- Защо точно сега решихте да възкресите вашата пиеса „Процесът против богомилите“, написана преди повече от 45 години, г-н Цанев? Може би смятате, че днешният политически фон е подходящ за темата, или...?
- Не само политическият, но целият фон на днешното общество е подходящ за високите идеи, прокламирани от пиесата. При днешната брутална алчност, при моралната поквара на държавници и архиереи и отчаяното безверие на народа - идеята на богомилите за възкресяване на духовната божествена светлина в човека е свръхнавременна идея.
- Каква беше причината да не позволят поставянето й навремето? Кое плашеше най-много цензорите? Все пак в основата е исторически факт - процесът срещу богомилите и техния водач, предизвикан от цар Борил далече в Средновековието... Дали пък отново не са „разпознали“ в героите някой от тогавашните първенци или карикатури на важни персони?
- Аз писах трагедията за богомилите през есента на 1968 година - след като съветските и нашите танкове прегазиха Чехословакия. Пражката пролет, идеята за „комунизъм с човешко лице“ не бе контрареволюция, но в очите на ортодоксалните комунисти тази идея бе опасна ерес и те се разправиха с нея по същия жесток начин, по който цар Борил у нас и папа Инокентий в Европа се разправиха с богомилската ерес. Богомилството също не е разрушителна ерес, за каквато я представят, а морален коректив на нашата тогавашна църква, станала слуга и опора на деспотичната светска власт, превърнала Исус от защитник на бедните и онеправданите в бич в ръцете на богатите и тираните. Паралелът с идеите на комунизма беше очеваден, даже се учудвам на тогавашното си нахалство. Не съм се мъчил да визирам в историческите личности този или онзи тогавашен държавник - те сами се разпознаваха в пиесата. Викът ми, че човек трябва да има свободата да не изповядва задължителната вяра, налагана с насилие, да има правото да бъде еретик - този вик бе бързо задушен от тогавашната цензура.
- А ако ви помоля да цитирате сега някои реплики, които биха прозвучали еретично и днес...
- Една реплика, която е девиз в живота ми: „Не допускай никакво насилие над себе си, откъдето и да иде то - от цар или бог, от меч или слово, дори когато е от обич!“
- Георги Марков е бил голям фен на пиесата и пише няколко пъти за нея в „Задочни репортажи“, дори я нарича „най-хубавата българска пиеса“. Кога и защо му я показахте?
- По онова време с Георги Марков бяхме наистина близки приятели. Казвам наистина, защото когато откриваха през ноември миналата година паметника му на площад „Журналист“ в София, аз стоях сред надошлия народ на площадчето и наблюдавах удивен колко много приятели със задна дата имал Георги Марков - те се натискаха да се наредят кой как може по-близо около пиедестала му, а сред всички тях имаше само трима, които наистина се познаваха с него по онова време. Двамата с Георги бяхме разведени и живеехме в Творческия дом на артистите в Боровец, там написах „Процесът против богомилите“ и Георги беше първият Ӝ читател. Когато след 1989-а взех досието си от Държавна сигурност, там черно на бяло пишеше: „Разполагаме с достоверни данни за лицето Стефан Цанев, от които е видно, че същият не одобрява линията на партията в областта на литературата и изкуството. Бил е приятел с Георги Марков, от когото е възхваляван по вражеските радиостанции като талантлив мъченик жертва на комунистическия режим в България.“ В края на досието видях приложена „Беседа на Георги Марков по Радио Свободна Европа, 9 август 1978 година, 20,20 ч.“ Беседата беше за „Богомилите“. Бях го слушал и преди това по радиото да говори за пиесата ми, но друго ме прободе този път: той е говорил за мен по-малко от месец преди да го прострелят в Лондон на 7 септември и това са може би последните му думи в ефир. Не знам, аз и досега не мога да се освободя от гласа му, който чувам в себе си. Той е единственият писател, с когото съм писал в съавторство.
- Каква беше историята на общата ви пиеса „Девет заседания за спасяването на България“, написана през 1969-а?
- В онова време често използвахме историческите иносказания. В основата на „Деветте заседания“ лежеше дневникът на Богдан Филов - случаят, когато България обявява война на Англия и САЩ. Тази смехотворна война с трагични за нас последствия пряко кореспондираше с тогавашните наши юнашки заплахи срещу гнилия Запад. Като я прочетоха - направо ни казаха, че сме луди. Лошото е, че пиесата изчезна безследно. Тогава нямаше ксерокси, бяхме разпечатали пиесата в три екземпляра - единият потъна в Комитета за култура, другият бе у Георги, третият у мен. Моят екземпляр заедно с други ръкописи и писма бе иззет при обиск в квартирата ми на ул. „Миджур“ 18. През декември 1989 г. чрез медиите се обърнах с отворено писмо към съответните органи да върнат ръкописа, но никой не се отзова. За съжаление ръкописа го нямаше нито в моето досие, нито в досието на Георги Марков. Когато отидох в Лондон през 1991 г. да се ровя в архива му, не го намерих и там. Така пиесата изчезна. Ако ми позволите - ще използвам вашия вестник със същия призив: в името на Георги Марков, вие, които взехте ръкописа от дома ми, върнете го!
