20157 | 28 ян. 2015 | 09:32

Добронамерен съм, доверчив почти до глупост, умерено организиран съм, педантично точен, мразя документи, обичам живота и професията си, обичам хората и страната си.

Само след няколко дни от печат ще излезе автобиографичната книга на проф. Огнян Герджиков „Аз не бях политик“. Ако човек го попита какъв е животът, професорът с усмивка ще каже: „Животът е безупречно балансиран.“ Огнян Герджиков (1946 г.) е човек с разностранни интереси. Един от най-видните наши юристи е запален спортист, а още от седемгодишен прописва стихове. Преди няколко години издаде детска книга, която е поставена в няколко куклени театъра. Чувството му за хумор е прочуто. Дарбите му не спират дотук, преди години дори са му предричали оперна кариера. Специализира във Виена и Хамбург. Професор по търговско право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Две години (1992-1994) е заместник-ректор на Алма матер. На 5 юли 2001 г. е избран за председател на 39-ия парламент. Депутат от НДСВ и в 40-ото НС. Носител на орден „Стара планина“.

Предлагаме ви избрани моменти от книгата, която ще бъде представена на 4 февруари в столичния хотел „Радисън“.

- Не се ли страхувахте, когато решихте да разкриете целия си живот пред читателите, проф. Герджиков? В мемоарната книга с присъщата си самоирония разказвате доста интересни моменти, които читателите може да разтълкуват посвоему.

- Ако бях написал книгата на по-млади години, половината от „самопризнанията“ нямаше да ги има. С времето все повече усещам, че не искам да крия - такъв съм, какъвто съм. Знам, че винаги ще се намерят критици, някои ще ми се чудят на акъла защо съм се разголил толкова.

Опора ми дава разбирането, че всички сме грешни на тази земя. Мнозина нямат силата да го признаят публично, аз пък си признавам „греховете“. Е, не всичките... Но няма от какво да се срамувам.

- Ако трябва да опишете себе си накратко, какъв ще е портретът ви?

- Има древна римска сентенция - Nemo iudex in causa sua (Никой не е съдия сам на себе си). И все пак – добронамерен съм, доверчив почти до глупост, умерено организиран съм, педантично точен, мразя документи, обичам живота и професията си, обичам хората и страната си.

- Представяли ли сте си някога, че ще влезете в политиката? И не само ще влезете в нея, но тя ще преобърне живота ви на 180 градуса?

- Никога, винаги съм бил почти на границата на аполитичността. Първите години след прехода някакви извънредно настоятелни активисти от незнайна партия искаха да ме зарибят за каузата си. Нямах никакво желание да се обвързвам партийно и въпреки многобройните свалени звезди им отказах. След това дойде Александър Томов със своята Евролевица. Беше ме харесал повече, отколкото заслужавам, и държеше да ме включи в листите си за изборите. Казах, че изобщо не искам да ставам депутат. Той беше крайно настоятелен и склоних, обаче да съм на неизбираемо място. Дори не помня в коя листа попаднах. Не стъпих на никакво предизборно мероприятие.

- Но после се появи царят. И вие изведнъж станахте едно от лицата на неговото „мощно движение“? Как всъщност стана връзката ви със Симеон Сакскобургготски?

- Стана почти насила. Царят тъкмо беше прочел прословутото си обръщение на 6 април 2001 г. и няколко дни след това ми се обади колегата от университета Пламен Панайотов с молба да се видим. Поканих го вкъщи, той ми разкри подготовката за новото движение около царя и отправи директна покана към мен да се включа. Буквалните ми думи към Пламен бяха: „Чувствам се комфортно, удовлетворен съм, преподавам, имам странични

доходи, добре печеля, нямам потребност от политиката.“

- И как успя да ви навие колегата Панайотов?

- Той тогава ми каза нещо, което ме улучи в десетката. „Не мисли само за себе си. Това е повратен момент за България“. Все едно ме прободе в сърцето като карфичка. Помолих го да си помисля. И пак същият рефрен в главата ми: „Не мисли само за себе си!“ На 12-ия ден след посещението на Пламен вкъщи му се обадих: „Пламене, приемам!“

- Сигурно най-тежкият момент за вас е през февруари 2005-а, когато ви свалиха от председателския пост на НС заради прословутия скандал с опита за продажба на „Булгартабак“, така ли е?

