15260 | 3 юни 2015 | 12:55

От епохата на протестите укрепна изводът „София не е България“.

Забелязали сте, навярно, че местните избори са единствените в България, при които често говорим за сигурни победители. Кметове, придобили известност и тежест, се явяват на ринга за трети, четвърти, пети мандат. За тях казваме, че преизбирането им е предизвестено. Хората ги обичат, бизнесът ги обича, победата им е в кърпа вързана, дори още на първия тур. Срещу тях е безсмислено да се кандидатираш, само ще си изгубиш времето и парите. Така и така е ясно, че ще те отнесат. На парламентарни, президентски, европейски избори винаги има интрига, даже когато някой видимо се очертава като първи. В част от общините у нас, обаче, и то включително в големи общини, интрига сякаш липсва и

всичко се знае в аванс

Съдим и по реакциите на политическите сили. Патриотичният фронт например е на път да декларира, че няма смисъл да излиза в Бургас срещу фаворита Димитър Николов. В собствената им бургаска цитадела! Реформаторският блок отсега се застрахова за Стара Загора, че ще издигне кандидат срещу Живко Тодоров „като възможност да представи идеи“. Не нещо повече. Медиите тиражират „списъци на непобедимите“ действащи кметове.

В тях има известни вариации, но поантата е ясна. От партиите не представят публично възражения на създадената нагласа. Впрочем, май до голяма степен случаят е същият със столицата София, тази обичана и мразена перла в короната на местното самоуправление.

Йорданка Фандъкова се готви усилено за поредния си мандат. Мнозина вече предричат, че той е неизбежен. Това може да се стори някому странно. Нали това е „синя София“, крепостта на „старата десница“, резервоарът на техните привърженици, генераторът на романтиката, емоциите и силата им. Но не само. София е и град със силни червени традиции в миналото, събрал в полите си представително мнозинство от интелектуалния и управленския елит на бившите комунисти, градът с най-многобройната и влиятелна местна структура на БСП.

Амбицията да обърнеш тенденцията и да наложиш своя кандидат в столицата би следвало да бъде най-голяма и по други причини. Първо, на местен вот софийската кампания е флагман на националната. Тя е най-следената от медиите, с най-висок залог, с най-масово разпространявани послания. Тя стимулира и насърчава представянето на отделните партии по места. Кандидатите и привържениците им виждат, че тяхната партия присъства и се бори „от центъра“, че не всичко е оставено на импровизацията и енергията на местната структура. Че някой тегли локомотива на кампанията. Че всеки ден го има в телевизора.

Ето защо е принципно важно какво точно правиш в София. Но има и втори елемент. Дори само поради размерите на града, в София значението на купения и корпоративния вот е относително по-слабо. Не че и това го няма - например в тъжно разширяващата се общност на хората с кредити, неспособни да ги обслужват. Но все пак (и все още?) не покрива същите епидемични мащаби, както на толкова други места. С други думи, по-малка е вероятността да си разбиеш главата в стената на предварително разпределените бюлетини, повече можеш да постигнеш с кампания, с медийно участие, с внушения.

Въпреки всичко казват, че Фандъкова е обречена да победи. Откъде идва тази обреченост? И няма ли онзи, който я оспорва и смята, че не всичко е решено, да бъде изправен пред железния аргумент на цифрите в нощта на 25 октомври, за

да се разкае публично за наивността си

Има ли втори тур, не всичко е решено. Което не означава, че непременно би настъпил обрат. Това зависи от хората и обстоятелствата. В американската социология преди много време е лансирано понятието самосбъдващо се пророчество (self-fulfilling prophecy). Още през 1928 г. Уилям Айзък Томас формулира прочутата си теорема: „Ако хората дефинират ситуациите като действителни, те стават действителни в своите последици.“ Можем да го изречем и по друг начин. Невярната дефиниция на ситуацията, която даваме, предизвиква от наша страна ново, различно поведение, което в крайна сметка прави първоначалната погрешна представа вярна. Ето един американски пример, който в България прекрасно ще схванем. Дадена банка е в общо взето добро състояние, с висока ликвидност.

