7917 | 26 юни 2015 | 17:10

Свиренето на улицата го сравнявам с риболова. Ако излезеш с нагласата да изкараш пари, няма да имаш късмет.

За първи път го срещнах в картина на Ванда - музикантка и художничка, за която „Преса“ писа миналата събота. Свиреше с цигулката си на покрива на една червена къща. След това се видяхме пред НДК. Носеше и цигулката, и китарата си. Константин се връщаше от занимания с деца в център по сугестопедия. Беше вдъхновен, малко уморен и много гладен.

За звуците отвисоко

„Снимахме един филм, в който аз трябваше да свиря на покрив, и се качихме с няколко приятели - две-три луди глави. Покривът е вдъхновяващо музикално пространство. Черпиш от цялата околна среда и виждаш всичко долу като на длан. Ако свириш на морето, музиката ти е мека, плавна и ритмична като вълните. В планината всяко листо, всяка тревичка, цялата красота те слуша и знаеш, че звучиш по-различно. На покрива пък си малко по-близо до небето. Всички звуци летят отдолу и усещането е, все едно озвучаваш града.

За детството

„Много обичах къщата на дядо ми в село Гецово, Разградско. Тази къща е силно свързана с творческото ми вдъхновение. Наричахме я Замъка. Има пристройки, мазе, тавани, нещо като тайни входове. Има и голяма градина и дори виенско колело. Една нощ, малко преди да се появи вуйчо ми, дядо го сънувал. После поръчал части от чужбина и го направил. Има само две места, но е истинско и от него се виждаше цялото село. По-късно осъзнах, че не във всяка къща има виенско колело. Другото място, което много обичах, беше голямата спалня. Там четяхме книгите игри, в които ние бяхме главните герои. След това един ден си написахме и наша. Много обичах и да стоя на двора. Там дядо от голям казан направи басейн, а част от интересното беше да изследваме градината, за да видим какво друго е изработил.“

От малчуганските си години Константин Кучев е запазил и спомена за първите си концерти, които изнасял… с две пръчки, фантазирайки си, че свири на цигулка. На пет години и половина без ничия намеса поискал да свири на истинска цигулка и родителите му го записали в плевенското музикално училище. „Имах много добра учителка, която ми показваше, че истински добият музикант е и истински добър човек.“ В осми клас младият музикант решава, че иска да види какъв е животът извън конкурсите и изявите, и се разделя с цигулката. След две години пауза я заменя с китара и започва да се подготвя за изпити по анимация в НАТФИЗ. След като не го приемат, отново се връща към своята страст музиката.

С авторските си песни и изпълнение на китара впечатлява режисьора Андрей Аврамов, член на изпитната комисия в консерваторията, и благодарение на високите му оценки е приет и следващите години учи пеене. С тази си дарба миналата година се явява на конкурса „България търси талант“ и стига до полуфинал. Малко разочарован от неизпълнението на щедрите обещания на организаторите, Косьо започва да търси реализацията си сам.

В Студио 5 заедно с приятели музиканти започва да прави своя импровизиран концерт с публика „Разходка по луната“. „Давам шанс на хората от публиката да разкажат нещо, което в момента чувстват и мислят, а ние го превръщаме в песен. Всеки има възможност да посвири на нашите инструменти и така стъпка по стъпка пада бариерата между гостите и изпълнителите. Много е освобождаващо.“ Извън спектакъла Косьо прави музика за театрални постановки и пише авторски песни. „Вдъхновявам се или от трудност, или от безмерно щастие. Крайната емоция ме разтърсва и тогава става нещо. Някои от песните, които смятам, че ме изразяват, са се случили в труден момент. От щастливите ми мигове са се раждали безветрени и слънчеви неща.“

Освен на сцена Косьо е свирил и на фестивални поляни, на тунизийския плаж, на връх Олимп. Във всяка изява намира емоция. „Бих свирил на всякакви места. На улицата на шапка - често го правя. Много ми е приятно. Това е различно общуване. Разменям по някоя дума с хората, някой ме моли да му изсвиря нещо, друг да посвири на цигулката ми. Свиренето на улицата го сравнявам с риболова. Ако излезеш с нагласата да изкараш пари, няма да имаш късмет. Просто трябва да свириш за хората. Те са като река. Ти попиваш нещо от тях и те от теб.“ Затова и ако един ден не намери работа тук, у нас, ще тръгне да пътува и свири по света. Със спечелените пари без колебание „ще построи детски център или театър. Може и парк, в който децата да играят, да пеят, да свирят. Ще поканя мои приятели музиканти и актьори, за да направим и пътуващ театър. Нещо, което е свързано със споделяне.“ Другата му мечта е да работи в съвместен проект с куклени актьори, защото от дете е привлечен от магията на кукления спектакъл. И като всеки позитивно настроен човек е сигурен, че това ще се случи, защото „сега ни е трудно и вървим надолу, но ще дойде време, в което ще вървим нагоре“.