Звездата на френското кино се отказа от кариерата на актриса преди десетилетия и се отдаде на борбата за защита на правата на животните.

Бардо е родена на 28 септември 1934 г. в Париж. През 1948 г. постъпва в Националната висша консерватория по музика и танц, където учи три години при руския хореограф Борис Князев.

На 14 години за първи път се появява като модел за списание "Garden of Fashion", а през 1949 г. нейна снимка се появява за първи път на корицата на популярното списание Elle.  и е забелязана от кинорежисьора Роже Вадим.

Актьорската ѝ кариера започва през 1952 г., участва в 16 комедии, които имат ограничена международна популярност. 

През 1952 г. тя дебютира в киното с комедията "Нормандската дупка". През 1956 г. главната ѝ роля в мелодрамата на Роже Вадим "И Бог създаде жената" прави Бардо международна звезда и ѝ носи световна слава. Тя се превръща в символ на сексуалната революция и френския шик през 50-те и 60-те години.

"Ходи с боси крака, обръща гръб на елегантните тоалети, на бижутата и парфюмите. Прави само това, което харесва, и това ни смущава". Това пише Симон дьо Бовоар за жената със силен еротичен заряд, най-бленуваната, може би, през 60-те, която "бог създаде".

Освен за кино публиката, Бардо бързо се превърна във вдъхновение за интелектуалци и творци; не на последно място за младите Джон Ленън и Пол Маккартни, които поискаха от тогавашните си приятелки да боядисат косите си в русо, подражавайки на нея.

Колумнистът Реймон Картие написа дълга статия за „le cas Bardot“ в Paris-Match през 1958 г., докато Симон дьо Бовоар публикува известното си есе „Брижит Бардо и синдромът на Лолита“ през 1959 г., представяйки актьора като най-освободената жена на Франция.

През 1969 г. Бардо е избрана за първи модел в реалния живот за Мариан, символът на Френската република.

В началото на 60-те години Бардо се появява в поредица от нашумели френски филми, включително номинираната за Оскар драма „Истината“ на Анри-Жорж Клузо, „Много лична афера“ на Луи Мал (с Марчело Мастрояни) и „Презрение“ на Жан-Люк Годар.

През втората половина на десетилетието Бардо приема редица холивудски предложения: сред тях са „Вива Мария!“, мексиканска комедия с Жан Моро, и „Шалако“, уестърн с Шон Конъри.

Бардо имаше и паралелна музикална кариера, която включваше запис на оригиналната версия на песента на Серж Генсбур „Je T’Aime ... Moi Non Plus“, която Генсбур беше написал за нея, докато имаха извънбрачна връзка. (Страхувайки се от скандал, след като тогавашният ѝ съпруг Гюнтер Сакс разбра, Бардо помоли Генсбур да не я издава; той продължи да я презаписва с Джейн Бъркин, с огромен търговски успех.)

Въпреки това, Бардо намираше натиска на звездния статус за все по-досаден, казвайки пред „Гардиън“ през 1996 г.: „Лудостта, която ме обгръщаше, винаги ми се струваше нереална. Никога не бях наистина подготвена за живота на звезда.“

Тя се оттегли от актьорството през 1973 г., на 39-годишна възраст, след като засне историческия романс „Поучителната и радостна история на Колино“. Основният ѝ фокус става активизъм за защита на животните, като се присъединява към протести срещу лова на тюлени през 1977 г. и основава фондация „Брижит Бардо“ през 1986 г.

Впоследствие Бардо изпраща протестни писма до световни лидери по въпроси като унищожаването на кучета в Румъния, убиването на делфини на Фарьорските острови и клането на котки в Австралия. Тя също така редовно изразява откровени възгледи относно религиозното клане на животни.

(Снимка: Getty Images/Gulliver)

През 2003 г. в книгата си „Вик в тишината“ тя подкрепя дясна политика и се насочва към гей мъже и лесбийки, учители и така наречената „ислямизация на френското общество“, което води до осъждане за подбуждане към расова омраза.

Бардо има дълга история на подкрепа на френския Национален фронт (който оттогава е преименуван на Национален митинг), заявявайки пред „Гардиън“: „Относно ужасяващата вълна от имиграция, споделям напълно възгледите на [Жан-Мари льо Пен].“

През 2006 г. в писмо до тогавашния министър на вътрешните работи Никола Саркози се казва, че мюсюлманското население на Франция „разрушава страната ни, като налага своите действия“.

Звездата беше уединена в последните си години, предпочитайки да стои далеч от светлината на прожекторите в уединения си и много изолиран имот в Сен Тропе.

Смъртта ѝ настъпва след период на влошено здравословно състояние през последните месеци на годината, включващо хоспитализация и операция през октомври 2025 г. Бардо беше хоспитализирана в най-престижната местна болница "Сен Жан", където била претърпяла "тежка операция поради сериозно заболяване". Какво е точно то медиите така и не уточниха, но се предполагаше, че става дума за тумор в чревния тракт или на гърдата на 91 годишната дама.

Филмовата икона от доста време живееше уединено в райското средиземноморско градче Сен Тропе.

В края на отминалия септември по книжарниците на Хексагона бе пусната в продажба последната книга на Бриджит Бардо Mon BBcеdaire, в която актрисата заявява: "Свободата е да бъдеш себе си, дори когато е неудобно".

Самата творба бе представена от издателя "Fayard" като "потапяне в личността на жена, която беляза своята епоха със своята независимост, отдаденост и дързост".

Носител е на Ордена на Почетния легион през 1985 г., но отказва да го приеме.

Бардо е била омъжена четири пъти: за Вадим между 1952 и 1957 г., за Жак Шарие между 1959 и 1962 г. (с когото има син, Никола, през 1960 г.), за Сакс (1966-1969) и за бившия съветник на Льо Пен Бернар д'Ормал, за когото се омъжва през 1992 г. Тя също така е имала редица известни връзки, включително с Жан-Луи Трентинян и Генсбур, пише "Guardian". 

Има само едно дете – Никола Бенуа Шарие (роден 1960 г.) от втория ѝ съпруг Жак Шарие. Актрисата доброволно се отказва от попечителство над сина си и отстъпва родителските права на бащата. 

Бардо има и 4 опита за самоубийство. 

Приживе тя поиска да бъде погребана във вилата ѝ в Сен Тропе до домашните ѝ любимци.