23635 | 7 март 2015 | 15:20

Актьорът има блог за уши, обича да говори с просяци

Ако тръгнеш да пишеш визитката на Стефан Щерев, рискуваш да изгубиш твърде много място, което би могло да бъде използвано за интервю. Затова ще я караме по-лаконично - актьор, обществен деец, замесен в името на инициативи като „Нощ на театрите“ и фестивалите „Антистатик“, студентския филмов фестивал „Ранно пиле“, фестивала за публично изкуство в софийския „Западен парк“ и много други. Последната му медийна изява е като водещ с Параскева Джукелова на най-новия проект на БНТ „Лачените обувки на българското кино“. Затова с него ще си говорим за кино - разбира се, без да пропуснем да полюбопитстваме и къде открива контакта за цялата своя енергия и каква радост е да имаш собствен блог за уши.

- Стефане, водиш „Лачените обувки на българското кино“, но можеш ли да кажеш кой е твоят любим български филм?
- За съжаление, колкото повече време минава, толкова повече откривам, че критериите ми - нормално - се променят. И ако един филм ми е бил любим в детската или юношеската възраст, друг ми е ставал предпочитан в друга. Сега, когато съм „на попрището жизнено в средата“, се сещам, че този, който винаги с удоволствие гледам, е „Опасен чар“. Той е направен по всички правила на класическата комедия, има и любовна линия, прекрасна игра на Тодор Колев, незабравими лафове, брилянтни сцени на партньорство, неща, които няма как да забравиш.
- Ти самият участва в два филма миналата година.
- Единият сега ще има прожекция на София филм фест - „Събирач на трупове“ с режисьор Димитър Димитров. Много ми се иска да го видя, защото имахме прекрасна творческа среща. Работих със Стоян Радев - не се познавахме преди, с Теодора Духовникова това ни е трети съвместен проект. Вторият филм е на Радо Спасов и е за Леа Иванова. Там играя агент на Държавна сигурност. Беше приятно, защото Радо работи с актьорите като старите майстори. Сяда, разговаря, пита те имаш ли какво да предложиш, прави предложения и той. Мисля че се получиха много хубави сцени.
- Кой е филмът, който най-много си се забавлявал, докато си го снимал?
- Аз навсякъде се забавлявам, но имаше един филм, кйто снимахме през 2013-а, казваше се „Спасителят“. Това беше първият арабски филм за Исус Христос, който се снимаше в България и Йордания. Бяхме голяма група български актьори, които играехме апостолите Христови. Имахме невероятни случки - Христос говори на чист арабски за двата хляба и петте риби, а ние играем, че разбираме всичко. В Йордания имах­ме разкошни преживявания. Аз обичам да пътешествам и в първите свободни дни направо поведох групата на пътешествие в Израел. Юрнахме се като първолаци и се върнахме хаджии.
- Коя е най-кинаджийската случка в живота ти до момента?
- През 1996 г. бях гост-резидент в дома на полския режисьор Кшищоф Зануси във Варшава. Навсякъде, където беше той, трябваше да съм и аз. И имаше една много интересна вечер, в която той ме заведе на премиерата на „Отвъд облаците“ на Антониони, а след това отидохме на прием в малка галерия. И там на един стол нейде в дъното седеше Антониони. Отидохме със Зануси да ме представи, разговаряхме, а по едно време той ме пита откъде съм и аз отговарям: „От България.“ Той реагира само с едно: „Аааа...“ Викам си „какво ли значи това „Ааааа“? Малко по-късно същата вечер разговарях и с полския актьор Даниел Олбрихски. И той ме пита откъде съм. Казвам му: „От България.“ И той също: „Оооо...“ След което започна да ми пее някаква песен на български, с доста мръсен текст - явно не знаеше какво пее. Питам го откъде я е научил и той отговаря: „Ееее, Несебър!“ Само това! Не знам това колко е кинаджийско, но беше случка с кинаджии. И ми направи впечатление начинът, по който мислят и се изразяват. Как в едно „Оооо“ ти вече си видял какво е станало, какви емоции са били. Беше занимателна вечер.
- Теб последно какво те вдъхнови и развълнува?
