35788 | 11 юли 2020 | 20:25

Доц. д-р Катя Михайлова, УНСС

Веднага след първата вълна на COVID-19 МОН предложи Стратегия за развитие на висшето образование 2021-2030. Министърът каза, че Стратегията предвижда „висшите училища да приемат по-малко студенти, но със значително по-голямо финансиране и с по-високи изисквания“ на среща в УНСС, цитиран от „Епицентър“.

Добро намерение, синхронно на декларираната в Стратегията цел за повишаване на качеството на висшето образование. Около него Стратегията предлага 5 фундаментални промени, които преобръщат из основи висшето образование. Без да е сигурно, че повишават качеството му като човешки процес, а не като технократично мероприятие.  

„Всеобща дигитализация“ или 100% онлайн висше образование

На всяка втора страницасе говори за „всеобща дигитализация“. Най-малко 12 пъти се споменава за „дигитализация“ на учебния процес, ресурси и съдържание, подходи, методи и практики, на административните услуги и на образователната система като цяло.

Прилагателното „дигитален“ в словосъчетание с технологии, съдържание, преподаване, форми за обучение и изпитване, компетентности, креативност, поколение, среда, трансформация, се открива най-малко 21 пъти. Любопитно е, защо МОН нито веднъж не употребява понятието „онлайн обучение“, въпреки че то отдавна е възприето в научните среди и вече е граждански разпознаваемо.

„Синонимизация“, при която „нещата не се наричат с истинските им имена“ служи, за да прикрие „някакъв дефект“, както казва Димитър Бежански в едноименния си разказ. Какъв „дефект“ прикрива МОН, системно налагайки „всеобща дигитализация“ вместо „онлайн обучение“? Страхува ли се МОН, че предложението за пълно въвеждане на онлайн обучение в университетите и колежите ще срещне сериозен отпор в академичните и граждански среди?

Рационални основания за отпор има. Опитът в принудителния онлайн семестър, който проведохме заради опасността от вирусна зараза, ясно показа, че 100% онлайн образование или „всеобща дигитализация“ при днешните социално-психологически нагласи и икономическо положение в страната, по-скоро понижава качеството на университетските образователни услуги.

Вярно е, че Стратегията се прави за десет години напред, но е вярно също и, че липсват аргументирани прогнози за по-добро икономическо и социално положение в скоро време.

Като преподавател за мен беше ясно, че много студентите докато присъстваха в онлайн лекциите вършеха и друга работа – домакинска, родителска, или работа, от която изкарват прехраната си.По време на онлайн изпитите имаше студенти, които споделиха, че са едновременно на работа и на изпит и не могат да включат камерите и микрофоните си.

Съвместяването на онлайн ученето с други дейности се посочва като най-голямото предимство на онлайн обучението от студенти участвали в изследване на качеството на онлайн обучението в УНСС. Предимство е, но значително понижава студентската концентрация в лекционните занятия и изпити.

А след нея убива мотивацията на студенти и преподаватели за активно и интерактивно участие в обучителния процес. Как се учи или взема изпит докато си на работа – продаваш кафе и цигари, хамалстваш, секретарстваш в офис, отговаряш на обаждания в кол център на чуждестранна фирма? Как се изпълнява целта за високо качество на висшето образование с ниска концентрация и мотивация?

Днешните млади българи, редовни студенти, са принудени да работят докато учат. Не малка част от тях работят на пълен работен ден, нощни смени, без гарантиране на трудовите права. Ние преподавателите ги виждаме в междучасието, когато ни молят да сме толерантни към работните им ангажименти. Това е обективен и сериозен проблем, който продължава да влияе на качеството на образованието. Да не говорим, че влачи след себе си огромна социална конфликтност.

Първи конфликт – държавата, плаща еднакво за работещите студенти, които не посещават лекции и за другите, които учат и изпълват със смисъл понятието „редовен студент по държавна поръчка“. Публичният разход за първите си е чисто държавно разхищение. Втори конфликт – на пазара на труда се конкурират двете групи студенти с равностойни дипломи.

Възможно е редовните „редовни студенти“ да загубят състезанието, защото нямат трудов стаж. А нередовните „редовни студенти“ да спечелят. След това бизнесът се оплаква, че не били научени, че нямали елементарни познания. Трети конфликт – бизнесът обвинява университета, че не си е свършил работата и сам той два пъти плаща за образование. Веднъж като данъци, после докато обучава служителите си и поема щети от недообразовани служители.

