36041 | 14 юни 2016 | 22:20

Или едно пътуване с феи, дервиши, със Сибел и Тимур

Соня Момчилова, специално за Епицентър.бг

Всяко пътуване, което започва от сърцето, остава завинаги там. Това до Турция не направи изключение в списъка на пилигримските ми набези. Кацнахме в Невшехир, самото сърце на Кападокия, която пък е  сърцето на Турция. Неправдоподобна, нереална и приказна Кападокия! Не помня да съм била на по-удивително място.

Шест жени пишещи, разказващи и показващи екзотични дестинации се озовахме … в пясъчен часовник. Направо в скута на заспалите от векове вулкани, оставили огромни, вкаменени спомени от славното минало, когато в обятията им са живеели феи в сговор с хората.

Така ни разказва Тимур, нашият невероятен водач, който доста стъписано ни посрещна на летището в Истанбулза да ни съпроводи до Невшехир. Очакваше екипи със здрави оператори, осветители с тв техника и шумни репортери с големи раници, а се натъкна на нас – единственото условие на което отговаряхме беше, че меко казано бяхме създали оживление наоколо. Но да се върна на феите, които избягали от хората за разлика от Тимур, който остана наш приятел завинаги!

Хората не устояли на обещанията си и феите отлетели. В Кападокия останали само празните им жилища , наричани сега комини. Високи кули от туфа, както казват напорьозния камък там с калпаци от вулканична пепел. Сега кулите – комини, поникнали в долините с поетични имена, като тази на любовта, Червената  долина или Владетеля на лозите, посрещат туристите и позират гордо за снимка. След митичните славни времена на приказни обитатели, пещерите приютили първите църкви на ранните християни и до днес пазят фрески и иконописи на незнайни майстори.

От стените на невероятния музей на открито с над 30 запазени църкви /от над 350 в цяла Кападокия/, паметници на ранното християнство гледат очите на светци, хора и животни .  Църквата на змията е наречена така поради титулните фрески на които Св Теодор и Св Георги убиват змея. Единия на кафяв а другия на неизменно бял кон. Църквата на ябълката, носи името си от вероятната ябълка, коятоАрахангел Гавраил държи докато съобщава благата вест на Богородица.

Църквата на сандалите,е наречена така заради двете стъпки отпечатани в камъка на входа апараклисът на св Екатерина, прославя патрона си, великомъченицата в христовата вяра и колко още! Изографисани от наивистично до изкусно триизмерно са библейските персонажи и реквизита им.  Много богомилски, много апокрифни  внушения нападат от стените и от другите две, необяснимо съхранени до наши дни църкви, като Тъмната или Черната църква и Църквата с катарамата.

Тъмната църква е наречена така поради пълния мрак  и единственото малко прозорче през което влиза светлина, която да освети невероятните  рисунки  а тази с катарамата е изографисана в рамките на няколко века като реставрацията и е приключила наскоро и в момента изумява с яркостта на лазура и тюркоаза в който са изобразени сцените от живота на Исус в предверието, както и късновизантийски  стенописи по библейски сюжети в централната част на църквата.

Каменните чудеса продължават  с природните феномени от долините с благозвучни наименования. Между комините, както наричат  длъгнсетите пясъчни кули, които според легендите били обитавани от елфи и феи се мъдрят малки, от по няколко десетки квадратни метра лозя,схрастообразни лозови насаждения, от които се ражда грозде, което пък дава прочутото кападокийско вино.

Оскъдните на минерали почви се обогатяват с тор от гълъбите, които са на особена почит в Кападокия. Освен за храна, от яйцата им заедно с цветни извлеци са забърквани оцелелите и до ден днешен бои с които са изографисани църквите. Сега в специални процепи в скалите гнездят и се приютяват хиляди гълъби.

Цветовете на каменните изваяния са различни в зависимост от преобладаващия състав на минералите в почвата. На места са по-червени поради наличие на желязо  като в Розовата долина например, а другаде по-жълти. На места са бели или зеленикави. Всевъзможни причудливости нападат фанатзията на туриста, който не може да насмогне да осмисли тази игра на формите и материята.

