17604 | 15 март 2015 | 13:43

- Николай, на 10 февруари имаше премиера на „Ревизор“ в Русенския театър като режисьор. Разкажи за нея.

- Подходих с действен анализ и изясняване на конфликтите. Някои сцени сме ги правили в цели 14 варианта, докато намерим нашия. Почти не съм стоял в салона, бях непрекъснато на сцената, проверявах, отигравах всичко. Не може, когато предлагаш нещо, да тропаш долу с крак: „Искам го, искам го!“, а да не го отиграеш. В ролята на Хлестаков е Иван Бърнев, участват и прекрасните русенски актьори Венци Петков, Косьо Станев, Иван Самоковлиев, Любо Кънев… Аз съм работил вече с русенските си колеги в „Службогонци“.

- По-различна ли е театралната атмосфера в българската Виена?

- Русе беше отправната ми точка в моето пътуване към театъра. Аз съм от Българево, до нос Калиакра. Учил съм в Балчишката гимназия и не пропусках постановка в града. После отидох войник в Русе и изгледах всичко, което излизаше. По това време в театъра бяха големите артисти Константин Димчев и Елена Стефанова, режисьорите Слави Шкаров, Елена Цитова, Стоян Камбарев… Градът с невероятната атмосфера, с театър, издигащ се величествено и респектиращо, бяха и си остават за мен много важен момент в живота ми. Затова, когато получих поканата от директора Орлин Дяков, за мен беше като сбъдната мечта. Всяко докосване и стъпване на тази сцена, е като мечта.

- Ти и преди си играл в много пиеси на Гогол и това не е случайно, нали?

- Да, в рамките на една година това ми е поредното представление по Гогол. С Лилия Абаджиева излезе моноспектакълът „Дневникът на един луд“ в Хасковския театър с премиера на 21 февруари 2014 г. На 17 март 2014-а беше в Плевен на „Женитба“, моя режисьорска постановка и в нея играя Подкальосин. А на 10 февруари т.г. излезе „Ревизор“ в Русе. Гогол ме вълнува много.

- В момента на няколко места се играе „Ревизор“.

- Да, но дълги години не е поставян никъде, защото е най-неудобният текст за всяка власт - и след 9 септември, и след 10 ноември. В пиесата Гогол бичува пороци като корупцията, кражбите и присвояването, лъжата, безделието, раболепието. Те са претърпели някаква метаморфоза само колкото да се сменят маските. „Ревизор“ и днес е плашещо актуален.

- Мили родни картинки…

- Все едно виждаш картина на съвременна България… Между другото утре, 16 март, „Ревизор“ ще гостува в Младежкия театър, така че каня вашите читатели да съпреживеят този наш полет.

- Наскоро постави рекорд - 150 представления на моноспектакъла си „Лалугер“.

- Да, на 25 януари на сцената на театър „Българска армия“ беше 150-ото представление за четири години. Излиза, че съм го играл средно по един път седмично.

- Готов ли си да го изиграеш още 150 пъти?

- Ако съм жив и здрав, да, разбира се.

- Ти режисираш и играеш на сцените на почти всички извънстолични театри. Не се ли уморяваш?

- Вече свикнах. Последните 15 години това е моят ритъм. Не се уморявам, а точно обратното - пътувайки, си почивам.

- Желан гост ли си навсякъде?

- Може да бъдеш и нежелан, ако в предишно гостуване си се издънил.

- Възможно ли е да се издъниш след близо 80 роли на сцената?

- Трябва винаги да си в кондиция, да си предан и честен към зрителя.

- Кое те зарежда по време на пътуване?

- Всичко, което виждам вляво и вдясно, защото е България. Цялата ни природа, ако щеш. Носталгично и малко тъжно ми става, като видя някои изоставени селца или изтърбушени предприятия, които отдавна не работят.

- Ти си като ходеща история на българския театър…

- Имал съм шанса и късмета да се срещна с големи режисьори като Елена Цикова, Стоян Камбарев, Крикор Азарян, Николай Люцканов, Вили Цанков, Сашо Морфов, Лилия Абаджиева… Всичко, което аз съм попил от тях, сега споделям с колегите си. Докато работих по „Ревизор“ например, тези мои учители присъстваха мислено на сцената, във всяка ситуация чувах гласовете им, имах подсъзнателното чувство, че ме напътстват и ми помагат. Режисурата е умение увлекателно и непредвидимо да разказваш вълнуващи истории. Театърът може да бъде и консервативен, и модерен, и абсурден, но както казва проф. Азарян, се дели на два вида: вълнуващ и невълнуващ.

- Продължаваш ли да си изцяло погълнат от театъра? А кино, сериали?

- Не.

- Какво ново в Народния театър?

- На 1 и 2 ноември миналата година беше премиерата на „Петокнижие Исааково“ по книгата на Анжел Вагенщайн. На Камерната сцена на Народния театър го постави полският режисьор Войчех Кобжински. Играя Исаак Блуменфелд, партнираме си с колегите Мариус Донкин, Йосиф Шамли, Албена Колева, Христо Чешмеджиев, София Бобчева. Свири прекрасен оркестър. Това е един добър и честен спектакъл за този Исаак, който, живеейки в едно малко градче, пет пъти сменя своята националност, служи в няколко армии, преминава през няколко концлагера, защото границата постоянно се мести. Много красив и нежен спектакъл, изпълнен с еврейски вицове и интересни притчи. Няма билети за месеци напред.

