Няма по-известен ресторантьор в София от Никола Антикаджиев-Антиката (р. 1929 г.). През 60-те години тълпи от хора обсаждат Кулинарния магазин в центъра на София. Ресторантът на хотел „Славия“, Клубът на актьора на бул. „Руски“, клубовете на Сатиричния и Народния театър, на „Булгартабак“, ресторант „Антик“ - всички под негово управление, са все култови заведения, които стават място за среща на столичната артистична бохема, на политическия, културния и спортния елит на България. Антикаджиев има и феноменална памет. Той помни буквално всичко - за всяка пиеса, за актьорите в нея. Да не говорим за резултатите от футболни мачове или пък за политически събития, за министрите от всички правителства. Енциклопедичните му познания са го превърнали в „бюро справки“ за приятелите му. Невена, Ламбо, Кольо Анастасов, Кеворк, Владимир Велчев, Гунди, Саркис, Гришата Вачков, Нейчо Попов, Радана, Гец, Черкелов, Аня... Това са само малка част от имената на най-близките му приятели, някои от които преселили се вече в по-добрия свят. За Антиката казват, че е биографът на актьорите. Странджата на Народния театър, душеприказчикът - както и да го нарекат, все ще са прави. Историите му нямат край. Ето част от тях...
- Господин Антикаджиев, познавали сте повечето от известните и популярни хора в България, с мнозина от тях сте личен приятел. Какви бяха те, ако трябва да направите разлика с днешните народни любимци?
- Видял съм времето на Живков, видял съм и времето на демокрацията. Тоя е такъв или оня – онакъв – това никога не съм го чул. А сегашните умират да се плюят и да злословят по чужд адрес. Днес ВИП персони станаха само някакви мутри, чалга изпълнители. Познавам наистина много хора, били във върховете и тогавашния елит – политически, културен, спортен. Добър приятел съм и с децата на много от тях. Но разликата със сегашните е от земята до небето.
- Цял живот сте били ресторантьор, откъде тръгна тази любов към това, как се завъртя живота Ви?
- През 1964 г. отидох да работя в счетоводството на Балкантурист. Директорът ме попита дали да не пробвам да стана управител на Кулинарния магазин, защото работата нещо не вървяла. Магазинът беше лицето на София – в него се праваше какво ли не, а в столицата тогава нямаше нищо.
В него се продаваха всякакви торти, пасти, кексове, сладолед... Намираше се до Детмаг, зад днешния „Шератон”. Бях внесъл първите кафе-машини от Италия и всеки ден да пият кафе по 20 стотинки при мен идваха министри, висши партийци. Всяка сутрин наставаше истинско стълпотворение на известни личности.
- Кои от тях идваха най-често при вас?
- Първо да ви кажа, че от 800 лв. – какъвто беше най-голямият оборот на ден преди да дойда, оборотът вече стана над 4000 лв. Всички артисти – Калоянчев, Парцалев, Григор Вачков, Саркиз Мухибян, Мутафова, Нейчо Попов, Невена Коканова и др. идваха да пият кафе и да ядат пасти. Повечето от футболистите – Гунди, Котков, националният вратар Симеонов, на когото станах и кум – всички минаваха през мен.
- И какви бяха тези торти, та всички са искали да ги опитат?
- Стра-хот-ни! Аз лично пишех с шприца „Честит рожден ден!”. Когато наближеха празници, поръчвах 100 торти от ресторанта на „Плиска”, 100 торти от „България” и 200 торти от „Балкан” (бившият „Шератон”).
С моята най-добра приятелка Невена Коканова първо отивахме с колата да ги вземем, а после ги слагахме в един огромен хладилник. Цената на една торта беше 3,20 лв. и като продадех 2000 торти – оборотът набъбваше на 6400 лв. На ден продавахме и по 200 кекса – още 400 лв. - те струваха по два лева. Продавахме по 20-30 торти гараш, които бяха доста по-скъпи - по 7 лв.
- Кой най-често си купуваше от сладкото изкушение?
- Много бяха. Голямата поетеса Дора Габе например ми се обаждаше всеки вторник и ми казваше паролата - „Добро утро, г-н директор, днес е вторник.” И ми затваряше телефона, което означаваше, че ще си купи торта гараш, за да черпи приятелките си.
