15938 | 27 юни 2015 | 13:14

Започнах да мечтая на дребно

„Виж какво, в едно съм убедена - когато много силно искаш нещо и даваш 100% от усилията си в него, то рано или късно ще си намери пътя към теб. И обратното - ако се разпиляваш и 60% влагаш тук, 40% - там, пак получаваш 100-процентови резултати от енергията, която си вложил - но това са 60% оттук и 40% оттам. Не са 100 от 100. И когато веднъж го разбереш и започнеш да се раздаваш изцяло, веднага ти става ясно защо едни хора са по-успешни от други, защо на някои отстрани нещата им се случват лесно. Истината е, че те толкова много отдават от себе си, че не оставят друг избор на Съдбата.“

Това е Михаела Филева - момичето с широка усмивка, която за крехките си 24 години е получило награди, които трудно може да събере в двете си ръце. Имайки предвид горецитирания текст, не е трудно да се повярва, че е завършила Математическа гимназия, и то с отличен. Тя обаче избира пътя на музиката, а в края на май за втори път в живота й БГ радио й връчи приза „Изпълнител на годината“.

- Отново стана изпълнителка на 2015 г. Какво беше усещането?
- Истината е, че изобщо не очаквах отново тази награда. „Ийст 17“ я обявиха и казаха нещо на развален български, което звучеше като „Михаела Факиля!“ и чак когато прозвуча моята песен, разбрах, че са произнесли името ми. Истината е, че аз много силно исках друга награда - тази за текст от гледна точка на това, че „И аз съм тук“ беше моето първо авторско парче, което видя бял свят. Огромната ми радост беше, че взех и нея. Така че бях много щастлива.
- Как отпразнува събитието?
- Чак да съм го отпразнувала - не. Истината е, че аз много се радвам на тези моменти в мига, в който те се случват, но после се старая да ги забравям. Те са за изминал период от време, след който страницата се прелиства. И листът отново е бял. А да празнуваш нещо от вчера, за мен е губене на време.
- В края на май излезе и първият си албум „Инкогнито“. Как мина представянето?
- Това беше най-притеснителното и едновременно с това дълго чакано събитие май в живота ми (усмивка). Не си спомням кога съм треперила толкова, преди да изляза на сцена. Нямах търпение да започне, защото знам, че изляза ли да пея, вече се успокоявам. Преди концерта стоях в бекстейджа и дори не се осмелих да погледна колко хора са дошли, и чак с излизането видях, че са адски много. И беше прекрасно. Беше момент, в който ти се свива сърцето, притеснен си и едновременно с това умираш от щастие - абсолютно нехомогенна смесица от чувства.
- Кога усети, че си известна?
- Участвах в „Х-фактор“, който дава много бърза слава, както и всички риалити формати. Хората те виждат в праймтайма по телевизията няколко пъти в седмицата. Спомням си смешна случка от миналата година, когато участвах в „Денсинг старс“. Разхождах се из Южния парк с приятели, при което при мен дойде една уважително възрастна госпожа заедно с внучето си и ме попита може ли да си направим снимка. При което аз отвърнах „Да, разбира се!“ и застанах до внучето, а тя вика: „А, не, не, не..“ - и даде апарата на детето да ме снима с нея.
- Ти остана втора в „Денсинг старс“. Как приемаш неуспехите?
- Аз изначално не приемам нещата много състезателно. А в такива случаи категории губещи - печеливши няма. Има: справих се супер! Или: трябваше още да поработя. Но много се радвам на тези, които успяват. На толкова малко хора у нас се случват хубави неща. И да не се радваме, е просто нередно.
- Имала си възможност да учиш в Англия. Защо се отказа?
- Три неща! Бяха ме приели пеене и чакаха само резултата от TOEFL, за да могат реално да ме запишат като студент. Обаче в мига, в който го получих и видях, че е почти два пъти повече от това, което ми трябва, изведнъж се разплаках. Тогава осъзнах, че изобщо не искам да заминавам. И че може би ще съм от тези млади хора, които избират България. Другото беше, че трябваше да живея със стипендия, която покриваше само семестрите и общежитията, така че реших, че не е нужно да заробвам майка си чисто финансово. Трето - не ми се вярваше, че като замина, всички ще ми постелят пътеки към върха. След това кандидатствах в Софийския университет, където ме приеха „Софтуерно инженерство“, но тогава се уплаших, че с тази специалност ще съм един нещастен млад човек. А като си млад, нали трябва да си с надежда и вяра. Затова кандидатствах и в Музикалната академия - приеха ме и от този момент нататък нещата започнаха да ми се случват.
- Ти всъщност произхождаш от музикално семейство. Баба ти е била виолончелистка.
- Не е била професионален музикант, просто по онова време хората са се интересували от изкуства. Аз съм голяма привърженичка на това, защото то възпитава публика с критерии. Ако ти пет или десет години си свирил на даден инструмент, вече знаеш колко усилия се изискват той да звучи добре. Та баба ми е свирила на виолончело, даже преди време намерих нейна снимка. От онези, старите, черно-бели и къдрави по краищата, на която тя е изключително красива, фина лейди с набрана нагоре черна пола, за да успее да крепи виолончелото между краката си. Беше ми приятно да я видя в младостта й.
Дядо ми, който е бил преподавател по математика, също е с много висока музикална култура. Обичаше да слуша БНР и програмите с класическа музика. Покрай него и до ден днешен си спомням много ясно темата на Баба Яга на Мусоргски от „Картини от една изложба“.
- Майка ти не се ли опита да те спре, когато избра музиката пред софтуерното инженерство?