- Мен ме вдъхновяват чистите искри творчество. Давам ти конкретен пример: онзи ден бях на концерт на едни момчета на 18-19 години, „Фънки Мирикъл“. По-голямо вдъхновение от това да видиш как естествено и елегантно боравят с това, което могат - да свирят - няма. И ти просто се въздигаш от кеф. По този повод с мои приятели и съмишленици направихме сайта ситизен.бг, който представя хора с вдъхновяващи планове и идеи. Представяме кратките им истории - какво ги е накарало да направят даден проект, как са се решили, луди ли са. Важ­но е хората непрекъснато да се опитват. Някои неща стават и са разкошни. И наистина ме вдъхновяват и ме карат да говоря по-бързо, което и правя в момента, защото адреналинът ми дойде - от хубаво! Вълнуващо е да повеждаш. Въпреки че някои хора умеят да използват чувството на ентусиазъм, за да те манипулират. Така че трябва да внимаваш за какво толкова ахваш.
Добрите стихове също много ме вдъхновяват. Обичам стиховете и на Елин Рахнев, и на Георги Господинов. Някои дори знам наизуст.
- Ти също обичаш да пишеш...
- Да, една учителка ме подтикна да пробвам. Дори скоро си открих една дебела инвентарна книга, много стара - от 1954 г., в която като малък съм започнал да си водя дневник. Буквално съм си описал живота - как съм отишъл на училище, какво е имало в лавката, с кого съм се сбил. Там имам дори и елегия - беше починал един наш учител и бях създал надгробно стихотворение. Казвам си: „О, боже, и това ли съм писал?!“ Сякаш не чета за себе си. Там дори и почеркът ми е друг, с много старателно и методично изписване на буквите, и то с писалка. Писалки обичам и до ден днешен.
- Кажи едно твое стихотворение.
- Не ги знам наизуст (рови си в телефона - б.а.). Ето едно! „Просто е, просто е, просто е! Тя се обръща на другата страна. Просто е! Аз съм от тъмната.“
Това е. Такива ги пиша аз, но го правя за себе си. Водя си мои вътрешни диалози. Създаването на стихове е много странна история. Появяват се, когато трябва. И не питат. Правят го просто защото са част от някакво изразяване. Някои хора, когато имат нужда от такова нещо, рисуват, други танцуват, трети пишат. При мен понякога, за да мога да изкомуникирам емоциите и със самия себе си, имам нужда чувството да излезе навън и това е начинът, по който го правя.
- С приятелката ти Ирмена сте заедно вече повече от осем години. Какво е да обичаш някого толкова време?
- Да обичаш някого толкова време, означава да се променяш ти. Това е процес, който хората трудно приемат. Промяна на навици, на нагласи, на очаквания. Но дори големият режисьор Акира Куросава е казал: „Голяма любов - големи мъки!“ Като „мъки“ не означава задължително страдание в буквалния смисъл на думата. Аз например съм ужасно разхвърлян и ако трябва да започна да подреждам само защото на Ирмена не й е приятно - ами това е промяна. И си е жива мъка. Но това е положението. И свикването да го правиш е голямата закачалка. Свикването!
- Ако някога решиш да й предложиш брак, мислил ли си как ще го направиш?
- Не мога да разбера тази любов с момента на предлагане на брак. Дали ще го напишеш на таблото на националния стадион по време на мач, или ще Ӝ го прошепнеш - номерът е в неочакването. Ако направя киноаналогия, в такъв момент камерата трябва да те следи в близък план и в мига, в който се чуе ключовата реплика, е важно да се наблюдава реакцията в очите. Там е най-интересното. Всичко останало е телевизионно предаване.
- Кое е най-вълнуващото нещо, което си правил от любов?
- Много глупости съм правил. От онова, което ние наричаме любов, а учените примерно неврологично неразположение. Но човек се заслепява, започва избирателно да вижда добрите неща, животът става различен. Край - проблеми няма! Няма сметки за плащане, няма изпити за вземане, няма невзети заплати, всичко е „Алелуя!“ Илюзорността е много интересна тема за размисъл. Аз си спомням как веднъж подведох ужасно нагло страшно много хора, за да видя едно момиче - на другия ден заминаваше надалеч и нямаше да я има с месеци. Тогава излъгах цяла сюрия народ, падна представление, намериха ми кола, за да ме докара до София заради измисления ми проблем - просто за да мога да се видя с това момиче и да кажа... чао. Какво ще стане, ако не я видя? Нищо! Но това са толкова мощни сили, че човек просто не може да им устои.