- И докога изкарахте в кулинарния магазин?
- Там бях до 1968 г. Напуснах обаче скандално и станах управител на хотел-ресторант „Славия” – започнах от 1 март 1968 г. Само седмица след започването ми – на 8 март, направих такъв купон, че хората дълго разказваха за него. Всеки ден посрещахме по три съветски и една германска групи. Всичко беше претъпкано.
На лагер за по два месеца бяха националните отбори по футбол на България и на Съветския съюз, в хотела с месеци живееха гимнастичките Нешка Робева, Мария Гигова, Жулиета Шишманова... Точно тук се запознахме със Стефан Данаилов, днес един от най-близките ми хора. С Никола Анастасов пък се знаем още от 1964-та – те са двамата мои най-стари приятели.
- Как стана запознанството със Стефан Данаилов?
- Доведе го Шарлето (режисьорът Любомир Шарланджиев, съпруг на Невена Коканова) на 11 май 1968 г. И ми вика за него: „Да знаеш, той ще стане голям артист.” А Стефан беше един висок, красив... Същата година започнаха снимките на сериала „На всеки километър”.
- Вие също сте участвали в сериала – имате снимка оттогава...
- Началото на юни Шарлето пак идва, казва ми, че ще участвам във филма и трябва да замина с екипа за ГДР – 150 души бяхме над 20 дни в Ерфурт. После снимките се прехвърлиха в Симитли и Благоевград, а през 1969-та в Белоградчик. Точно оттам е снимката ми с Ламбо от сериала.
Аз играех както се казва третото дърво вляво, но емоциите и преживяванията не могат да се сравнят с нищо. С всички от екипа бяхме приятели. Бях и доста привилигирован – в една стая с Ламбо и Гришата Вачков. Носех си портативно грамофонче и Гришата само ми викаше – „пусни онуй малкото” – за Робертино Лорети.
-Един от сценаристите на „На всеки километър” е писателят Георги Марков. Какво си спомняте за него?
- Сценаристите бяха пет души – Павел Вежинов, Свобода Бъчварова, Евгени Константинов, Константин Кирилов и Георги Марков. На първите серии сценарист беше Джери, както викахме на Марков. През 1969 г. обаче премиерата на пиесата му „Аз бях той” в Сатиричния театър бе свалена - имаше критика срещу един партиен секретар. Тогава в театъра дойдоха Венелин Коцев и други величия и Джери много се изплаши.
Той имаше италианска виза и се готвеше да посети брат си, който живееше там. Несполуките около пиесата само ускориха заминаването му. Двамата с Нейчо Попов отидохме да ходатайстваме пред един от шефовете на паспортна служба и много бързо в събота му изкарахме изходна виза, без която не можеше да отпътува...
- Вие сте уредили визата на Георги Марков?! А имахте ли представа, че той няма да се върне?
- Ние нищо не знаехме. Уредих нещата не само с изходната виза, но и със застраховката на автомобила му. С Нейчо го изпратихме с колата чак до Калотина още на другия ден – беше неделя. В това време вече започна и работата по следващите серии на „На всеки километър“ - филмът имаше грандиозен успех.
Властта обаче не можа да понесе, че името на един невъзвращенец стои сред авторите на сериала, и го свали след първите четири епизода. Името на Георги Марков беше изчегъртано с бръснарско ножче от лентите.
-Сигурно ще Ви натъжа, но разкажете нещо повече за Невена Коканова, колко години бяхте приятели с нея?
- Невена нямаше по-близък приятел от мен - цели 33 години, от 29-ия й рожден ден до смъртта й. Аз я посрещах и аз я изпращах на летището и гарата. В Белград на турнето на Сатиричния театър с пиесата „Когато розите танцуват” само като прочетоха, че Невена участва, стана истинско стълпотворение. И това пет години след прожекцията на „Крадецът на праскови”.
- Каква е истината за любовната история между нея и сръбския актьор Раде Маркович – партньора й в „Крадецът на праскови”?
- Между тях имаше истинска симпатия. Но тя много обичаше съпруга си Любомир Шарланджиев. Той почина на 22 юли 1979 г. – страшната новина ми съобщи Гришата Вачков и ми каза веднага да я намеря. Шарлето получил инфаркт във влака.