- Не бих казал, че е толкова неприятен момент в живота ми. Та тогава всички в пленарната зала се изправиха на крака и ме изпратиха с аплодисменти. Ето това помня, беше незабравимо. Това ми беше отплатата.

- Спомням си, че тогава изрекохте думите: „Не съм безгрешен, но не се срамувам от това, което съм направил.“ Всъщност премиерът беше ли ви казал предварително, че няма как - трябва да сдадете поста?

- Няма такова нещо. Напротив, няколко дни по-рано – беше петък, се събрахме в Министерския съвет моя милост, Пламен Панайотов и активът на НДСВ, за да изработим стратегията какво да се прави. Имаше подготвен план за битката за спасяването ми, но няколко човека от парламентарната ни група бяха в чужбина. Изпратихме им съобщения, който може, да се върне. Не всички обаче успяха.

- Вечерта преди гласуването можахте ли да спите, „репетирахте“ ли наум какво ще се случи?

- Когато си легнах, мислено си изработих сценарий в главата. Знаех, че вероятността да бъда свален е много по-голяма, отколкото обратно. Казах си, че като мине гласуването, ще стана и ще се ръкувам с министър-председателя и всички председатели на парламентарните групи. На другия ден се случи точно това, сценарият ми се сбъдна. Спомням си, че след като цялата зала се изправи и започна да ми ръкопляска, първо се ръкувах с премиера, после от ляво на дясно с шефовете на парламентарните групи. Стигнах до Екатерина Михайлова. До нея стоеше Иван Костов, който също ми беше протегнал ръка. Аз обаче го подминах - не нарочно, а във възбудата си просто следвах своя сценарий.

Г-н Костов обаче след това не ми проговори година и сигурно беше заради моя пропуск.

- Какво ви каза царят след това?

- Царят влезе веднага в кабинета и ме прегърна много дружески. Каза ми много силни и трогателни думи - нещо от рода на това, че съм отворил вратите на славата... Доста хора от опозицията след това ми се обадиха лично, за да изразят колко съжаляват, че така е трябвало да стане, но в политиката личните чувства са на втори план.

- По време на кабинета „Сакскобургготски“ България бе приета в Европейския съюз. Има ли нещо, което не знаем за това, как стана възможно?

- Има, но царят никога не е искал да се казва. Понеже мина доста време, ще ви открехна малко завесата. Тогава нещата наистина бяха на кантар. Много тесен кръг хора знаем, че в навечерието той положи необходимите усилия в тази насока, без които членството ни само Господ сигурно знае кога щеше да стане. Симеон II проведе телефонен разговор с доста високопоставен европеец – сериозен фактор, и това реши членството ни. Така той помогна и на съседите ни. Румънците знаят това и са му много признателни. Царят обаче не е човек, който се бие в гърдите, той просто е устроен по друг начин.

- Мнозина от вашите колеги и приятели след години напуснаха НДСВ заради участието ви в тройната коалиция, не ви ли блазнеше подобна мисъл?

- Аз имам силно развито чувство за лоялност. Трудно мога да си го позволя. Така съм възпитан. Ако го бях направил, щях да го чувствам като предателство. Разбира се, че ме увещаваха да го направя, самият аз имаше неща, с които не бях съгласен. Но не съжалявам, че останах верен на НДСВ.

- Харесват ли ви днешните политици, с някои от тях сте работили заедно?

- Някои - да. Други - не толкова. Липсва разбиране за това, че сме в една лодка и не може всеки да иска да я клати. Нима желаят вкупом да потънем? За съжаление няма фигура, която може да ни обедини. Месиите май свършиха.

Баща ми: „Шеф на парламента ли? Приеми.“

Един ден се засичаме тримата - аз, Пламен Панайотов и Соломон Паси. Без предисловие Паси предявява претенциите си:

„Смятам, че бих могъл да оглавя комисията по външна политика в парламента.“

Пламен не реагира.

Решавам, че и аз мога да заявя като какъв се виждам:

„Аз пък смятам, че би ми отивала законодателната комисия.”

Тогава Пламен се обръща към мен и с характерен за него жест посочва с показалеца си нагоре. Отначало не схващам какво иска да ми каже, но той с пределна лаконичност ме озадачава отново - „Ти…“ - и пак посочва нагоре.