- Не. Когато й казах, че искам да опитам в академията, тя каза - добре, животът е игра на избор, спечели си своя. Ако ме беше насилила, в момента можеше да завършвам Софийския университет и да работя в някоя компания в IT сектора, което означава, че всичко в моя живот щеше да е различно. Но тя остави избора на мен. Майка ми е чудесна. Много борбена и позитивна. Но не с фалшивия позитивизъм, при който винаги обясняваш как всичко ще е наред, а с онзи, който ти дава възможност, когато имаш проблем, да мислиш рационално. Мобилизираш се и виждаш какво можеш да направиш, за да оправиш нещата. Свършваш го и чак тогава си казваш: „Боже, какво преживях!“ Опитвам се и аз да съм такава.
Понякога тя много ми липсва. Веднъж ми се случи - легнах си малко по-рано вечерта към 22,30 и до 23,30 не можах да заспя. Спомням си, че тогава станах, облякох се набързо, пътувах през нощта, събудих и изненадах всички вкъщи, говорихме си малко, на сутринта закусихме заедно и след това се прибрах в София за една среща на обяд.
- А по какво приличаш на баща си?
- Аз малко го познавам, защото с майка ми са се разделили, когато съм била на две години. Майка ми е казвала, че имаме прилики в някакви жестове и чисто визуално приличам повече на него. С двамата ми братя си комуникираме понякога във Фейсбук - те още са в ранната тийнейджърска възраст. Когато станат по-големи, може би ще общуваме повече. Засега ми е достатъчно да знам, че са здрави и че са добре.
- С толкова работни ангажименти ще ти остане ли време за лятна почивка?
- Говорим си с приятели съвсем хипотетично за края на септември, но нищо не е сигурно. Аз много обичам планината, даже май една идея повече, отколкото морето. Може би защото него го свързвам повече с работа. За мен морето е динамика, участия и музика на пълни обороти. А планината ме успокоява, лежиш на одеялото, ядеш череши, смееш се с приятели или пък си четеш книжки.
- Коя е последната книга, която прочете?
- Последно препрочетох „Яж, моли се и обичай“ на Елизабет Гилбърт и поводът беше, че гледах една нейна лекция от семинар на ТЕД, което е платформа за обмен на идеи. Там тя говореше за вдъхновението и за куража след големия успех да продължиш напред. Много ме впечатли начинът й на разсъждения и препрочетох книгата пак.
Любимата ми книга пък се казва „Игра на живот“. Попаднах на нея на репетиция с колеги от академията в апартамента на един от тях. Първото й изречение беше „Той умря!“ или нещо такова. Казах си - ама какво е това, той не трябва, не трябва ли да умре някъде в края?! Историята е за това как един човек има възможност да изживее собствения си живот стотици пъти. И виждаш как човешкото съзнание, помнейки какво ще се случи, първо гледа да спечели от резултатите от бейзболни мачове, за да стане човекът богат. В следващия живот се опитва да запази най-голямата си любов. Накрая виждаш кое е най-ценното за всеки от нас. Аз я търсих дълго време, за да си я купя къде ли не! Накрая най-добрата ми приятелка ми я подари за рождения ми ден, купила я от личната библиотека на някакъв човек от Варна. Беше много ценен подарък за мен.
- Коя е най-добрата ти приятелка?
- Казва се Диана и ми е като сестра. В Търново живеем врата до врата, родени сме в една година с три месеца разлика и сме израснали заедно във всяко отношение. За един друг рожден ден подаръкът, който ми направи, беше един албум, който, разглеждайки го, осъзнах, че тя е единственият човек освен може би майка ми, който може да ми даде такъв подарък. В него имаме снимка как една баба комшийка и нейната майка ни държат на ръце - ние сме пеленачета. Има от детски рождени дни отпреди първи клас, има ни с букварите в училище, на първия учебен ден в гимназията, партита, приятелства, първи гаджета, заедно сме на абитуриентския ни бал, имаме и снимка от първата ни година в София. Тя е била с мен през целия ми живот, но за разлика от мен е в IT сектора. Въпреки това не мога да си представя ситуация, заради която ние сме разделени. Това са 24 години приятелство, като ти самият си на 24 (усмивка).
- Вярно ли е, че като малка си се представяла, че си собственичка на хотел, в който приятелите ти отсядат?
- Това беше игра. Имахме постройка в двора на нашата къща, която бях превърнала в моя. А пространството беше огромно и вътре се събирахме всички деца от квартала. Едното помещение го бяхме обърнали на кухня, в другата стая имаше легло и всичко беше изключително логично - това е хотел!
- А сега какво си представяш за бъдещето си?
- Знаеш ли, че не съм се замисляла. Аз, като поотраснах, започнах да мечтая на дребно. Тоест за неща, които ги виждам ей там зад ъгъла да се случват и вече от мен зависи дали ще станат, или не. Това ми дава възможност да съм щастлив човек, защото така сбъдвам мечтите си. Но ако трябва да се прехвърля 20 години напред... Имам рожден ден. Празнувам на някаква вила в планината, майка ми е с нас. Ако бяхме родени на една и съща дата, щяхме да имаме две торти - на едната пише 44 на другата 77.
Надявам се да съм намерила човек, когото да обичам толкова много, че благодарение на него около мен да има още малки човечета за обичане. И да сме всички заедно. Много ми се иска и да съм оставила в музикалния си път такава следа, че да имам възможността да помагам със самочувствие на артисти, които сега стартират своята кариера. Може и още да пея - по-умерени като изразни средства, но по-мъдри парчета. Съмнявам се някога музиката да излезе от живота ми.