20114 | 25 май 2025 | 10:56

Талантът му го превръща в един от първите оперни артисти – любимец на публиката

Един хлапак, Михил Люцканов, крачи из Женкия пазар. Много му се иска да чуе известния певец Парушев, популярен в цяла София. Певецът е застанал под червен чадър. Изпълнява съчинените от самия него песни, акомпанира си на хармониум. Щом спре, за да почине, Парушев разказва случки, записани в песните му, и продава песнопойки. Те са малки книжки, в които е отпечатан текстът. След заглавието на песента имало указания по коя мелодия да се пее. Парушев е първият певец, който събужда в детската душа на Михаил Люцканов интерес към певческото изкуство.

После малчуганът се прибира вкъщи и започва като певеца от Женския пазар да подражава на носовия му тембър и лясковския му диалект. После разтваря купената песнопойка и пее с увлечение всички песни. Това се оказва съдбоносно за момчето – превръща се в един от големите български оперни певци.

Михаил Люцканов е роден на 3 април 1900 г. в София. Дедите му са от Сливен, през турското робство се изселили в Бесарабия, в Болград. Баща му е наследник на лозя, които обработвал, имал и кръчма. В Плоещ бил знаменосец на Четвърта опълченска дружина. Знамето развявал при всички битки с турците, докато при отбраната на Шипка паднал тежко ранен. После се възстановил, оженил се и се преселил в България с родените си седем деца. Семейството пътувало по стъпките на Българското опълчение, посетилo всички места, където са ставали сражения.

Настанили се в София. Построили къща на ул. „Опълченска“. С отпуснатата от държавата опълченска пенсия на бащата семейството можело да посреща спокойно нуждите си.

Бъдещият оперен певец е осмо дете. Ражда се три месеца след смъртта на баща си. Майката изпада в тежка ситуация и решава да го даде на чужди хора за осиновяване. Предлага го на болградчанин, дошъл в България с руските войски и останал на военна служба у нас. Така едва на осем месеца детето е изпратено да живее в семейството на Михаил Николов Люцканов, който го осиновява и му дава името си. Новите му родители са добри и грижовни хора, но по-късно не подкрепят наклонностите на детето към изкуството.

Хлапакът учи в училище „Кирил и Методий“. Играе с другите момчета, участва в гимнастическите дружества, обича природата. Но започва да страда от апендицит. Близките му чакат да мине, накрая повикали един от малкото лекари в София. Той препоръчал да се сложи лед на болното място. Родителите му не вярвали на доктора и повиквали махленската знахарка баба Параскева. „Тя ме съблече, поиска синьо мастило и сламка от метла, с която начерта на корема ми голям кръг, в средата на който изписа разни заклинания и кръст. След това в пръстена паница, пълна с вода, ми гаси въглени на главата, като произнасяше разни заклинания“, спомня си Михаил Люцканов. Но състоянието на момчето се влошава и то заболява от перитонит. По чудо го спасява немски хирург, доброволец във военна болница през Балканската война, който му прави спешна операция. Остава в болница два месеца. От войниците, настанени на лечение в болницата, научава няколко сръбски песни, които са на мода по онова време.

Избухва Балканската война, животът в столицата се променя. Това не попречило на младите вечер да се разхождат и разменят горещи погледи. Животът все пак продължавал.

По онова време на ул. „Мария Луиза“ се показват всички новости. Тук софиянци виждат първите кинопрожекции в големи палатки. Прожекциите са от късометражни филми, които продължават по няколко минути и се посещават от много столичани.

Михаил Люцканов също ходи там и до късна възраст помни откъси. „Един представляваше влак, който идва с голяма бързина към зрителите. Собственикът ни успокояваше да не се страхуваме, той няма да ни причини никакво зло. Друг филм представяше балонът на Монголфие, който прави първия си полет. На същата улица пак в палатки се изреждаха разни паноптикуми, менажерии, моментални фотографии и какво ли не“, пише в спомените си Люцканов.

Освен това на ул. „Мария Луиза“ има и семейни бирарии, които след работно време се изпълват от софиянци. В тях се предлагат вкусни кебапчета със студена бира. Има оркестър, а певачките изпълняват сантиментални градски песни. Сред тях „Не плачи, мило либе, не жали, аз пак ще дойда, аз теб ще взема“ или „Параходът вече пристига, сбогом, либе, аз отивам“. Тогава ръкоплясканията не били познати. След като свършела песента, някой се провиквал „ашколсун“. Доволната певачка слизала от сцената с паничка в ръка и обикаляла масите да събира парса. Понякога присядала при веселите компании.

Михаил Люцканов слуша с приятели изпълненията на певиците, обикновено чужденки, през дупките на оградите. Скоро научава репертоара им.

