29806 | 16 май 2015 | 18:17

Недостойно е певци да плюят по старата власт - тя им даде всичко

Тончо Русев е роден в Бургас през 1932 г. Завършва консерваторията, специалност тромпет. Има над 50-годишна творческа кариера, в която е създал повече от 1000 шлагера. Работи като оркестрант в симфоничните оркестри на Бургас, Перник и Софийската опера. Сред създателите е на оркестъра на Сатиричния театър, на Бигбенда на БНР, на оркестрите „Балкантон“ и „Спектър“. Песните му са по текстове на най-големите български поети - Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Петър Караангов, Павел Матев, Калин Донков, Недялко Йорданов, Петя Дубарова и др.

Негови песни се изпълняват от Лили Иванова, Йорданка Христова, Богдана Карадочева, Христо Кидиков, Васил Найденов, Петя Буюклиева, Силвия Кацарова, Георги Кордов, Веселин Маринов и др., както и от чуждестранни звезди като Филип Киркоров, София Ротару, Фара Мария, Дагмар Фредерик. Песните му са издадени в милионни тиражи - в Русия и бившия СССР, САЩ, Англия, Франция, Испания, Гърция, Италия, Турция, Швеция, Австралия и др. Носител на много награди у нас и по света - сред тях статуетката „Златният Орфей“, 6 пъти „Мелодия на годината“, „Пирин фолк“... През 2007-а получава орден „Стара планина“ за изключителни заслуги към България в областта на културата.

- Маестро Русев, имате повече от 50-годишна професионална изпълнителска и творческа кариера. Създали сте над 1000 песни шлагери и продължавате да творите хит след хит. Кое е било най-важното за вас през всички тези години?
- За мен най-важна винаги е публиката, тя ме зарежда с енергия и затова я наричам „нейно величество“. От реакцията Ӝ разбирам какво точно съм направил и докъде съм стигнал. Публиката е тази, която дава оценка за една песен. Не говоря за тази част от нея, която е консумативна, а за другата, която има отношение към изкуството. У нас с годините създадохме публика, която наистина има отношение към забавната музика, и тя винаги е давала точна преценка за създаденото. Цял живот съм живял в хармония със себе си, не съм допускал да ме завладеят болни амбиции, а най-трудно преживявам предателството във всичките му разновидности.

- Откъде идва при вас любовта към музиката, Маестро? Какво беше началото, за да стигнете днес до определението „патриарх на българския шлагер“?
- Свързан съм с музиката от дете. В семейството ми музиката винаги е била на страхотна почит. Родителите ми са железничари, баща ми беше локомотивен машинист, но свиреше прекрасно на акордеон и мандолина. А брат ми Иван бе брилянтен майстор на валдхорната, за мен най-добрият у нас. Записах се в училищната духова музика, а там свирех на няколко инструмента. Татко видя, че съм музикален и замени скъпия си часовник, с който следеше разписанието на влака, за тромпет. Никога няма да забравя дара му.

- Вярно ли е, че сте били шлосер, преди да започнете да пишете песни?
- Да, цяла година работих във вагонния завод „Червено знаме“ в Бургас. Тогава на мода бе след завършване на гимназията да се отиде в производството. И аз отидох да работя като шлосер. От главата до петите бях омазан в масло, но това ми помогна и днес да не загубя трезвата си преценка за живота. Когато не бях на смяна, свирех по клубове и вечеринки, а консерваторията за мен беше нещо като химера.

- И какво преобърна нещата в посока да тръгнете за София, за да осъществите мечтата си за музиката?
- Съдбата се намеси. На една младежка забава, както си свирех с тромпета, двама музиканти ме чуха и ме посъветваха да бягам за София и да се пробвам в консерваторията. Подготви ме Димитър Ганев от филхармонията, който после през годините щеше да изиграе много добра роля.
В консерваторията на изпита впечатлих комисията с подготвената от мен пиеса от Хари Джеймс и дори ме накараха да я изпълня на бис.

- Вие сте сред основателите на бенда на Сатиричния театър, кои други ваши колеги участваха в този наистина култов оркестър?
- Създадохме бенда през 1957-а, диригент беше големият Бенцион Елиезер. Направихме го заедно със Сашо Сладура, Вили Казасян, Тодор Стойков и Любо Оджаков. Там се срещнах с Морис Аладжем, който вече се беше наложил като виртуозен саксофонист.

- Знам, че двамата сте били страхотен тандем. В музикантските среди, а не само сред тях се помнят още ваши изпълнения...
- Така е. Срещата с него беляза част от живота ми. Той ме покани и тръгнахме да се изявяваме в ресторантите на Златните мостове и Копитото. А по това време джазът си беше рядкост. После създадохме Бигбенда на радио „София“, както и оркестър „Балкантон“ под ръководството на Димитър Ганев, моя учител от Бургас.