Другото непосилно за арсенала на подходите към рационалния анализ  е подземния град, който посетихме.Каймаклъ не бил единствен в Кападокия, имало над200 открити градове под земята, но този в който се спуснахме до четвъртия етаж едва /а са открити осем, като в Деринкую, другата подземна знаменитост, етажите били повече от 20/ ни изуми с невероятното си планиране и организация на пространството и функциите на подземната жилищна площ. На най горния етаж са били ситуираниживотните, хамбарите, хранилищата на продукти, избите след това молитвените храмове, места за погребване на мъртвите, битовите пространства, аптеките и лечебниците…

Невероятно! Изграден поне преди 5000 години този град, който може да побере 20 000 души а може би и повече е завещан по всяка вероятност на ранните християни от Хетите или бог знае от кого, но там са успявали с месеци да се укриват от завоевателите и гонителите си братята во Христа. Вратите, които представляват огромни кръгли камъни са се приплъзвали със специални устройства и е било невъзможно да се проникне отвън. Практичесеки подземните обитатели разполагали с всички условия за живот под земята за да останат там необезпокоявани с месеци.

Всичко е помагало на първите християни да опазят вярата, но най-озадачаваща е силата на духа и решимостта с която са отстоявали идеята за богочовека, която заживяла във всеки почти жител от митичните земи.

В хотела, приютен от огромния търбух на скалите има всичко за което капризния турист може да си помисли. С непретенциозното си име Къщите на Анатолия, нашия временен дом на хиляди години, днес е обновен и изискано адаптиран към очакванията и на най- придирчивия гост . Изненадите започват срахат чешмата, както я нарекох, с два чучура от които тече бяло и червено вино. Спа зоната е сравнима с услугите и възможностите на тези в най-реномираните хотели по целия свят. В стаите има джакузи, леглото е кръгло като всичко наоколо – заоблено и меко в цветовете на земята и каменния декор.

Храната… Ах, храната!  Ориенталски изобилна и с вкус на органични продукти и натурално земеделие.

След като поскитахме из долините, тези огромни изложбени площи на открито, на които природата като обсебен скулптор модернист се е вихрила в самозабрава, поемаме към малка ферма, която по никакъв начин не можеда бъде видяна от пътя. След спускане по стръмна пътека и балансиране между пясъчниците се озоваваме в малко стопанство, чиито собственици ни гощават с гювеч изпечен на огън, стъкнат директно на земята, домашен мед и туршии собствено производство. 

Ведрият домакин е направил със собствени сили и по лична идея устройство с помощта на слънчеви батерии и помпи, което вкопано в земята създава усещането, че земята диша. Заставаш по средата на голям кръг и подобно на диафрагма под разтуптяно сърце земята започва да се повдига и спада. Атракция за туристите насред лозята и лехите със зарзават.

Другото важно и интересно, което не бихпропуснала са работилниците с магазини за  автентична керамика. Майстори с изкусни ръце ваят всевъзможни съдове и фигури от глината, която носят от езерата. С единия си крак Метин, потомствен керамик върти колелото а с ръце гали тялото на бъдещата ваза. За да се ожени един младеж някога е  било нужно да е умел с глината. Девойката пък е трябвало да може да тъче килими и да връзва равномерно и усърдно гъстите възли, като по тях се е съдило придобила ли е нужното търпение за брака.

Хубав изпит , мисля си. Мъжът трябва да е придобил таланта да се наслаждава не само на телесните релефи на любимата ами и да довършва душевната хармония, която започва с женското търпение. Мъдрост, мъдрост, мъдрост! Това е надслова и водещото внушение от всичко приказно. Моралът, както наричат поуката англичаните.

От Неземната Кападокия поемаме по живописните планински пътища към…Кония! Огромната ми мечта! Мястото за което си мислех че всичко което може да се прочете съм прочела. Свещената земя в която е легнал учителя на учителите, персийският поет и философ Джалалад-Дин Мухаммад Руми  (1207-1273).