Тази проблемна спирала се извива в ниско и все по-ниско качество на образованието. За нея в Стратегията няма и дума. Тъкмо напротив, предлагайки „всеобщата дигитализация“, Стратегията създава великолепни условия за едновременност на работа и учене.

Няма нищо лошо да се работи докато се учи. Ако студентът е задочник и сам е избрал да учи дистанционно. Ако учи редовно по държавна поръчка и работи до 4 часа дневно със защитени трудови права. В останалите случаи съвместяването е на ръба на закона и води до ниско качество на образованието.

Работещото решение е частична дигитализация. Онлайн обучението може да бъде прилагано в дистанционните, бившите задочни, бакалавърски и магистърски курсове и учебни програми, в задочната форма на докторантура, както и при обучението на докторанти на самостоятелна подготовка. Може да бъде използвано и в курсовете за допълнителна квалификация.

Обучението на редовните студенти по държавна поръчка следва да остане традиционно, живо, човешко, ако интересът на държавата е да постига високо качество на висшето образование.

Предложението за „всеобща дигитализация“ има потенциал да достигне до обратния ефект, при който държавната поръчка се изразява в масово онлайн университетско образование, а истинското образование, образованието като човешки процес, каквото то е, остава за платежоспособните сред нас. Това е удобен, бюджетен вариант за държава, която поставя парите пред хората си.  

Край на книгите в българския университет

Понижаването на качеството на висшето образование в хода на „всеобщата дигитализация“ се гарантира също и от мярката за заместване на текста и книгата с изображение и визия в учебното съдържание. Очакван резултат през 2030 е „визуализиране на поне 50% от образователните материали“, т.е. отпадане на текста, словото и стремително приближаване към края на книгите в българския университет.

Вярно е, че живеем в „цивилизация на зрелището“, както Мариус-Варгас Льоса определя нашата епоха.  Вярно е, че дойде времето на „унизеното слово“, както научните изследвания на Жак Елюл показват.  Но все пак „в началото бе Словото“, както християните вярват.

В американските университети и до днес първокурсниците изучават дисциплини, които ги учат да създават текстове, да се изразяват писмено. Това се приема като основа и същност на „гражданската функционална грамотност“ на едно младо и наистина образовано поколение.

Отвъд океана и тук у нас съществуват три изразни системи – словесна (текст), образна (снимки, мемета, графики, схеми), звукова (шум, музика). Дигиталната грамотност, дигиталните компетентности изискват умение за изразяване не само чрез трите поотделно, но най-вече чрез балансирани съчетания от тях. Защо да лишаваме студентите си от умението да работят с текст, слово, ако искаме качествено образование, а не технократизъм в образованието?  

Бакалавър за 3 години

Бакалавър 3 години вместо 4 увеличава семестриалното натоварване на студентите, защото броя на дисциплини, хорариуми, кредити, необходими за дипломиране, се запазват. Работещите студенти ще трябва да отделят по-голяма част от седмичния времеви бюджет за обучение за сметка на работата и доходите за ежедневна издръжка. По-голямата част от тях вероятно ще  заложат на работата си за сметка на обучението, както и в момента правят. Затова ми е трудно да повярвам, че 3-годишният бакалавър ще повиши качеството на висшето образование. По-скоро ще влее енергия в още един обективен проблем – отпадането на студенти в хода на обучението.

Отпадането се случва и поради семейни ангажименти. Ако семестриалното натоварване се увеличи, студентите, които избират да създават семейства, също като работещите студенти, ще бъдат принудени да увеличат отсъствието си от учебни занятия, за да могат да се грижат за децата си. Стратегията отчита демографска криза като предизвикателство, но очевидно предлага мерки, които да я задълбочат, вместо да мисли как тя да се преодолее чрез образование.

Очевидно, 3-годишен Бакалавър ще катализира ролевия конфликт между работа, семейство и образование при днешните млади хора. Как да постигнеш качество на образованието, ако студентите са в остър ролеви и личностен конфликт?

От друга страна, 4-годишен Бакалавър дава възможност на студентите да изберат колко години да учат и да поемат отговорност за избора си. Всеки има право да вземе 2 години в 1, при отличен успех. Ограничаването на възможностите за избор пред студентите противоречи на мярката за „развитие на компетентности за успешна лична и професионална реализация в рамките на дигитална среда“, предвидена в Стратегията. Даването на възможност за избор развива когнитивните и некогнитивни компетентности, учи младия човек да балансира рационалния и емоционален компонент във всяко свое решение и действие, което е заложено в Стратегията.