- Оркестър „Балкантон“ е бил емблематично име за българската музика цяло десетилетие, какво си спомняте оттогава?
- Ооо, в него „пилотажът“ наистина беше висш - сред поканените музиканти бяха още пианистът Николай Арабаджиев, китаристът Кристиан Платов - според мен най-добрият в България за всички времена, Недко Трошанов, Людмил Георгиев, Райчо Любенов, Никола Кюлджиев, Морис Аладжем и други - всички те оставили следа след себе си и едни от водещите музиканти по това време. Обиколихме целия свят с концерти и звукозаписна дейност. Солистите ни бяха от най-високо ниво - певци като Маргрет Николова, Лили Иванова, Георги Кордов, Емил Димитров, Ирина Чмихова, Бисер Киров, Паша Христова...

- Паша загина твърде млада в онази самолетна катастрофа през декември 1971-ва, какво си казахте последно с нея, помните ли?
- Разговарях с Паша дни преди трагедията. Бях решил да се явя с нея на „Златния Орфей“, но катастрофата осуети всичко. Написах за нея песента „Птицата“ и успях да Ӝ го кажа, преди да замине. Стиховете бяха на Дамян Дамянов, а песента имаше и автобиографичен характер, защото се споменава за птиците с пречупени криле. А Паша действително беше разкошна птица в забавната ни музика, чиито криле се прекършиха още на младини... Впоследствие „Птицата“ изпя Лили Иванова.

- Споменахте, че сте работили със Сашо Сладура, що за човек беше той, къде свирехте с него?
- Сашо беше лъчезарна личност, много талантлив цигулар. Той беше концертмайсторът на оркестъра, един от основните ни стълбове, всеотдаен като приятел и другар. Започнахме в оркестъра на Сатиричния театър, а вечерно време, когато бяхме свободни от театъра, с него работехме в ресторант „Балкан“, бившия „Шератон“. Там идваха първите политици и ние често им свирехме.

Спомням си в началото на 60-те години, когато още нямаше телевизия, в заведението често можеха да бъдат видени Вълко Червенков, Антон Югов и други. В паузите Сашо отиваше на масите им и разправяше вицове за самите тях, а те се тресяха от смях. Точно тези анекдоти му изядоха главата накрая. Първенците се смееха, а после му забиха нож в гърба. Някой от по-ниските етажи сигурно го е наклеветил. Политиците обичаха македонските песни, както и сегашните също си падат по тях и все искат някой да им пее.

- След 10 ноември 1989-а повечето изпълнители и музиканти се изкараха репресирани от предишния режим, вие не сте ли преживели също някаква репресия?
- За мен никога не е имало цензура. Имаше художествена цензура и мои песни, които не бяха одобрени, но съм го прие­мал като съвсем нормално нещо. Просто - несполучлива песен. Сега е много модерно нашего брата

да се пише цензуриран

онеправдан през миналото, репресиран. Всъщност репресиран в нашия бранш е Генко Генов - създателят на „Златния Орфей“, който лежа в затвора дълги години. Репресирани са и „Сигнал“, които бяха спрени за известно време да работят, както и още един-двама души заради някакви постъпки.

- Някои от певците съм чувала да се жалват, че са си патили навремето заради неприлични тоалети, вярно ли е?
- Сигурно. Но да се пишат малтретирани и репресирани хора, които обиколиха през периода на социализма целия свят, които направиха име благодарение на тази дейност, на това пеене, та те живееха добре, дори богато - с вили, коли... Това за мен е недостойно.

- Защо от страна на едни от най-големите звезди в онези години дойде анатемосването на всичко, което е било преди 10 ноември?
- Защото това беше на мода в момента и те искаха както винаги да бъдат в първата редица на протестите. Смятам, че естрадните певци, композитори, автори на текстове, аранжори няма за какво да се оплакват от старата власт. Тя тогава им даде всичко - и слава, и пари, и звания...

Ще ви разкажа нещо, но моля ви не го смятайте в никакъв случай за репресия. През 1985-а трябва да е било, на едно съвещание с Тодор Живков в Благоевград по проблемите на политическата песен, на което всички хвалеха колко добро било нейното положение, че нашата младеж едва ли не вече пее друг вид песни и т.н., казах публично пред всички: „Другарю Живков, тези хора ви лъжат. Това не е вярно, политическата песен никога не е била на мода в България и няма да бъде. И това, което пеят тези хора, не е изстрадано от душата им, просто е едно нагаждане към конюнктурата.“

- Как реагира Първият на думите ви?
- Живков тропна по масата и прекрати заседанието. Това ми костваше уволнението от дирекция „Естрада“ към отдел „Музика“. Но въпреки това не се чувствам репресиран, така е било писано да стане. Дълго време ходех без работа като служител, но пишех песни. На много врати тропах, но никъде не се отвориха. Докато един ден военните, които имаха през това време една група от творци - писатели, композитори, ме приеха до себе си и там докарах до пенсионирането си.