Мевляна, потопилият духовните разногласия на Сунити и Шиити в дълбоките корени на мъдростта на единния бог. Бащата на танцуващите дервиши, свирещите неземна музика и овладелите техниката на рисуването чрез силата на водата Ебру.

Нищо не знаех. И на йота не се бях докоснала до мистиката, която това място, експозицията с мавзолея и етнографската част към суфи училището с минимализма  от една страна и тайните, кодирани в съвършенството на селджукската дърворезба и архитектура са запазили през вековете. Вече сме гледали ритуала с танцуващите дервиши и тук притихваме съвсем пред невъзможността да осмислим онова, което е отвъд петте сетива. Алевитите, Богомилите, Суфите, Адамитите, Исихастите…Не са  ли това все пътеки към Абсолюта каквото и да му е името?

Нашият път към тюркоазеното море ни зове. Преминали покрай десетки кервансараи, джамии  и чаршии. Летим срещу хребетите на Таурус а пред погледа ни се редуват спиращи дъха гледки. Върховете насреща достигат 3800 метра. Изкачваме се спираловидно по все по-високопроходими пътища, с безупречна асфалтова настилка и маркировка. Каймак – асфалт, както чух да си говорят екскурзоводът и шофьора. 

Тук на високото все още има ливански кедър. Досущ ката този от ливанското знаме. Дървото с най-устойчивата дървесина, ползвана някога за направата на плавателни съдове.  Изминавайки почти 500 км достигаме лазура на морето и температурите, растителността и въздуха стават различни. Климата се променя от континентален в субтропичен и ни пресрещат плантации с кралски банани и цитруси.

Поради заслона, който прави планината се оформя микроклимат, който е благоприятен за отглеждането и събирането на реколта няколко пъти в годината.  Между Алания към която настъпваме решително и Анталия се простира т.нар Турска ривиера. Стотици петзвездни хотели, които наистина предлагат услуги съответни на звездите са се подредили в достолепна верига и ни приветстват край пътя с раззеленени палми.

Преди да се насладим на хотелския комфорт, спокойствието, зеленината и уединението на отделните къщички в които се настаняват гостите на комплекса в който ще отседнем отиваме да огледаме старата „Красива крепост“ както е наречено калето ограждащо града с бойниците и кулите от селджукски и римски времена. Гледката е слисваща! Морето е като боядисано с темперна боичка а в далечината плуват кораби атракции наподобяващи пиратските.

Под крепостта е плажа на Клеопатра с пясък като разсипана пудриера или златно брашно приготвено за ваната на египетската царица.

Преди да нагазим в пясъка, обаче се спускаме в поредния земен джоб пълен с изненади. Пещерата Дамлаташ. В западното подножие на полуострова, сгъвка в земята е скътала сталактити и сталагмити  в невероятни цветове и отблясъци, но по –интересното може би е че поради високата йонизация във вътрешността на пещерата някога тя се е  използвала със санаториална цел при лечение на астматици и белодробно болни. Поредното чудо, което с успокоено сърце изследваме защото от изкачване и спускане вече сме калени за ефекта на свръхдозите провокации. 

Инак къщите и вилите на заможни турци и чужденци са накацали по склоновете, подобно на тези в Търново или Балчик. Архитектурата им също напомня възрожденските чардаци, кьошки и комшулуци. Паметника на Ататюрк гледа към морето а зад гърба му е голямата градска джамия. Чаршиите се извиват от морето чак до център на града обточени с тесни, калдъръмени улички и сокаци. Вечерта ни посрещат представители на туристическия клуб в Алания.

Приветливи, разговорливи хора, които не отбиват номер, като разменят с нас протоколните любезности ами открито и признавам по-искрено отколкото можех да предположа разказват за трудностите в туризма поради усложнената политическа обстановка и страха от бомбени нападения. Чудят се как да вдигнат на крака туризма и да съживят интереса към страната си. Мили са, компетентни, боли ги за безпомощността в която нормалните хора се озовават, когато политиците си играят на войни. Разхождаме се като нови приятели из нощна Алания защото на следващия ден продължаваме .

