин, нищо че е доказана връзката им с центровете за глад и ситост. Специалистите оприличават въздействието им на това на амфетамините и на други психотропни средства. Намаляването на чувството за глад би се заплатило с разклатена нервна система, безсъние, аритмия и хипертония. Съвсем логично би могло да се очакват нарушения на мозъчните функции или сърдечен порок. Друг обсъждан вариант е да бъдат използвани вещества, които влияят на чувствителността към въпросните хормони. Препаратите на такава основа също не биха били безупречни - те биха предизвикали сухота в устата, запек, главоболие, безсъние и хипертония.

В крайна сметка дълго време се смяташе, че не може да бъде създаден медикамент, който да въздейства единствено на центъра на глада, без да засяга работата на мозъка. В последно време обаче учените се чувстват обнадеждени. В момента най-перспективно се смята повишаването на чувствителността на т.нар. канабиноидни рецептори в мозъка. Тези особени сензори, чието название ясно напомня на канабис, реагират на т.нар. хормони на радостта - ендорфини, синтезирани от мозъка при физически натоварвания, при прегръдки и други удоволствия. А ендорфините притъпяват глада, болката, унинието.

Производителите на този вид препарати, които вече се намират на пазара, твърдят, че те позволяват да се получи удоволствие от много по-малко количество сладко и избавят от потребността стресът да бъде преодолян с обилно хранене. Експертите обаче са предпазливи в оценките си - да се говори за ефективността на едно или друго средство, както и за рисковете от неговата употреба, може едва 15-20 години след приложението му в практиката.