- Как се справихте в първите години след промените през 1989-а?
- След 10 ноември действително останахме без работа, нямаше закъде и за кого да се пише, никой нищо не записваше. Възможно е и моите леви политически убеждения да са били някаква причина за това, че нямах работа, но не съм чак толкова черноглед. Една случайна среща обаче с известния изпълнител тогава Петър Чернев ми отвори вратите към неговата дирекция „Мегамузика“ и аз съм му много благодарен. Никога няма да забравя жеста, който направи той към мен. Там бях редактор и пак продължавах да работя в името на българската песен. С него двамата направихме много и ако Петър Чернев не беше загинал в тази нелепа катастрофа в Русия, може би нашата забавна музика щеше да има по-друга съдба.

- След 1989-а няколко години се получи празнота в българската поп музика, липсваха хитовете, тогава избуя и чалгата. Защо се стигна дотам?
- Чалгата е много комуникативна, но тя не се роди изведнъж. Тя постепенно зае огромните пространства, освободени от забавната музика, заради липса на хитове и на песни въобще в първите години след промените. Чалгата се изгради върху изключително слаби и пошли текстове, както и изпълнители дилетанти. Освен това в нея се наливат много пари, защото тази музика обслужва основно хората с пари. Но това, което ме радва, е, че напоследък се слуша много народна музика, която смятам за феноменална. Тя тепърва ще си пробива пътя, но от нея трябва да се започне. Смятам, че българската забавна музика ще излезе на най-светлия си път, когато се съюзи с народната музика.

- В последните години сте тандем с поета Евтим Евтимов и работите най-вече за Веселин Маринов, защо пишете песни само за него?
- За Веско към написал 94 песни - най-много от всички изпълнители, за които съм творил. Последната ми песен също е за него - казва се „Наздравица“, а текстът, разбира се, е на Евтим Евтимов. След Веско най-много съм писал за Лили Иванова, после за Богдана, Йорданка, Васко Найденов, Христо Кидиков, Силвия Кацарова, за Филип Киркоров и много други. Пиша обаче и за млади певци - като 20-годишния студент в консерваторията Йордан Матев, написах песен и за Константин Белчев („Бялата лястовица“), който според мен е много талантлив. Бъдещето е на младите и те трябва да бъдат подкрепяни. От тях има много добри изпълнители - харесват ми Мария Илиева, Графа, много добра е Поли Генова...

- За нея дори някои казват, че е бъдещата Лили Иванова. Съгласен ли сте с подобна констатация?
- Не, бъдещата Лили не се знае коя ще е и къде ще се появи. Засега не виждам нейна наследничка. Пеенето й си е неин патент и не трябва да се имитира, а да върви смело напред. Младите певци имат изострено отношение към песента, но в същото време с голямо огорчение ще кажа, че няма приемственост между поколенията. А сега точно това става - смяната им. И при певците, и при композиторите е така - изпеят или напишат една-две песни и с това се свършва. Третата е като първата, а четвъртата като втората, нищо ново не се създава.

- Имате ли друго занимание извън музиката, което да ви радва почти колкото нея?
- Имам, разбира се - чекмеджетата ми в кабинета са пълни с албуми с марки.

- Откъде дойде тази страст към филателията?
- От композитора Йосиф Цанков, с когото бяхме много близки. Макар че разликата помежду ни беше 20 години, ние се допълвахме и до кончината му бяхме почти неразделни. Покрай него и аз

реших да стана филателист,

да не остана по-назад. Но така се запалих, че тази страст не ме напуска може би вече десетки години и продължавам да събирам пощенски марки. През 70-те години дори ме обраха, откраднаха ми цялата колекция. Беше жестоко.

Оказа се, че крадецът е полковник от Държавна сигурност, бивш олимпийски шампион по стрелба с пистолет. В акцията при задържането му той уби двама милиционери. Преди да го ликвидират, си признал много кражби. Марки не се намериха у него, но той беше направил серия от грабежи и на други известни хора от изкуството - картини, ордени. Сред жертвите му е била голямата актриса Ружа Делчева, а последният му обир - в къщата на Парашкев Хаджиев. Въпреки кражбата започнах с марките отново - от „А“ и „Б“, и продължавам и до днес. Обичам ги толкова, колкото и песните си.