9159 | 19 юли 2015 | 13:28

Интервю на Елица Иванова за фестивала на монодрамата, за театъра и публиката

- Г-н Донкин, след дни започва Шестият международен фестивал на монодрамата, който организирате във Варна. Как се справяте сам в относително неблагоприятната културна среда у нас?
- Започнах с една чанта, която беше моят офис. Сега вече имам партньори, спонсори, фестивалът е под егидата на ЮНЕСКО. Тази година имаме девет участия, от които шест чужди. Идеята за форума дойде от моя моноспектакъл „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, който съм играл на много сцени и фестивали в чужбина. Тогава осъзнах, че у нас нямаме подобен фестивал на открито. Умишлено нашият няма награди, защото те създават напрежение и нарушават колегиалните отношения. Така е по-добре, отколкото актьорите да се настройват един срещу друг. При нас всички са наградени.

- Защо моноспектакълът не е бил интересна форма до началото на 90-те години?
- Не че не е бил интересен, просто не бяха толкова много. Считаше се, че са различни като основни средства. Театърът е общуване между артисти, а в моноспектакъла този основен принцип липсва. Партньорът на актьора се явява публиката, която приема енергията му и му я връща. Това е трудното. Преди 90-те години се помнеха два спектакъла. Единият беше на Спас Джонев - „Греховната любов на Зографа Захарий“, който се е играел в Театър 199 и е предизвиквал уникални реакции. Другият, който имах щастието да гледам, беше на моя преподавател по художествено слово Владимир Трендафилов - „Манфред“ по Оскар Уайлд. Играеше го в голямата зала на Партийния дом. Някои неща от това представление все още са ми пред очите.

- Съвременната българска драматургия като цяло е с по-камерни истории. На какво се дължи това според вас?
- Комерсиализирането в нашия театър като жанр и финанси в началото на 90-те години предизвика този бум. Мисля си, че е изключително важно любопитството на актьора да излезе от рамките на общоприетите принципи на театъра. Винаги съм приветствал подобен ход, защото дори грешката и неуспехът са хубави. Успехът е прекрасна работа, обаче това е сладкият плод. На човека му е нужна тази сладост, за да продължава нататък. Но истински градивен е неуспехът. Той носи урока. Той е част от съвършенството. Стига да не повлиява разпиляващо.

- Днес театърът не е ли по-комерсиализиран, отколкото в началото на 90-те години?
- Не съм убеден. Зрителят се научи какво да избира, изясни за себе си какво го интересува. Представлението, което направихме със Стефан Данаилов - „Енигматични вариации“, се играеше във време, в което театърът беше по-комерсиализиран отсега - средата на 90-те години до началото на 2000 г. С него бяхме на много сцени, не само в София. А това беше време, в което хората започваха да губят сериозни неща от ценностната си система, и въпреки това представлението се гледаше много.

- На какво се дължи? Може би на вашия магнетизъм с Данаилов?
- Ако работата, която вършиш, е несериозна, магнетизмът няма да ти помогне. Разковничето е в истинността на това, което правиш. Сигурен съм, че интересът на публиката винаги ще бъде предизвикван от реалното преживяване, от изпълнението на задачата на театъра - да въздейства, да разплаква или да разсмива. Независимо от социалните, икономическите и политическите условия.

- Напоследък в театъра ваши колеги делят актьорите на „мечки“ и на по-сериозни...
- Самото това деление не е сериозно, а е и опасно. Какви са тези мечки? Може би са някакви стари, конвенционални, негъвкави в творческо отношение артисти? Там, където има истина, халтура няма.

- Добре, но нима не я виждаме на много места?
- Да. Това е театър, който не въздейства. Много съжалявам, когато става така. Трябва да избягаме от тази пагубна за самите нас ситуация. В противен случай няма да ни има.

- Защо се случва така? Ние, българите, много обичаме да обвиняваме за всичко държавата...
- А защо никой не търси отговорността в себе си? В манталитета ни е някой друг да бъде виновен и някой друг да дойде да свърши работата вместо нас. Това е в противовес с основното изискване към човека и смисъла на появата му на Земята, а именно - да се усъвършенства. Защото в последния си ден и час няма да вземеш къщите, лъскавите коли, телефоните, парите със себе си, а ще отнесеш духовното си богатство. Колкото по-напред върви един човек, толкова по-скромен става и по-често признава, че много неща не знае. Мъдростта е възможност да познаваш себе си и едновременно с това да се примириш със себе си.

- Вие примирен ли сте?
- Не. В никакъв случай. Но съм се отказал от някои неща. Като това да променям.

