10649 | 18 ноем. 2015 | 17:23

Тероризмът е само набор от средства, които се използват в борба за осъществяване целите на религии, идеологии, политически програми, или просто на интереси.

Световната политическа сцена е изпълнена от ужасяващата фигура на джихадисткия терор. Общественото мнение, а следователно и всички ние, сме стреснати и в някаква степен готови да бъдем манипулирани чрез тази фигура и по-нататъшната й съдба. За да запазим, доколкото успеем, способността си за обективна преценка и съответно на нея поведение, трябва да си дадем отговор на въпроса: какво става зад кулисите? Чия игра прикрива, или обслужва джихадисткият тероризъм?

Но преди всичко, нека не забравяме, що е то тероризъм. Тероризмът не е идеология, не е религия, не е политическа платформа. Тероризмът е само набор от средства, които се използват в борба за осъществяване целите и на религии, и на идеологии, и на политически програми, или просто на интереси. Точно така тероризмът се проявява много пъти в историята.

Той е прилаган в името на политически идеи и програми, както леви, така и десни, както определяни като консервативни, така и имащи се за прогресивни. С терор са си служили силни във вярата си и усърдието си християни, мюсюлмани... Последният век ни остави примери на терор при сблъсъците между политически идеи, религиозни съперничества, етнически различия и просто конфликти за власт и интереси.

Така че по-скоро е утопия да се мисли, че някой се готви или е в състояние - каквато и коалиция да се сформира за тази цел - да сложи край на тероризма. Последният е нещо присъщо на човешкото общество. И дори ако някога се осъществи химерата за унищожаване на оръжията, това надали ще откаже човеците да прибегват до терор. Ще го правят, както се казва, с голи ръце. Или това вече няма да са човеци, а нещо съвсем друго.

А що е джихадисткият тероризъм? Нищо различно от един логичен продукт на процесите в Близкия изток в последния век. От края на първата световна война Близкият изток е арена на ожесточено съперничество за позиции във владеенето и експлоатирането, както на природните му богатства, така и на стратегическото му положение. Борбата се осъществява на две, свързани помежду си и взаимно влияещи си, равнища.

Едното - на племената, клановете, религиозните традиции, историческото наследство, които делят или събират населението от тази обширна територия. Другото - на така наричаните „Велики сили“, които непрестанно се месят, влияят, диктуват, и в крайна сметка използват с по-голям или по-малък успех, Близкия изток за своите си интереси.

До втората световна война, видимо за света е преди всичко това „по-високо равнище“. Забележима е играта на страни като Великобритания и Франция, и в по-слаба степен - на Съединените щати. След втората световна война за Близкия изток се отваря съвсем нова страница. Страни като Египет, Иран, Ирак, Саудитска Арабия, Сирия, емирствата, Йордания, Израел, Ливан, палестинското движение – всички те започват да играят своя роля и да преследват специфични свои интереси. Това създава нови възможности, но и изключително усложнява „играта“ на второто равнище. Още повече че там вече Франция и Великобритания не са в положението на „първи цигулки“.

Тази роля поемат САЩ, но на терена искат „да имат думата“ и Русия, и Германия, и Италия, а по-късно и Япония, и Турция, и Китай... Близкият изток се превърна в терен на изключително оспорвано съперничество в световен мащаб на екссплоатацията на природните му богатства, и в същото време територия, в сблъсъците върху която „големите“

претеглят силите си без рисковете на прекия конфликт.

В своеобразните условия, които се оформиха на прелеза от миналия към сегашния век, и в Близкия изток се забелязаха нови тенденции. За разлика от десетилетията, последвали края на втората световна война, на първото равнище като водещи фактори се откроиха държави и режими, които се опират на исляма: Саудитска Арабия, Катар, Обединените арабски емирства, Иран. Но общата им ислямистка основа нямаше как да бъде някакъв фактор за обединение помежду им, защото те споделят течения в исляма, които са дълбоко враждебни помежду си.

