20323 | 28 дек. 2014 | 17:19

Една жена е толкова красива, колкото мъжът срещу нея я вижда.

Елена Петрова е родена в София на 1 ноември - Деня на будителите. Завършва театралния клас „4 х С“ при Николай Георгиев. Работи в Народния театър, сега участва в постановки на Театрална формация „Мелпомена“, които се играят в „Българска армия“. Прави запомнящи се роли като Нора (в едноименната пиеса на Хенрик Ибсен), Мила („В полите на Витоша“), Катерина („Преспанските камбани“). В момента е впечатляваща като Лора („Яворов, Мина и Лора в часа на синята мъгла“) и Големанова („Големановъ“). Стартът й в киното е на 15 години във филма „Граница“, а после и във втората версия на „Козият рог“ (награда за женска роля от Московския кинофестивал). За широката публика тя все още е Боряна от сериала „Стъклен дом“, снима се и в първия български хорър „Вила Роза“. Няколко пъти е избирана за жена на годината и любимка на публиката в различни класации, лице и глас е на телевизия bTV Lady. Омъжена за Аристотелис Фотилас. Имат две деца - близнаците Александър и Изабела на 8 години.

- Елена, щях да те питам за театър, но се заговорихме за опитите да се неглижират известните и успелите.

- Индивидуалността и яркият характер са това, което ни отличава в живота. Това са хората, които водят другите напред и им помагат да осъществяват мечтите си. Много медии и институции искат да унищожават тези индивидуалности и характери, да ги приравняват. Няма по-неграмотен ход от това. Чистоплътност на перото - все по-рядко се среща това… Да се плъзгаш по лесната пързалка на слуха, означава, че си неподготвен човек, който не иска да се развива, да отразява истинските, хубавите лични истории, които да са пример за другите. Плъзгаш се по тази лесна нечистоплътна пързалка, и смяташ, че създаваш нещо. Не, нищо не създаваш… Но не бих искала да говорим за това, имам такива красиви планове в главата си…

- А защо да не говорим за това навръх Нова година, когато всеки прави равносметка?

- Аз работя от 15-годишна. Тогава нямаше интернет, Фейсбук и инвазия на този вид жълта преса. Тук пазарът е малък, всичко ни е дребно, с огромни комплекси сме и трябва да имаш голяма воля и характер, за да оцелееш. Само че аз избирам да оцелявам не заради тях, а заради любовта и бъдещето на децата ми, заради това да бъда по-добра актриса, майка, приятел. Заради това искам да продължавам да ставам сутрин и да пренастройвам цялата си система, защото всички жени сме като войници днес. През годините съм си изградила много добра предпазна клапа и не бих допуснала тези хора да ме наранят. Мисля, че целият негатив остава в тях. Много е трудно да понасяш себе си, когато си злобен и лош човек. Да си злобен означава да стоиш на едно място. Аз избирам да бъда в отбора на добрите.

- Думите ти са звучен шамар за тези, които опитват да те неглижират.

- Шекспир има много хубава реплика в една от пиесите си: „В днешно време да убиеш някого с думи е много лесно, като да размажеш муха.“ Кажете какво създавате?! Създайте нещо! Допринесете с нещо в тоя живот! Каква е вашата цел? Кое ви балансира, кое ви кара да обичате?…

- Като говорим за любов, ти си Лора в постановката на Бойко Илиев „Яворов, Лора и Мина в часа на синята мъгла“ и подозирам, че много обичаш поета.

- Много. И още повече Лора.

- За Лора ли си? Много българки са си задавали въпроса коя от двете любими на поета биха искали да бъдат.

- Винаги съм искала да съм Лора, макар че съм играла и прототипа на Мина - Мила от „В полите на Витоша“. Честно казано, да си Лора е голямо изпитание и изисква голяма смелост. Това означава да изследваш всичките спирали и кътчета вътре в себе си и да ги представиш на хората. Там стъпваш и си толкова истинска, с такава вяра и уважение към личността на тази жена… В началото се изплаших от дълбочината и мощта на нещата, които си казват Яворов и Лора. И от мощта, с която се унищожават, обичайки се. Трябваше да се впусна в пълната си крайност и мощност, иначе нямаше да успея да разбера тази жена. И сега, Боряна, повярвай ми, когато излизам на сцената, аз съм Лора. Знам, че това звучи много страшно. Аз дори емоционално съм под въздействието й. (Разплаква се.) Защото колкото и страшно да звучи, аз я разбирам. Това да си позволиш преди 100 години да обичаш безпощадно и безкомпромисно, е неповторимо. Продължавам да развивам ролята и имам една много силна идея, която се надявам да осъществя.