Анталия – столицата на фестивалите и луксозния туризъм.  Още по пътя километри преди да навлезем ни посрещат плакати на местни и световни звезди, които ще гостуват този сезон в залите и стадионите на курорта. Разположената в дъното на едноименния залив Анталия е голям град и център на т.нар.Турска  Ривиера.Въпреки това тя е запазила и следи от богатото си минало.

Градът бил основан през II в. и бил кръстен Аталия по името на пергамския цар Атал II.Днес римското пристанище е реконструирано като марина, заобиколена от стария османски квартал Калейчи. Археологическият музей е събрал богата колекция от находки открити в множеството антични градове в района.

С наложената ни от домакините хронологична почит и логика към историята на Турция навлизаме с трепет в пределите на древния Перга.  1500 години преди Христа, тихият погреб на бели каменни колони, музайки и басеини за водни оздравителни процедури бил обиталище на Хетите, след това, градът става елински , сетне част от римската империя. Той е един от основните градове в Памфилия.  

Монумент във възхвала на водата и пиетета на древните римляни към хигиената и чистотата. Така може да бъде определен този невероятен с градоустройството и величието си град от 2 век.   Театъра, стадиона, агората, баните и части от крепостните стени с масивни порти от елинистическия и римския период разказват легенди. Основните улици на града са били опасани с колонади, част от които са възстановени.

Главната завършва в подножието на акропола с монументален фонтан, В дъното, полегнал на хълбок ни приветства синът на Асклепий, Телесфор богът на водата и лечението с водни процедури и магия.

След захласа пред необяснимата посветеност на предците, в тайните на науките последната дума има   природата защото драматурзите на спектакъла Турция – митична и модерна, нашите Тимур и Сибел са ни оставили за поанта ВодопадитеДюден. Те са една от най-известните забележителности на Анталия, превърнали се в своеобразен символ на града. Бързите води падат в живописни корита и пещери на 12 км северо-източно от Анталия по течението на река Дюден, една от най-големите реки в южна Мала Азия.

Точката на пътуването ни се разплисква на милиони кристали възторг в пръските на лудите води. Снимаме, снимаме, снимаме. Неуловимо е .  Купуваме си феи от стъкло, които един майстор извайва пред очите ни на входа на парка. Оглеждаме окарините от глина, които семейство в инвалидни колички оцветява и продава.  Който си е купил свири като птиче и се надпява с бързеите.

Отиваме на Гьол Пикник! Насред вира на реката, тенти а под тях маси и пейки на които сядаме по турски за да обядваме – обилно и вкусно. Вдигаме наздравици с турските ни домакини,Тимур и Сибил. Сладки, знаещи, сърцати хора, които са написали на профилите си във Фейсбук , че родом са от Силистра и   Разград. Тези двама наши сънародници изселили се преди години по време на т.нар „Голяма екскурзия“  остават българи в сърцата си и когато млада, умна колежка прави интервю с тях за житейския им път и връзката им с България в очите и на двамата проблясват сълзи.

Седя отстрани и ги наблюдавам. Новите ни приятели ни накараха да се почувстваме семейство. Да се усетим добре дошли и ако искаме да разкажем за всичко което ни показаха с много обич. За да се убедим че тайната на добрия туризъм, като на всяко нещо , което те кара да се връщаш е обичта.

Ако всички си вършехме така работата, както двамата чаровни, неуморни и всезнаещи наши гидове в тайните на красива Турция, то колко по-добро и красиво място би бил света и животът ни.

„Колко е важно всичко и най-важно е кой ти разкрива красотата му“ пееше един певец с джумбюш и глас на мъж преживял много любови в първата вечер на нашето турско, магично пътуване и сега се улавям,че докато ви разказвам всичко това си тананикам рефрена, който никога няма да забравя .