Упадъкът на светското управление в Египет, в Ирак, в Ливан, както и неуспехът в опитите да се намери база за трайно уреждане на отношенията между Израел и палестинците, доизгради изключително конфликтна действителност в района. На второто равнище - това на външните сили - се оформи също нова, различна от миналия век, обстановка. След края на Съветския съюз, в последвалото смутно за Русия десетилетие, САЩ решиха, че Близкият изток е един от районите за категорична манифестация на тяхната роля и ранг на единствена суперсила в съвременния свят.

Вашингтон сметна, че Русия е изтикана завинаги от този район, а що се отнася до Китай, има много вода да изтече преди евентуално да прояви амбиции за някакво присъствие. Опрени на съюза си със Саудитска Арабия и емирствата, САЩ сметнаха, че няма защо да търсят и се съобразяват много с мненията на Франция, на Турция и други свои съюзници, което и демонстрираха при войната в Ирак. След един „кратък момент“ на почти безоблачна обстановка в Близкия изток, дойде движението на „арабската пролет“, довело до смяната на режимите в Тунис, Либия, Египет.

Движение, подкрепено от САЩ и съюзниците им в НАТО, но не получило същата подкрепа от партньорите им в самия Близък изток. Очевидно, последните сметнаха, че не са били приобщени към промените и мненията и интересите им не са били взети под внимание. Към това по-скоро мълчаливо несъгласие откъм първото равнище, се добави изненадата (за САЩ) от позицията на Русия. Последната реши да застане открито на страната на режима в Сирия, с което да защити съюзника си Башар Асад, но преди всичко, последното, наследено от СССР, конкретно свое присъствие в близкоизточния район.

Ето при такива общи условия в хода на последното десетилетие се стигна до формирането на джихадистката организация, прокламирала се по-късно като нов Ислямски халифат. Ако са все още скрита оперативна тайна подробностите около финансирането, организацията и връзките на джихадисткия тероризъм, то неговата политическа роля се демонстрира по открит и категоричен начин. Преди всичко, джихадисткият тероризъм издига високо претенциите на агресивен и със световни амбиции ислям.

Това не е официалната позиция на никой управник на ислямска държава, нито на ислямска религиозна институция, но надали някой се съмнява, че то гали ушите на мнозина, включително и от власт имащите между тях. Джихадисткият тероризъм е срещу Русия. Защото последната му пречи на амбицията да разполага със Сирия и защото му прегражда пътя за влияние върху мюсюлманското население в редица бивши съветски територии.

Джихадисткият тероризъм е против Европейския съюз. Защото смята, че европейската територия е естествен обект за неговите експанзионистки амбиции и защото е недоволен, че политиката на европейските държави „поврежда“ и „размеква“, повече или по-малко, онова мюсюлманско население, което е вече настанено на тяхна територия.

Джихадисткият тероризъм е и против САЩ. Просто, защото месианската му световна амбиция го изправя срещу всяка сила, която би могла да му противостои. Откровено заявената политическа и идеологическа платформа на джихадисткия тероризъм е онова, което ще му осигурява - може би и за относително продължително време - материална поддръжка и приток на фанатизирани попълнения. И в същото време то е онова, което прави възможно - и вероятно - изграждането на международна коалиция срещу него.

Защото е сигурно, че едни или други сили, са виждали възможност да го използват за свои интереси и затова са подкрепили създаването му и извеждането му, така да се каже, на сцената. Но последните една-две години категорично сочат, че „мрачното създание“ излиза от рамките на ролята си и се превръща в заплаха и за създателите си. Въпросът, на който не можем да си дадем веднага отговор, е колко време и още колко невинни жертви ще са необходими, за да си дадат сметка големите фигури на световната политика за тези факти, които са пред очите на всички ни?

За да се стигне във Вашингтон, Москва, Пекин, Лондон, Париж, Берлин и т.н., до убеждението, че никой от споровете и борбата на интереси помежду им, не оправдава използването на средства като джихадисткия тероризъм, които могат да унищожат световната цивилизация почти толкова сигурно, колкото може да се направи с ядрено оръжие. И не само да стигнат до това убеждение, но и да действат в съответствие с него. Подобно действие, нека се каже ясно, ще отговаря изцяло и на добре разбраните интереси на огромното мнозинство от мюсюлманите в нашия общ свят.