- Каква е тя?

- Рано е да споделям, но продължавам да търся. Хората, които се занимават с кино, дължат един великолепен филм на най-голямата любовна история на България. На най-страстната, най-изпепеляващата история за сблъсъка на две вселени, на двата свята - на един огромен, световен поет и талант, и на една личност, която стои до този човек и която му е истински партньор на всяко ниво - интелектуално, емоционално. Тя не е измисленият образ на пиедестал, тя му е истинският партньор. Но в момента, в който се виждат и обикват, това е началото на техния край. И заради това аз смятам, че трябва да се заема с този проект.

- Май всички се досещаме какво планираш...

- Вярвам, че ще се справя, с подкрепата на хората, с които работя, и трябва много българи да ни подкрепят. Продължавам да изследвам характерите на двамата и искам да ти споделя, че за мен истинският, силният човек в тази връзка е Лора.

- Упрекват я, че е много обсебваща.

- Да, обсебваща е, изискваща е, тя казва: „Аз искам всичко или нищо. Искам душата ти и сърцето ти, не искам навика ти. Искам нежността, която ти се налага въпреки волята ти.“ Това е тя. Лора така може да обича. Разбира се, не трябва да се стига до такъв фатален край. Но ако от другата страна няма същата страст, човек много бързо може да изгори и да се разделят.

- Тази година отбелязахме сто години без Яворов, питах Стефка Янорова, а сега и теб: Как понасяш идеята за бар в къщата на поета на „Раковски“?

- Никак, дори въобще не трябва да става въпрос за идея. Доколкото можах, съдействах за една инициатива, но тук не става въпрос за кампании и каузи, а за генерално решение, и мисля, че никой няма да допусне това да се случи. С потомката на поета Явора Стоилова го обсъдихме, тя много ми помогна при търсенето на материали, след това гледа представлението и ме насочи в много интересни посоки. Каза ми, че не може да си представи друга Лора освен мен… Ще ти споделя нещо, което ми се случи наскоро. Явора, която е единствената наследница на рода, след като детето й Василия си отиде (самоуби се през 2012 г. - б.р.) направи изложба с картини на дъщеря си и портрети на Яворов, рисувани от баща й Васил Стоилов. На изложбата уредникът на къщата музей Иво Милтенов изнесе специално за мен от музея… истинския шал на Лора. И аз си го сложих…

- Разкажи за това…

- Ето, виж. (Показва снимка в смартфона си.) Лора винаги е била в черно, знаеш, и шалът е черен, с ръчно везани златисти цветя. Думите не са толкова ярки и могъщи, за да опиша усещането… Но имах чувството, че намятам върху гърба си цялата й биография.

- Къде още може да те гледаме през новата година?

- Играя в „Мелпомена“, а представленията са на сцената на „Българска армия“ - „Когато котката я няма“ с режисьор Асен Блатечки, „Благородният испанец“ на Велко Кънев. Хубава постановка е и „Брачната илюзия“, също на Бойко Илиев. С нея много пътуваме. Продължавам да играя и в „Големановъ“ като Големанова заедно с Любо Нейков. Проектът е мащабен, участват и Гъмзата, „Берковската духова музика“ и Нина Николина. Преди месец и половина с тази постановка имахме страхотно изпитание в зала 1 на НДК. За пръв път играх театър там. Успяхме да напълним залата с театър, което е по-трудно, отколкото с музика, и сега продължаваме да го играем и да вървим напред напук на всичко.

- Напук на бюджета за културата?