- Колко време ви отнеха проучванията, за да превърнете историята в диалог в „Процесът против богомилите“? В много от пиесите си тръгвате от реални исторически личности, за да изведете някакви обобщени послания - дали ще е Сократ или Жана д'Арк, дали Левски, Стамболов или Захари Стоянов... Това по-трудно или по-лесно е от напълно измислените персонажи и епохи?
- Никакво време не ми отнеха проучванията, аз историята си я знаех от малък, за мен тя бе приказка, писана с кръв, и може би неслучайно на стари години, за ужас на историците, написах „Български хроники“ така, че да може да се четат от всяко дете. Позоваванията на Библията също не бяха проблем за мен, защото съм отраснал в църква - аз бях онова момче с ръжени коси и изтъркано патрахилче, което върви пред свещеника и размахва кадилницата. Историческите образи са уникални и устойчиви, те не биха се съхранили във времето, ако са банални, ако са безинтересни или хилави. Те фокусират в себе си голяма енергия, независимо лоша или добра. И са готови да станат действащи лица в драматургията.
- Цар Борил в пиесата ви си има серия двойници - щом заговорниците решават, че са го убили, веднага се появява нов Борил с репликата: „Аз съм царят“... Какво олицетворява този мултиплициращ се герой?
- Че злото е неунищожимо. В живота и в историята има една убийствена непобедима повторяемост. Огледайте се: и днешният ден е пълен с бориловци, с цезари, с хитлеровци и сталинчета. И напират да излязат на сцената.
- Отново ще работите с Маргарита Младенова, както в „Духът на поета“ за Стефан Стамболов и Захари Стоянов. Кои актьори ще видим в главните роли?
- Да, с Маргарита Младенова работихме много добре, надявам се и сега. Освен че е отличен режисьор тя е и грижлив педагог, всяка нейна постановка е все едно че минаваш през цяла театрална школа, през цяла образователна система. Затова актьорите обичат да работят с нея. Цели дни се четат книги, водят се дискусии. Съставът на тази постановка е голям, участва младият елитен състав на Народния театър, ще ми простите, но ще го изредя целия, защото за актьора няма нищо по-обидно от това да го причислят към „и други“. И така участват: Деян Донков, Иван Бърнев, Рени Врангова, Теодора Духовникова, Христо Петков, Стефания Колева, Илиана Коджабашева, Павлин Паунов, Йосиф Шамли, Сава Драгунчев, Христо Ушев, Благовест Благоев, Пламен Пеев, Тео Елмазов, Лили Гелева, Калоян Трифонов, Неда Спасова.
- Доколко дълбаенето в историята разгадава за вас съвремието? Вдъхновява ли ви съвременно събитие за нов театрален сюжет?
- Има стара максима, че в огледалото на историята се вижда съвремието и бъдещето. Стига да можеш да ги видиш. Но аз не съм изцяло в плен на историята. На работната ми маса са първите страници на една голяма съвременна драма, която вероятно ще се нарича „Убийството на Богородица“.
- Тези дни за пръв път бе показан пред публика новият филм за Левски и критиките по форуми и медии са смазващи. Защо все не успяваме да представим на екран националните си герои - Левски и Ботев?
- Не съм гледал филма. Но е трудно. Всеки има своя Левски, своя Ботев и е невъзможно да създадеш художествен образ на тези велики мъже, който да съвпадне с представите на всички. Особено в киното. Аз опитах в театъра, там е по-лесно, все пак театърът е условно изкуство, а киното със своя буквален реализъм може да убие и най-святото намерение.
- Във ваше слово (от 1982-ра) в Театър „София“ казвате, че театърът е държава, която дълго ще съществува, и религия, която залязва. Дешифрирайте тези думи, още ли смятате така?
- Както съм го казал и тогава: religio - означава грижа, тачене, съвестност. За такова отношение на държавата към изкуството, към театъра днес не става и дума. Каква религия - паднахме до цинизма да чуем официално от най-високо място, че театърът бил производствена дейност, стока! Театърът обаче не е стока, театърът е държава в държавата и тази държава е безсмъртна, защото докато на земята има двама души, единият ще играе театър пред другия.
Но да се върнем към богомилите. Кои са днес хората, които се опитват да възкресят духовната светлина у човека, затънал в мрака на бита, в калта на алчността, в интригите на политиката? Поетите, художниците, музикантите, артистите, хората на изкуството - това са днешните богомили, които (вярвам!) като своите предшественици ще разтърсят обществото и ще предизвикат неговия ренесанс.