Мярката изглежда като подхвърлена за сондиране на общественото и експертното мнение. Ако няма професионален и граждански отпор, ще следва поправка на ЗВО. В международен план МОН ще отчете прилагане на инструментите по Болонския процес у нас, а във вътрешен – ще създаде възможност за след кризисно съкращаване на 1/4 от бюджета за университетите.

Колко е това в пари не знам, защото не съм счетоводител. Но колко би откраднало това съкращение от човешкия и социален капитал на младите българи – това като социолог, преподавател и студентска майка мога добре да пресметна.

Стимулиране на младите и дискриминиране на старите преподаватели

Стратегията предвижда редица мерки за младите преподаватели – финансово стимулиране, подпомагане на хабилитацията в „кратки срокове при запазване на високи академични стандарти“. Те биха им дали добър старт в кариерата, но как се съчетават кратките срокове с високите академични стандарти за хабилитиране?

Хабилитацията освен написването и публикуването на определен обем от научна продукция, изисква и ниво на опитност в преподаването, достигнато преподавателско, педагогическо майсторство. Тази опитност не може да се събере, осъзнае и превърне в работещи модели на поведение в кратки срокове. В науката е необходимо време за изучаване, изследване, осмисляне, ако целта е да се постигне високо качество. 

Без да поставям под съмнение нужда на младите преподаватели от подкрепа в първите им стъпки, питам дали и преподавателите около и над 60 години – със своите натрупани и осъзнати знания, всестранна опитност, човешка и професионална мъдрост – също нямат потребност от подкрепа, за да пристъпят към следващия етап от живота си, да продължат да се чувстват пълноценни, да работят творчески?

Ако МОН ще стимулира младите преподаватели, защо изключва от Стратегията колегите на средна и по-висока възраст – активното поколение на 40-50 годишните, и трета възраст – утвърдените преподаватели?

В Стратегията за тези преподаватели, от които всички следващи поколения се учат, няма и дума. Сякаш Стратегията казва, че те вече са ненужни, излишни за университета и науката. Масовата пропаганда след 1989 и до сега ни принуждаваше да мислим възрастните преподаватели като морално остарели, едва ли не всички сътрудници на ДС, принадлежащи на една заминала си обществена формация. Активното университетско време на преподаватели, които имат биографична връзка с времето преди 1989, т.е. тези срещу които е насочена пропагандата, вече е в самия си край.

Оттук насетне, в перспектива към 2030 на възраст над 60 ще бъдат преподаватели които са все повече биографично отдалечени от социализма. И тях ли ще бързаме да изхвърлим от университетите заедно с познанията им, с опита и мъдростта им?

Има не малко световни примери, които показват как може да бъде осъществена подкрепа към утвърдените преподаватели над 60 години. У нас досега използваните възможности за удължаване на трудовия договор, за преподаване на хонорар, вече на много места започват да се прилагат проблематично поради финансови съображения и лични пристрастия.

Защо да не се въведе и в България добрата западна практика за специални фондове в подкрепа на научни изследвания на преподаватели и изследователи след 60-годишна възраст. По този начин те ще имат възможност да продължат активната си изследователска дейност, а по-младите ще могат да продължат да се възползват от опитността и знанията им.

Опасявам се, че мисленето единствено и само за младите по същество дискриминира останалите поколения в наука. Така се стимулира прекъсване на приемствеността между поколенията – ерозира се и жизнеността на създадени научни школи.

Научното познание, което е самото сърце на качественото висше образование, се предава между поколенията чрез школите в науката. Стимулирането на младите и изключването на останалите поколения преподаватели по-скоро създава условия за поколенчески конфликти, каквито и в момента си горят и задръстват висшето ни образование напред във времето.

Естествено е, че възрастните преподаватели не желаят да напуснат университета, не искат академичната им активност да бъде отрязана заедно с пенсионирането. И е разбираемо, те да се опитват да спират израстването и утвърждаването на по-младите си колеги.

Завърта се порочен кръг на междупоколенческа конфликтност в катедрите и факултетите, който се отразява на преподавателската мотивация, често стига и до студентите, и води до понижаване на качеството на висшето образование. Може да бъде разсечен, без да страда приемствеността между поколенията, ако се предвидят и активират ясно регламентирани и обезпечени възможности за възрастните да продължат работа си и след пенсиониране.

Балансирано мислене за трите поколения – не само за младите, не само за 40-50-годишните, но и за 60-годишните, ето това се очаква от МОН, ако наистина иска да приложи на практика декларирания „първи базов принцип“ за изпълнението на Стратегията – „приемственост, основана на академичните традиции и установените добри практики, съчетана с адаптивност към променящите се условия на средата и възникващите предизвикателства“.