- Кое? Света и хората?
- Върша това, което струва ми се, че мога, и се стремя да го правя честно и достойно до степен на физическо пренебрежение спрямо себе си (колкото и нескромно да звучи). В този смисъл, ако бих могъл да променя някого - да. Ако онова, което хората виждат от сцената, е истинно, то гарантира промяна и необратимостта Ӝ вътре в човека. Аз съм син на свещеник и ако не ми беше дадено такова възпитание, сигурно щеше да ми отнеме години, за да стигна до този извод.

- Говорим си за израстване и духовност, но картината на днешния свят не е розова, дори е страшна...
- Опасно време е сега за света. Изключително много се е материализирал. Няма как да вярваш на хора, които си делят свещоливниците, доказвайки така кой е по-големият служител на Бога. Сравнявам ги с поколението на баща ми. Той беше болнав човек, но постеше винаги в сряда и петък. Когато не се чувстваше добре, молех го да хапне нещо. Той само казваше: не може едно да говориш, а друго да правиш. Това се стремя да правя и аз. Стремя се да го настигна.

- Бихте ли се занимавали отново с политика?
- Занимавал съм се с това през 90-те години като човек, който защитава идеята за монархия, вярвайки, че така можем да избегнем разединението. Тази дума често я употребяваме днес. Вярвах, че институцията монархия може да даде баща на народа, който да бъде негов закрилник и обединител. През 2001 г., когато НДСВ влизаше в парламента, ме поканиха като човек, който дълго се е занимавал с тази идея. Но аз благодарих и казах, че съм дотук. Оттогава не искам и да се занимавам. Само споря с колеги и приятели. Българинът не може да спре да коментира тази тема, както и футбола.

- Напоследък избухват грозни етнически конфликти, други скачат срещу прайда. Бяхме ли по-толерантни преди към различните?
- Състраданието и милосърдието правят общността. Но тези качества се възпитават в дома, а семейната ядка в нашето общество е разрушена. Цветята не растат в кални локви. Едно време бабите ни възпитаваха, че не можеш да удряш, да крадеш, да лъжеш, да нагрубяваш родителите си. Моята майка например държеше всички винаги да се храним заедно. Споделянето на енергията храна е важна за семейството и неговото единство. Когато моят герой господин Ибрахим защитава своя етнос от сцената, виждам как публиката мълчи и слуша. На емоционално ниво ние разбираме. Но се движим по течението и повтаряме в хор „О, тези не ги харесвам“. Правя констатацията безнадеждно, с горещото желание тя да бъде като секира за този процес, защото той започва да изглежда необратим. А така ми се иска надеждата да бъде по-силна от отчаянието.

- Наскоро от голямата сцена на Народния театър чрез представлението „На ръба“ Александър Морфов каза, че няма никаква надежда за нас, българите, и единствената ни опция е да скочим от покрива...
- Не, не казва, че само това е възможността. Този спектакъл е предупреждение какво може да стане, ако всеки си тръгне. Представлението казва, че ти си важният. То е песимистично от мъка, но и предизвиква.

- Към какво? Гражданският протест, като да излезеш на улицата, може ли да промени нещо?
- Вероятно да, но с много условия - за неговата истинност, за натрупването, довело до това, целите.

- Много млади ваши колеги са на ръба да се откажат от актьорството. Какво ще им кажете?
- Тази професия изисква себеотдаване и себеотричане. Въпросът е дали са склонни младите да ги дадат. Ако отговорът е не, търсете причината в семейството. Човекът е длъжен да бъде умен не само с разума си, но и с душата. Без нея човекът е есенно дърво. А ние искаме пролет.

- Задава ли се „пролет“ за българския театър?
- Това зависи от всичко около него - публика, журналисти, драматурзи мениджъри. Ние нямаме културна доктрина в която и да е област. Когато има ясна цел, няма никакво значение кой е на власт. Тези горе ще бъдат просто длъжни да изпълняват. Тогава няма да има битка на обещания, а на идеи, каквито сега просто няма.

- Значи ли това, че интелигенцията бездейства?
- Тя е в ъгъла. Принудена, от една страна, а от друга - огорчена и омерзена, сама отдръпнала се в тишина. Сега повече отвсякога имаме нужда от Ботев и Левски, от горещи всеодайни духове. Отговорът на въпроса откъде ще дойде промяната е в „Пиянството на един народ“. Той е извършителят. Интелигенцията е идеологът.

- В театъра какво ново ви очаква?
- Ревностно пазя два текста на Ерик-Еманюел Шмит, в които смятах, че имам право да играя, но сега искам да поставя „Евангелие според Пилат“ и „Нощта в маслиновата горичка“, който разказва за Христос в четвъртък вечер от Страстната седмица. Със Софийската филхармония пък искаме да направим „Моят живот с Моцарт, моите писма с Моцарт“ също по Шмит.