Момчето слуша и един от най-известните оркестри в София през първите десетилетия на ХХ век – „шопският“. Изпълнителите му са облечени в шопски носии, а най-любимият им номер е „Загубената поща“.

„Флигорнистът на оркестъра отиваше в едно съседно здание и качен на един от прозорците му, надаваше отчаяни сигнали за помощ: пощата се е загубила. Целият оркестър с ободрителни мелодии сочеше пътя, докато пощата се завърне. Този наивен номер размекваше сърцата на слушателите. Ръководителят на оркестъра, бай Никифор – представителен българин с големи мустаци, свиреше на флейта и пиколо“. Пиколото прави особено впечатление на момчето, купува си инструмента и започва да се учи да свири. Той е вече ученик в гимназията.

Още по време на първите часове по пеене учителят му Н. Николаев, създателят на първия църковен хор у нас в катедралата „Св. Крал“, открива в Михаил Люцканов певчески талант. Кани го да участва в църковния хор, където повечето певци са артисти и хористи от Народната опера. Момчето посещава няколко пъти репетициите, но се отказва. Те са в неделя и в празнични дни, а той предпочита да е на екскурзия в планината.

Люцканов е от поколението, което преживява три войни. С приятели създават група, която представя концерти пред ранените войници. Имат малък оркестър с мандолини и китари. Рецитират им стихове, разказват хуморески, правят концертно рисуване. Люцканов и негов приятел измислят свой номер – на едно пиколо свирят двамата. Единият духа в пиколото, а другият натиска с пръстите си клапите и дупките. Този номер е най-голямата атракция в програмата. В този период пиколото го завладява и той не се сеща за пеенето.

През лятната ваканция на 1917 г. родителите му го изпращат във Варна на гости при роднина. Макар че Първата световна война бушува, това не пречи на варненци да се разхождат привечер в Морската градина, за да срещнат познати и послушат духовия оркестър на флота под диригентството на Александър Наумов. Курортистите също се радват на морския въздух. Всяка вечер в специалния павилион на Морската градина Наумов и първокласният оркестър изнасят популярни концерти.

Роднината на Михаил Люцканов, при когото е на гости, е градинар в Морската градина и има жилище в нея. Софиянчето не пропуска нито един концерт и всяка вечер слуша с удоволствие от начало до край програмата. На павилиона е поставена черна дъска. Преди всяко изпълнение някой изписва с тебешир автора и заглавието на пиесата. По този начин Михаил Люцканов научавал заглавията на творбите.

В това време в морския град пристига негов съученик – син на актрисата Златина Недева. Двамата се срещат на концерт. Момчето споделило пред Люцканов, че е пристигнал с трупата на майка си и го кани да участва като статист в спектаклите. Люцканов се съгласил – има възможност да участва в истинско представление. Още на другия ден отива – представени са два спектакъла, единият от тях е „Сафо“ от Грилпарцер. В този спектакъл го обличат в туника и играе част от тълпа. В другата пиеса е моряк и с него на сцената е Златина Недева, която в антракта го похвалила. Това окуражава момчето и то се чувства като истински драматичен актьор.

Щом се завърнал в София, помолил родителите си да му купят черна мека шапка с голяма периферия, която носели тогавашните драматични артисти, следвали в Русия. От този момент пътят на младия мъж все по-често преминавал около Народния театър и театър „Одеон“, където се изнасяли концерти и спектакли от частни трупи. Случайност го запознава със създателя на „Македонска кървава сватба“ Войдан Чернодрински, който го кани да участва в постановка на театър „Одеон“. Тук за първи път усеща миризмата на дъвка и етер – лепило, с което в театъра се прикрепвали брадите, мустаците и перуките. А веднъж усетена тази миризма, тя не оставя човека за цял живот.

Скоро съдбата изпраща Михаил Люцканов отново на сцената. „От приятели, които като мен обикаляха около театрите, научих, че ще се играе пиесата „Яна войвода“ от писателката Ана Карима и че търсели статисти със собствени селски носии. Веднага отидох в село Обеля, където имах познати и се сдобих със селски костюм. Главната роля, Яна Войвода, се изпълняваше от прочутата актриса от Народния театър Адриана Будевска, а мъжката от Славе Казанджиев – по-сетне оперен артист. Аз играех един от четниците, на които Яна беше войвода“. Адриана Будевска с гласа и красотата си завладява момчетата, които участват в представлението, сред тях и Михаил Люцканов. Всички се влюбват лудо в нея. Момчетата участват само в една картина, но посещават всички репетиции пленени от нейното голямо изкуство.
В последните класове на гимназията Михаил Люцканов участва като пиколист в духовия оркестър на Първа мъжка гимназия, в която учи. Той много обича пиколото си, защото е лесно за пренасяне, винаги е в джоба му. Инсрументът не дразни майка му и тя не го гони, когато свири, така както когато учи пеене.

