9808 | 10 ян. 2015 | 18:07
Край кофите за боклук чух клошар да тананика „Велик е нашият войник“. Идеше ми да му кажа, че войникът беше велик, а днес никакъв го няма освен за платени мисии, което не бива да се бърка с патриотизма.
И се сетих за пиесата „Старшината и слънцето“ на моя приятел Рашко Сугарев. Тази пиеса май ще остане като документ за времето, когато имахме армия. Че както я съкращаваме, съставът й ще се сведе до гвардейската рота за пред президентството. Е, все пак президентът е главнокомандващ.
Стара приказка е, че мъж, който не е ходил войник, не е мъж. Не че от такъв сега не става министър или съветник по военните въпроси... Дано на следващите поколения не им липсва мъжественост! Защото едно е да си бил войник и съвсем друго е да трепеш Хитлер във виртуалното пространство.
Мен ако питате, мъж, не ходил войник, е сираче, неотгледано от майката на ротата. За сведение на младите така наричахме старшината. Майката на нашата рота се държеше като мащеха - особено към софиянците, които изобилствахме в Трета армия и най-вече в Грудово, Елхово и Звездец - градчета, известни като Триъгълника на смъртта.
„Ще ви науча аз, дупета райски! - набиваше ни той. С него не можеше да се спори - затапваше ни с крилатата фраза: „Мо'е да имаш диплома колко портала, тук командвам аз!“ И обединяваше време и пространство: „Ще копаеш от оградата до обяд!“
Вкъщи явно не му се седеше и цялото си време прекарваше в поделението. Протяжни бяха вечерните проверки и едва се държахме на краката си. Говореше за какво ли не.
- Нужен е ред и порядък! Както внимание и осторожност! Нема да седите като статии! (Б.м. - имаше предвид статуи!) Трябва да си оправите шкафчеата...
- А с кранче'ата в умивалнята к'во да праим? - питаше някой.
- Утре дневален! - отсичаше старшината. - И розариумът да светне! (Б. м. - ставаше дума за тоалетните!)
- Па да не съм електротехник - възкликваше оня и цяла седмица беше дневален.
Вечерната проверка свършваше, ние си лягахме, а майката на ротата гледаше телевизия. И заспиваше на канапенцето. Тогава свръзката му търчеше до тях, за да каже на жена му, че нейният спи в поделението. И прекарваше в обятията й.
Обаче веднъж старшината се връща и ги заварва... И какво? Тича да се оплаче на ЗКПЧ-то (зам.- командира по политическата част).
- Опиши всичко! - казва оня и му дава лист и перодръжка, защото тогава се пишеше с перодръжки, които се топяха в мастилници.
Нашият се опитва да я топне, но ЗКПЧ-то дърпа мастилницата...
- Ма как да пишем - пули се, - като ми дърпате мастилницата?
- И жена ти - отвръща ЗКПЧ-то, - ако се дърпаше...
Защо ви разказвам това ли? Защото проф. Божидар Димитров наистина беше исторически прав - шибан народ сме! Не се дърпаме достатъчно. Но пък го правим безгранично.
Мобилна верси
RSS