- Да, напук на това, че бюджетът за култура е най-ниският в Европа, че няма ресурс, няма воля. И не мога да разбера управляващите: не искате ли да оставите нещо?… Защо смятате, че вие сте си най-важните, недосегаемите? Работата ви не е ли да подготвите държавата за бъдещите поколения? Защо непрекъснато гледаме вашия егоцентризъм и суета?… Каква държава ще оставите на вашите деца и внуци, върху какво да стъпват те - върху руини?! Искам наистина някой да излезе и да каже защо! И защо нямаме обща кауза? Българи по целия свят правят научни открития, печелят конкурси, медали. А там, при управниците, нищо не се случва. Плаващи пясъци. Независимо кои са вече. Те нямат лице. Те са огромно, мощно чудовище. Затова казах и в началото: бъдещето ни е в индивидуалностите, те са лидерите, водачите. И ето, по Коледа отново започват камбани - да се помогне на бедните хора, на децата. Аз лично участвах в няколко кампании, купиха кувьози за недоносени деца. С „SOS Детски селища“ работим от няколко години. Въпреки институциите.

- Личи си, когато един актьор се включва в кампании заради показността, нали?

- Аз съм майка на две деца. През толкова проблеми минаваш, докато ги отглеждаш. Болести, температури… Има ли по-красиво нещо от дъщеря ми, която спи с разпилени коси върху възглавницата?… Ей това е моята Коледа! Дъщеря ми да се усмихне, синът ми да е радостен, че е вкарал гол или кош на баскетбола… Нямам нужда някой някъде да ме отрази в медиите. Искам децата ми да ме отразяват!

- Какво се промени в теб от времето, когато ти, още дете на 15 години, се снима във филма „Граница“ и в „Козият рог“? Такава ли дивачка беше като в тези филми?

- Аз все още съм дивачката, но вече я контролирам. Тогава не я контролирах. Това бяха най-свободните ми години. Мислех, че мога да правя всичко, което пожелая, и че всичките ми грешки ще ми бъдат простени. Когато си млад, падаш и ставаш, чупиш си главата, живееш свободно и мислиш, че всичко е твое и ти е позволено. Днес се опитвам да контролирам, да опитомя тази дивачка в мен. Но от време на време тя се показва и не искам докрай да я затварям или скривам, защото е част от моя натюрел.

- Няколко пъти си избирана за жена на годината, за модна икона и любимка, била си рекламно лице, водеща на концерти, една от красавиците на екрана и сцената...

- Боряна, благодаря ти, но аз не се възприемам така. Явно в медиите има някаква насадена представа, която не съответства на моето усещане.

- А какво е то? Не се ли чувстваш красавица?

- Красотата е нещо много индивидуално като усещане. Една жена е толкова красива, колкото мъжът срещу нея я вижда. Най-красива се чувствам, когато синът ми каже: „Мамо, много си хубава!“ Красотата се възпитава като усещане у децата в дома. Затова се стремя да изградя у тях навици за чистоплътност и дисциплина. В какъвто дом ги отглеждаме, такъв ще създадат и те. Съпругът ми е от голяма фамилия с много деца, аз съм с двама братя. Децата имат нужда да поиграеш с тях, да поговорите за проблемите им, да пеете заедно песни, да рисувате. У нас често събирам деца и се правя на аниматор. За Хелоуин организирахме огромно парти у нас. След това къщата ни беше за ремонт, но пък всички бяха толкова щастливи! (Смее се.) Усещането за бащата и майката до тях им дава най-голямата сигурност. Оттам нататък те летят. Те са хвърчила. Безкрайно много се гордея, че моите деца говорят страшно богат и правилен български език и че обичат да четат книги. Но най-важното е те да се гордеят с мен.

- Заниманията, с които се чувстваш най-много себе си?

- На първо място - срещите с приятели. Имам много стойностни, любими приятели, с които може цяла нощ да разговаряме. Обожавам също да гледам филми, и то на голям екран, преживяването е различно, имам необходимост от това. Обичам също книгите.

Напоследък друго любимо занимание ми е да разработвам проекти. Много ми харесва този процес, така тренираш мозъка си. Това правим в момента с момчетата, с които снимахме филма „Вила Роза“. Имаме хубави проекти за сериали и филми. Тези неща се правят със съмишленици, с верни хора, киноманиаци в хубавия смисъл на думата. С наблюденията си, докато се подготвяше и снимаше „Стъклен дом“, натрупах страшно много опит, и то не само като актриса, а и за всичко. Аз не искам да спирам и да заключвам този устрем и опит. Искам да вървя напред.