Войната вече е към края си, а младият мъж си мисли за бъдещето. Решава да стане офицер. Подава документи. Една двойка по тригонометрия спира пътя му към военна кариера. Записва се в Юридическия факултет на Софийски университет без изобщо да го привлича тази професия. Но съдбата отново преобръща живота му. Увеличават студентските текси, а неговите обеднели родители нямат пари за тях.

На една импровизирана оперна вечер у приятеля си Льова, той сериозно му подхвърля идеята да се посвети на оперното пеене. Казва му, че притежава способности за това изкуство. Люцканов подава заявление в тогавашното Музикално училище и отива при своя някогашен учител Драгия Тумангелов, за да му нотира руската песен „Волга, Волга, мать родная“. Направили няколко репетиции и Люцканов се явил пред изпитна комисия. В нея участва Иван Вулпе. Преминава изпита успешно, приет е в музикалното училище. До този момент знае само петолинието и гамата. Започва да се ограмотява музикално, помагат му двамата братя Димитър и Борис Христови.

Семейството му е все по-зле материално, трябва да се оправя сам. Не могат да му купят пиано, но любимото му пиколо го спасява, то замества пианото. „Малко трудно ми беше със същата уста и да свиря, и да пея, но нали бях виртуоз на пиколови номера от моята концертна дейност по болниците справях се задоволително. Особено неприятно ми беше отрицателното отношение на майка ми по отношение на пеенето, която не ми позволяваше да се разпявам в стаята и аз бях принуден да слизам в мазето или в банята, където пеех на воля“, разказва оперният певец.
Така с много трудности Люцканов започва певческата си кариера. През ваканциите работи на строежа на шосето и оформянето на градината около банята на „Овча купел“. Пътят до там, който е шест километра, изминава пеш, за да спести от трамваен билет. Проф. Вулпе, който му е вече учител, вижда усилията, които полага младият мъж. Става един от любимите му студенти.

Михаил Люцканов решава да замине за Италия. Той вече е минал под венчило с Надя. Тя е готова да се издържа сама в София като чиновничка, а от спестявания да му изпраща някой лев в чужбина.

Преди да замине Люцканов се заппознава с фотограф, който има фото-студио в София. Прякорът му бил Виоланте. Бил известен на столичани със своите портрети. Самият Люцканов имал интерес към фотографията. И около новия си приятел в дома си започва да прави портрети – отначало на близки и познати. Но клиентите му започват да стават все повече и парите не му липсват. Фотографията до късна възраст му остава любимо занимание.

В това време фотографът Виоланте решава също да опита късмета си в Италия. Заминава без всякакви пари за Рим. Прави много добре ретуш и веднага го приемат на работа във фотостудио. Започва да пише писма на Люцканов да го последва час по-скоро.

И той заминава през 1927 г. с подкрепата на съпругата си. И малко спестени пари от фотография и концерт, който представя в модерния по това време салон на доктор Лонг. Най-евтиния път до Италия е по Дунав до Виена, а от там с влак до Рим. Багажът му е – два куфара, голям и малък. Големият претъпкан с хранителни продукти, които да му стигнат поне за три месеца, а малкият – с оскъдни дрехи, ноти, фотоапарата и пулта за ретуширане. Единственият му костюм от здрав вълнен плат и тежки обувки от дебела автомобилна гума са на него.

След дългото пътуване пристига във вечния град. Там го посреща приятелят му фотограф и го завежда в протестантско общежитие за бедни студенти, в което сам живее. Настаняват Люцканов в стая с италианец. Има трапезария, в която сервират обяд и вечеря за 300 лирети. Но българинът разполага със 150 лирети и не се записва. Прави сметка с храната донесена от България да прекара няколко месеца. Скоро тя свършва и той живее с литър мляко, 900 гр. хляб, 100 гр. сирене и 1 кг ябълки или смокини на ден. Когато и това го няма се тъпче само с хляб и макарони.

За Коледа и Великден си вари тенджера български фасул и кани на обяд италиански студенти. В месеца може да си позволи един-два пъти 100 гр. месо или два кренвирша. Месото е лукс за бедните и се купува по сто, двеста грама. Когато трябва да спести пари ходи в манастир, за да получи супа и парче хляб. Има и дни на пресита, когато посещава приеми в Българската легация или се отзовава на разни покани от доброжелатели.