Тръгва обаче слухът, че банката е куха, че е изчерпила парите си и е на път да фалира. Слухът се разраства, поражда паника, клиентите масово и едновременно се втурват да теглят всичките си спестявания. В резултат банката наистина свършва парите и фалира, точно както хората са били убедени, че ще се случи, и точно както не е имало никакви обективни причини да се случи. Друг пример. Учител твърдо вярва, че учениците му са глупави, мързеливи, незаинтересовани, без качества. Не е съвсем така, но когато по-будните от тях виждат с каква досада и пренебрежение им преподават, губят стимул и интерес, спират да учат и започват да се държат така, че напълно да потвърдят убеждението на учителя. „Правилно съм смятал, че няма смисъл да си даваш зор с този празноглав клас.“

Връзката на всичко това със софийския местен вот е очевидна. Ако категорично си решил, че изборите са предрешени в полза на Фандъкова, те ще се окажат предрешени в полза на Фандъкова. Като че ли в поведението си БСП и Реформаторският блок, реалните претенденти, го демонстрират.

БСП неведнъж е поемала към софийски местен вот с намерението да го загуби. Обясненията, както обикновено, визират

традициите и мисленето при червените

Още от Тодор Живков в края на 40-те години се знае, че столичният кметски пост е трамплин за атакуване на лидерското кресло. Партийното ръководство би се притеснявало, че в лицето на един червен софийски кмет ще намери конкурент по рейтинг и влияние за властта в цялата партия. Аналогично е впрочем и упоритото им нежелание да си направят собствена телевизия - тя също би могла да се окаже конкурент на централата по излъчване на послания. Затова и до днес част от левите симпатизанти са принудени да гледат СКАТ и „Алфа“, за да чуят нещо близко до тях.

Сините, от своя страна, проявяват по време на кампании неутолимата страст да ограничават съзнателно принципно доста широката си софийска електорална база. Започват да залагат на своеобразен „син аристократизъм“, да концентрират усилията си върху богатите и заможни „истински“ софиянци, пренебрегвайки охотно социалните и другите проблеми, с които се сблъсква столицата.

Мартин Заимов вадеше навред сладникави сърца, за да излезе изцяло извън битовия делник на хората. Прошко Прошков се срещаше с потомци на стари фамилии и декларираше, че търси подкрепа от „онези, които извоюваха свободата и демокрацията“. Все едно, ако не си развявал знаме на булевард „Ленин“ през 1990 г., не си достоен да гласуваш в синьо. Тенденцията към самозатваряне дори има риск да се засили заради печалната история с преференциите. За да обезпечат издигането си нагоре в листата, кандидатите за общински съветници ще работят предимно със своя антураж и съпартийци, от които в най-голяма степен могат да разчитат на отметка в бюлетината.

В сянка остават по-важните неща. А именно, че не избираме главен архитект на София, следователно не бива дебатът да опира само до въпросите кои улици да асфалтираме и къде да направим кръгово. Продължава

осезаемата липса на политика за София

трасираща бъдещето на немалък европейски град. От епохата на протестите укрепна изводът „София не е България“. Но София не е и София, има няколко Софии и работа на един кмет е да ги съчетава. Вместо това бихме стигнали до положението няколко кандидати да спорят за квартални градинки (не че не са важни), а Фандъкова да обяснява, че няма да прави кампания, защото работи и не й остава време.

И така ще бъде, ако общинският съвет се разглежда като достатъчно апетитна хапка, за да трябва да гледаме към високия кметски пост. Общински съветник в редица случаи предлага удобна анонимност и участие в разпределението на приличен бюджет. Докато кметското място вече е отговорност за промяна, която по характера си може да бъде не само софийска, но и национална. Да, но къде е волята?

БСП или Реформаторският блок ще загубят изборите в София, ако са решили, че неизбежно трябва да ги загубят, за да установят накрая със задоволство от собствената прозорливост колко точно са предвидили, че ще загубят.