- Къде още може да те гледаме?

- Продължава „Лалугер“ във Военния театър, „Свобода в Бремен“ в Народния, „Сако от велур“и „Прах в очите“ в Сатиричния, „Страхотни момчета“ в Младежкия, „За секса, политиката и други просташки неща“ в Студио 5 на НДК. Играя и моноспектакъл по мои предишни пиеси и текстове „Смях без завеса, или от роля в роля“, също в Студио 5. От април ще влезе в репертоара на „Сълза и смях“ един спектакъл на Добричкия театър - „Ти си жена, аз съм мъж, желанията ни са еднакви“, по текст на Илко Иларионов. Той е записвал интересните истории на реална личност - Гошо Железничаря от Плевен. Гошо казва: „Какво трябва да знае една жена? Дата, място и час. Може да ме псува, да ми удари шамар, но ще запомни датата, мястото и часа.“ Иначе Гошо по принцип е рицар и кавалер (смее се).

- Ако говорим сериозно, има ли място мъжът рицар в съвремието ни?

- Днес не е време за рицарство. Ако един мъж започне да се държи галантно и любезно, това е посрещано или с насмешка, или с язвителни коментари, меко казано. Не съм забелязал жените толкова да страдат от липса на кавалерство.

- Наистина ли мислиш така?

- Да, те са си добре. Държат уверено кормилото. Мисля, че се чувстват прекрасно в панталони. Не може и двете - хем да си еманципирана, хем да очакваш кавалерство. Объркващо е за мъжете.

- Наскоро бяха „Оскарите“, звезди, блясък, суета… У нас може ли да се говори за звезди?

- Не възприемам тази дума за себе си. Битието и поведението ти трябва да са звездни. Това е един низ от естетически, етични норми и дори философия.

Уважавам хората, станали популярни заради нещо, което са постигнали. Като звезда бих определил учителя Тео от Казанлък с неговата школа за талантливи деца физици. А не някаква манекенка или певица, не толкова известна от подиума или сцената, колкото от участието си в риалити формати.

- За теб казват, че си „актьор до мозъка на костите си“. Само в репетиции и спектакли ли минава животът ти?

- Да, ставам сутринта, репетирам до обед, сядам в колата, пътувам до някой град, играя в спектакъл. После или оставам да спя там, или пътувам през нощта… Обичам този мой живот, това не ме уморява, а ме зарежда.

- Горд баща си на дъщеря оперна певица - Далия.

- Далия е студентка във втори курс в консерваторията, оперно пеене, и се развива много добре.

- Разказите ти се харесват много. Пишеш ли още?

- Не. Когато ми дойде някакъв импулс, може би ще седна и ще напиша нещо. Но това може да стане след 15 минути или 15 години, а може и никога да не се случи. Дописвал съм текстове, участвал съм в съавторство в „Лалугер“, но не го приемам като основно занимание.

- За каквото и да те попита човек, ти все се връщаш към любимия театър. Нищо друго ли не обичаш да правиш?

- Нямам хоби. Винаги съм погълнат от нови проекти, които стоят на дневен ред, разговарям с режисьори, с директори на театри.

- А като ти остане един свободен ден, какво правиш?

- Виж, дори да се разхождам по улиците, да се заслушвам в разговори, да се заглеждам в хора или да чета нещо, това пак е подготовка за работата ми на сцена. Защото не можеш да бъдеш изолиран от външния свят, а в същото време на сцената да имаш претенцията, че го пресъздаваш вярно и точно. Затова, когато съм свободен, обичам да се сливам с хората. Освен това се срещам с приятели, говорим си за техните проблеми. Ако ми се случат два-три свободни дни, се опитвам да изчистя съзнанието си от театър. Но когато съм в работен период, съм обладан от спектакъла, само това ми е в главата. В почивката от Коледа до Нова година например изгледах 28 различни спектакъла на „Ревизор“.

- Нали някои казват, че не трябва да се гледат другите спектакли?

- Напротив, трябва, за да мога да се предпазя от едно, друго да ме провокира и амбицира да търся нашия прочит.

- Случвало ли ти се е да не можеш да излезеш бързо от роля?

- Има такива моменти. Сещам се за „Лалугер“. В последните десетина минути има доста откровена и искрена изповед, с много биографични и близки на мен моменти, които на всяко представление преживявам отново и отново като катарзис.

Веднъж една журналистка ме чакаше на служебния вход на „Българска армия“ и каза: „Имам само един въпрос към вас: как се чувствате в момента?“ „Като в анестезия“ - отвърнах. Тя ме погледна озадачено. Казах, че мой приятел анестезиолог ми е обяснявал (показва, като поставя дланите си хоризонтално и успоредно една върху друга): ако от едната ми длан надолу е животът, а от другата длан нагоре е смъртта, ето това по средата е анестезията. Просто броени секунди, още не знам къде съм. Това, естествено, не може да се случи след всяко представление, но има такива моменти.