При неговия професор учи богат американец, баща му има мебелна фабрика в Ню Йорк, и той често му помага. Тъкмо в Италия Михаил Люцканов истински се запознава с „гладория булгарис“.
Той не се записва да учи пеене, а в Римския университет по право. Знае, че певческата професия е нестабилна. Дори една настинка може да е причина да загуби гласа си. Посещава редовно лекции и учи езика.
Оперното изкуство в Италия е на почит. Всеки, който си мислел, че има глас, учел пеене и лесно можел да намери учител. За щастие на Люцканов препоръчват сериозен маестро Еторе Борукия - бивш певец, бас, който е педагог на папските певци във Ватикана. Той намира у българина правилна постановка на гласа. Започват да работят заедно и да подготвят италиански оперен концертен репертоар. По-късно Еторе Борукия урежда на Люцканов редица концерти в Радио Рим и той става първият популяризатор на българската песен по италианското радио.
Маестро Борукия живее на четири, пет километра от жилището на Люцканов. Българинът ходи три пъти седмично на уроци при него, при това пеша, няма пари за трамваен билет. Посещава лекциите и в Юридическия факултет, отново пеш. През целия си престой в Рим само веднъж успява да се качи на тролей с акумулатор.

Фотографът Виоланте препоръчва Михаил Люцканов на някои италиански фотографи, които му дават стъкла за ретуширане. След като се запознава с повече хора започва да прави портрети с разрешение на директора на общежитието в камерния салон за музика. Накрая успява да се настани като фотограф в няколко театъра. Така фотографията му помага, за да изкарва пари и да може да учи.

Българинът посещава в празнични дни музеите и галериите на Рим, тогава те са безплатни. А последната събота от месеца и папските музеи във Ватикана. Възхищава се на големите художници и скулптори от Ренесанса. Маестро Фобоци, който го взема под свое крило му издейства материална помощ от университета. Той винаги има два гратиса за всички музикални прояви на Рим и взема със себе си Михаил Люцканов. Така българинът успява да се докосне до изкуството на Шаляпин, Страчиари, Мартинели, Лаури Волпи, Тито Скипа и др. Маестро Фобоци го запознава с боготворения от италианците маестро Маскани, който дирижира „Химна на слънцето“ от своята опера „Ирис“, в изпълнение на духов оркестър от 3000 души.

Люцканов се явява на прослушване при голямата оперна певица Джема Белинчони, която е създала Интернационален експериментален театър за млади оперни изпълнители. И е приет. С помощта на Белинчони изработва сценично няколко роли, някои от които после влизат в репертоара му на софийска сцена. Тук прави първите стъпки в операта.
В общежитието, в което живее има концертен салон. Разрешават му да пее там безплатно, като му поемат разноските по покани и афиши. Представя класически песни, романси и оперни арии.

Настъпва и времето да се завърне в България. В София намира проф. Вульпе в тежко здравословно състояние. Все пак намира сили да посрещне любимия си ученик, да отпие глътка от донесения му от Рим вермут „Чинцано“ и да напише препоръчително писмо до директора на Софийската опера Моисей Златин. Той е състудент на Вульпе от Русия. И Златин изпълнява последното желание на Вулпе. Назначава комисия, която да прослуша Михаил Люцканов. Одобряват го и го назначават за стажант – артист на Софийската опера. Определят му пробен дебют в ролята на Дуко от операта „Цвета“ на Маестро Атанасов. Възлагат му като редовен дебют ролята на Хенрих Астон от операта „Лучия ди Ламермур“ от Доницети. За двете партии репетира с италианския диригент маестро Франки, който посвещава много години на българската музика. Идва у нас като млад диригент с италианската оперна трупа на Енрико Масини. Франки ръководи Люцканов и двамата стават приятели.
Михаил Люцканав прави дебюта си в „Цвета“ и „Лучия“. През първия си сезон в операта предсавя осем роли. Още по време на следването си в Музикалната академия, по препоръка на проф. Вульпе, събира голям репертоар от познати арии, песни, балади и романси. От тогава известни арии за баритон от оперите „Травиата“, „Севилският бръснар“, „Бал с маски“, „Евгени Онегин“ и др. са любими негови произведения, които се превръщат в основен негов репертоар.

Създадените от Люцканов образи на Евгений Онегин и Марсел, на Фигаро и Папагено, на Джани Скики и Дяволо остават в златния фонд на българския оперен театър. Има много почитатели и почитателки, които са възхитени от представленията му.

След един спектакъл на „Севилския бръснар“ в дома му се обадила почитателка и помолила да я приеме, за да му поднесе подарък. Люцканов се съгласил. В точното време се позвънило на вратата. „Една мома с провинциална външност, която носеше под мишница една гъска и кошница с грозде. Аз отворих вратата и я поканих да влезе, а тя пита за мен. Казах ù, че аз съм същият. Тя разочаровано ме погледна, остави гъската и гроздето и можа само шепнешком да каже: „Не сте вий“, и изчезна. Този случай иде да потвърди още веднъж твърдението ми, че артистът трябва да стои далеч от своите почитатели, за да не развали у тях създадената илюзия“.

Михаил Люцканов остава тридесет години на българската сцена. Талантът му го превръща в един от първите оперни артисти – любимец на публиката.