Венчето беше при една своя приятелка на гости в Тетевен. В 12 ч. през нощта звъня на дежурния в МВР-то да я намерят. Онзи веднага ми каза къде е – при Милка учителката. Помолих го да й съобщи за инфаркта, но да не казва, че мъжът й е починал. Онзи обаче точно това й рекъл.
- Не ми казахте за това какви са били отношенията й с Раде Маркович?
- Година след смъртта на Шарлето тя отиде в Сърбия заедно с дъщеричката си Теодора – още малка, да се види с Раде Маркович във вилата му на Адриатика. Там той бил със сина си, с жена си Оливера Маркович вече отдавна е бил разведен. Когато се върна, я чаках на летището.
Невена поиска да се видим още на другия ден и ми разказа, че Раде й е предложил брак. Отговорът й - няма намерение да се жени повече и иска да се посвети на дъщеря си. Венчето ме погледна с нейните огромни кадифени очи и ми рече: „Кольо, въпреки многото разговори, повече няма да се омъжвам. Имам си дете, а и Любчо не мога да забравя.”
На погребението на моята най-близка приятелка през 2000 г. Таня Лолова през сълзи ми каза – „Коле, тя те обичаше много.” А аз само повтарях – Знам, знам, беше ми като сестра. Това е... А двамата с Раде са се срещали само няколко пъти, веднъж и аз бях с тях.
- Кога се случи това?
- През 1967 г. по време на турнето на Сатиричния театър в Белград, се чудехме какво да правим в една от свободните вечери. Венчето изведнъж ми каза: „Ти, аз и Гришата (Вачков) отиваме при Раде Маркович.” Тя не искаше да се срещне сама със сръбския артист. Раде ни даде вечеря и с нищо не показа, че би желал нас с Гришата да ни няма.
На другия ден дойде в хотела и ни донесе за тримата подаръци, а после не се сдържа и ни изпрати на гарата. Невена беше изключителен човек – с такт, с благи думи, тя успяваше да обедини хората около себе си. Тя бе актьор по призвание и в малките неща доказваше класата си. А моята незабравима приятелка правеше това винаги.
- Кое най-силно се е запечатало в съзнанието ви от онези години?
- 40-ият ми рожден ден на 18 ноемви 1969 г. – той беше направо исторически. Нищо че казват, че не се празнува, направих голям купон. В апартамента ми от 56 квадрата, който бяха ми дали, поканих все приятели - Калоянчев, Парцалев, Нейчо Попов, Стефан Данаилов, Гришата Вачков, Кольо Анастасов, Гунди, Жечев, Пенев, Гаганелов, Шаламанов, националният вратар Симеонов и още.... - всички един върху друг.
От Евксиноград бях уредил една каса с 20 бутилки ракия, от гастронома в ЦУМ каса уиски „Грексън” - по 4 лв. бутилката, и две каси сингапурска бира „Тайгър” в кутии. И всичко беше изпито до 5 часа сутринта.
Невена Коканова държа реч, после Нейчо говори, а Стоянка Мутафова през смях викаше на футболистите – „А тия там, неграмотните, няма ли да кажат нещо...” (смее се, б.а.). В този апартамент, който ми се виждаше като дворец, живях до 1975 г. Оттогава досега съм тук, където разговаряме.
- Споменахте един от най-обичаните български футболисти - Гунди, с когото сте били приятели. Като какъв запомнихте Гунди?
- Гунди беше прекрасен човек и приятел. Много обичаше да идва при мен в кулинарния магазин да пие кафе и да яде пасти. През 1971 г. работих малко в едно кафене на Търговския дом. Гунди и там идваше често, Котков също.
Часове преди да загинат двамата бяха при мен. Оттам тръгнаха с алфаромеото за Враца. Тъкмо заминаха и отидох да си взема паспорта за Берлин, защото ми предстоеше да пътувам за снимките на „На всеки километър”. Не минаха и два часа и ми съобщиха, че са загинали. Не можех да повярвам – та само преди малко бяха при мен, говорихме. Това е...
Четете продължение, в което ще стане дума за преживяванията на Антикаджиев с Владимир Висоцки, Любомир Левчев и други популярни личности