- Как би кръстил живота си, ако седнеш да пишеш роман за него?
- Първо, насаждаш ми усещането, че съм възрастен и скоро ще умирам. Момент - по средата съм! (усмивка) Със сигурност заглавието ще е на френски и ще е Stephan Shtereff - jamais content. Означава „Стефан Щерев - никога доволен“. Тези, които ме познават, признават, че това е едно от нещата, които ги побърква. Аз никога не съм доволен от себе си и от това, което съм направил или постигнал. Това е една от чертите, които и аз много не харесвам. Но и това ли трябва да променям, боже мой?
- Кажи ми тогава, ако трябва да избереш една седмица да живееш живота на някого, когото харесваш и ти е интересен, кой би бил той?
- Чакай да прелистя, знаеш ли колко са много? Аз и заради това съм си избрал тази професия - за да съм често някой друг. Стефан Стамболов ми е много интересен. Защото при него има много интересно личностно развитие, стигащо дори до саморазрушаване. От един ведър, борбен, млад революционер претърпява тотална промяна. Какво го движи? Какво е станало? Кой е оня момент, в който нещо е прещракало? Някой обидил ли го е, някой нещо казал ли му е, глупав разговор ли е водил? Не знам. Търся причините.
Във връзка с това - много обичам да водя разговори с непознати. С просяци, с бабата на вестниците, с продавачката на семки, с човека, дето държи паркинга - сядам и си разговарям. И много внимателно ги слушам, защото те ръсят бисер до бисер. Понякога се опитвам да прекарам по-дълго време с тях и съм ги канил да изпием по кафе. Не искат, защото усещат, че нещо дават, въпреки че не им е много ясно какво. И аз се отказвам, но ми е супер да разговарям с тях. Обичам много да си общувам и с всички сервитьорки - коя какво учи, какво ще прави, като завърши... Страхотни отговори получава човек.
- Откъде намираш толкова енергия?
- Всички се чудят. Няма място, откъдето я намираш, тя е навсякъде. От теб зависи колко дълго ще си държиш пръста в потока. Защото, като го извадиш, енергията секва. Както казвам на моите приятели: „Дръжте ме настрана от това да не правя нищо.“ Аз обичам да съм активен, важно ми е. Искам нещо да ме държи буден. Ах, как обичам тази дума! Иначе нищо няма да ме държи духовно в този живот. Но и аз не се занимавам с много неща. Аз се занимавам с неща, които са ми много интересни.
- Кое е някое от последните неща, които предизвикаха интереса ти?
- Напоследък много се увлякох по миризмите, като тук не става въпрос за парфюми. Издирвам специфични миризми, като например вода от басейн, нагорещен асфалт, озонов следобед. Търся ги из специализирани сайтове, които се занимават само с това. В чужбина има общество на хората, които се интересуват от подобни неща. Продават се в стъкленици и са в течно състояние. Малки са като размер, но все пак ги има. Притежавам огромна такава колекция. Както и такава от нишови парфюми, тоест такива, които ги няма по магазините. Любимата ми комбинация е между жасмин и цигари - веднага ти напомня за джаз. Много вдъхновявящ е и миксът между тамян и дъвка - веднага предизвиква едно такова светло, религиозно чувство. Хит е в моята класация! Имам и 28 бутилки от невероятни етерични масла - от японска лавандула, кедър, от всяка точка на света искам етерично масълце. И си го капвам на хималайската лампа, то ми ухае, побърквам се от удоволствие.
- Наистина ли имаш и блог за уши?
- Да. Имам блог за уши. Снимам ушни миди - това ми харесва. Аз обичам ушите по принцип - да ги пипам, да ги бърникам, да ги закачам, дори и на непознати. Знам, че звучи много странно, това отдавна съм го установил, но е така. Така че снимам уши, които ми харесват или не, описвам ги, пиша кое на кого е. Ето това е ушото на Меги от „Търси се“, където бях гост. Между другото, имам много последователи от чужбина на този блог - гледам, че от Америка също много го посещават. Имам и друг блог. Казва се O, happy days и е за лица и събития, които никога не са се случвали. Правя снимкови колажи и ги поставям в определен времеви контекст, в който очевидно е невъзможно да стоят. Но има хора, които наистина се връзват.