Нагоре се оказа в ръководството на Народното събрание.

И по-точно, както стана ясно - начело. Председател.

Това не си го представях. Освен че не си го представях, изобщо не се смятах подготвен за такава позиция.

Първата ми работа беше да се консултирам с баща си. Той беше уравновесен и мъдър и знаех, че ще ми даде най-добрия съвет. Казвам му: „Татко, май имат намерение да ме правят председател на парламента. Аз мисля, че е голяма лъжица за моята уста. Не е ли по-разумно да не съм председател, а например зам.-председател?“

Той погледна нагоре към тавана, примигна два-три пъти с очи, нещо много характерно за него, когато търсеше отговор на труден въпрос, и ми каза: „Дай ми един ден да помисля и ще ти кажа.“
Бях почти убеден, че няма да ме посъветва да се хвърля в най-дълбокото. Той не беше човек на рисковете. Не беше и особено амбициозен нито за себе си, нито за децата си.

На следващия ден обаче баща ми ме изненада: „Приеми!“

Постепенно свикнах с мисълта, че ще приема. Нещо повече. Толкова бях свикнал, че в един момент, когато се постави въпросът друг да заеме тази позиция, усетих, че искат едва ли не да ме ограбят.

Това стана на едно от заседанията на актива на движението ни на ъгъла на улиците „Шишман“ и „Паренсов“. На това заседание Кошлуков и Севлиевски се опитваха да си извоюват ръководството на Парламентарната група на НДСВ. Искаха да лансират Пламен Панайотов за председател на събранието, за да го елиминират от властта в групата.

Не им се получи.

Ваше Величество, редно е да сте вие...

В първите дни след гръмката победа на изборите попаднах в най-близкото обкръжение на царя. В това обкръжение бяха още Пламен Панайотов, който беше дясната му ръка, Стоян

Ганев, Николай Василев, както и Николай Маринов, който нямаше политически амбиции, но отпреди бе близък с царя.

Царят ни канеше в двореца „Врана“ да обсъждаме какво да правим. Още преди изборите няколко пъти се обръщаше към мен, за да разбере мнението ми за отделни кандидатури за листите. Беше ме питал за мнението ми за Волен Сидеров. Отговорих му, че нямам изградено

мнение за него. Знаех само, че е главен редактор на вестник „Демокрация“. После ме бе питал за мнението ми за Емил Кошлуков.

Помня, че изразих известни резерви, но самият аз не бях категоричен.

Имам много ярък спомен от едно от тези ни събирания, вече в навечерието на откриването на новото 39-о народно събрание. Оставихме телефоните си в двореца, за да избегнем евентуално подслушване, и се усамотихме в парка. Основният въпрос беше кой ще е бъдещият министър-председател на България. Започнахме разискванията.

Царят направи кратко встъпление, след което много деликатно подхвърли името на Стефан Софиянски. Изненадващо за мен Николай Василев реагира спонтанно и категорично: „Не, Стефан Софиянски не. Той е замесен в нечисти сделки…“

Царят не възрази и също деликатно подхвърли: „Имаше един кмет на Русе. Той май се ползва с добро име. Как се казваше?“

Някой услужливо му подхвърли името - Димитър Калчев (става министър на държавната администрация в правителството на Симеон Сакскобургготски, умира на 1 ноември 2008 г. след тежко боледуване).

„Да, Димитър Калчев. Той би могъл евентуално…“

Тогава се намеси, не съм сигурен, но мисля да беше Стоян Ганев: „Ваше Величество, редно е вие да сте министър-председателят…“

Царят реагира мигновено:

„Не, аз не ставам - и веднага добави, обръщайки се към мен, - Герджиков, защо вие не станете?“ Реагирах на секундата - „Аз още повече не ставам, Ваше Величество“, което си беше самата истина.

В следващия момент Николай Василев дискретно се обърна към мен: „Не бих ли могъл аз да

стана?“

Не казах нищо, но малко му завидях на самочувствието. Той беше на 31 години. Историята ни не познава чак толкова млад министър-председател. Стефан Стамболов е най-младият – става премиер на 33, Константин Стоилов - на 34, но никой на 31.