„Всеобщата дигитализация“, промяната на учебните планове, промяната на възрастовата структура естествено трансформират университетската среда. Тази трансформация се институционализира чрез предложението за преструктуриране на висшето образование.

Изследователски и преподавателски университети

Основавайки се на ЗВО, Стратегията предлага въвеждане на изследователски, преподавателски и професионални университети. Професионални са днешните колежи, които подготвят „Професионален бакалавър“ за 3 години. Остава дефинирането и разграничението на изследователски и преподавателски университет.

Няма съмнение – това разделение е изкуствено.

Ученият и Преподавателят са едно цяло. Ученият открива даровете на света и е призван да ги предаде на хората, за да живеят по-леко те. По-често хората не искат да приемат новото, да променят живота си за добро.

Поради това някои учени, презират хората и се самозатварят в затвора на собственото си величие и самота. Да отделиш изследователски университети означава да помогнеш на учените – откриватели да се самозатворят, самоизолират и по-трудно познанието да достига хората.

Други учени решават да продават достигнатото от тях познание. Това са Учените-Търговци. За тях идеята за изцяло преподавателски университет е чудесна. В него ще могат да си препълват хорариумите, да продават на воля, това което са прочели в трудовете на другите.

И трети тип Учени има. Те намират начин да достигнат познание, да  сломят съпротивата срещу него, да го предадат и така да повишат човешкия и социален капитал на учениците си. Това са Учените-Преподаватели. Не самотници. Не търговци, които нямат място в храма на Науката. А Учени – Преподаватели. Ето това е университетът – единство на Учени и Преподаватели, на научни изследвания и лекции.

Въпросът е защо МОН настоява за това разграничение?  Може би, защото то се явява ядро за преструктуриране на системата на висшето образование, реализирано под декларацията за подобряване на структурата и ефективността.

Мярка за структурно подобрение е закриването на така нар. „несвойствени професионални направления“. Отличителни за тях са „ниско качество и ниска степен на реализация на дипломираните висшисти“ , те са „без традиции и капацитет“. Следващо предложение е съвместното ползване на материалната база от няколко университета, съвместни интердисциплинарни междууниверситетски програми, и „споделеното използване на преподаватели“, което резултира в „обединяването на висши училища на доброволен принцип и създаването на консорциуми за висше образование“.

Предложението следва препоръката на Световната банка от 2012 за сливане на университети като основа на реформата във висшето образование.  Сливането може да се осъществи отгоре надолу – чрез активно действие, разпореждане на съответните властови институции или отдолу нагоре – по инициатива на самите университети.

Очевидно МОН предпочита втория подход, за да реализира структурна реформа във висшето образование.  Той гарантира безконфликтност около МОН. Осъществява се доброволно от самите университети, които поемат цялата отговорност на гърба си. Тук МОН заслужава поздравления за елегантния и дипломатичен начин да изпълнява поръчка за закриване на университети по тяхно желание, след като дори и в  Стратегията ни убеждава, че броят на университетите на 1 млн. жители в България е в европейския стандарт, а не прекомерно висок.

Подобрената структура на университетите в България ще има нужда да бъде стратифицирана. Като основен критерий за това, очевидно, ще служат етикетите „изследователски“ – най-висок ранг, „преподавателски“ – среден, и „професионален“ – най-нисък ранг университет. Възможно е това етикиране да повлияе и в процеса на сливане на университетите – сливането да става с център изследователски университет, а също и при финансирането, както и при фаворизирането от страна на МОН.

Високо качество или намаляване на бюджетната издръжка за висше образование

Колкото по-внимателно чета Стратегията за развитие на висшето образование 2021-2030, толкова по-настойчиво си задавам въпроса: коя е главната й цел – да изведе до по-високо качество на университетското образование или да отговори на бюрократични очаквания, бюджетни съкращения, да обслужи нови идеи за дигиталния световен ред?

За съжаление, везната не се накланя към високото качество. Бюджетните спестявания се гарантират чрез мерки като намаляване на година от ОКС „Бакалавър“; закриване на „несвойствени специалности“; преминаване към онлайн образование, при което е възможно  финансовата тежест по осигуряване на необходимите информационни и комуникационни технологии да бъде прехвърлена на преподавателите; и накрая доброволно сливане на университети. Новият дигитален световен ред също влиза във висшето образование – редица предложения и мерки в Стратегията на МОН показват това.