Антон Гицов: Отново за Народния съд

В България за разлика от другите европейски страни ненавистта към бившите управляващи има много по-дълбока основа

Антон Гицов: Отново за Народния съд

23681 | 2 февр. 2022 | 17:51

Извън Нюрнберг в стотици други процеси в Германия са осъдени, често със смъртни присъди, десетки хиляди нацисти, в Италия без съд и присъда са избити над 20 000 души, във Франция - около 10 000


Народният съд, създаден с наредба-закон от правителството на Отечествения фронт от 30 септември 1944 г. и с цел осъждане на виновниците за въвличането на България във Втората световна война, е едно от най-дискутираните събития от българската история.

Образувани са 13 върховни състава на Народния съд. По-важните, по които се издават най-суровите смъртни присъди, са първи върховен състав - за съдене на министрите в периода 1 януари 1941 г. - 9 септември 1944 г., регентите и царските съветници; втори - за съдене на депутатите от XXV Народно събрание и тринадесети - за съдене на жандармеристите за преследването и убийствата на партизани.

Всяка година, около 1-ви февруари, когато през 1945г. са произнесени присъдите срещу регенти, министри и депутати, много от тях смъртни, в медиите се разгарят ожесточени дебати, в които преобладават гласовете на онези, които утвърждават: че този съд е незаконен, защото противоречал на Търновската конституция, която не разрешавала извънредни съдилища; че е мракобесен, защото обезглавил цвета на нацията. За неговото създаване и провеждане се обвиняват комунистите, въпреки че БРП (к) има само четирима представители в тогавашното правителството на Кимон Георгиев от 16 души. Те посочват, че Народният съд осъжда на смърт 2730 души, докато на Нюрнбергския процес са били осъдени на смърт са само 12 души.

Фактите обаче са малко по- различни.

След разгрома и капитулацията на нацистка Германия в съответствие със Споразумението за примирие от 28 октомври 1944 г. между България от една страна и с т. нар. „обединени народи”- СССР, САЩ и Великобритания от друга, и с решение на чл. 5 на Парижкия мирен договор и под надзора на Съюзната контролна комисия в София (състояща се от представители на САЩ, СССР, Великобритания и Франция), в България на базата на споменатия "наредба-закон за съдене на виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея", се създава трибунал. Това е Народният съд, който е одобрен от Регентския съвет, а впоследствие и от споразумението на четирите Велики сили от 8 август 1945 г. в Лондон. Създаването му е потвърдено и от декларация на Общото събрание на ООН от 11 декември 1946 г., както и от Женевската конвенция от 1949 г. в защита на жертвите от Втората световна война. В този смисъл, в международен план никой никога не е отричал легитимността на Народния съд и не го е обявявал за престъпен. А що се отнася до с противоречието му с Търновската конституция, на практика тя е била суспендирана в резултат на преврата от 19 май 1934 г., след който държавата се управлява чрез наредби-закони. И въпреки това, Народния съд не противоречи на Търновската конституция, защото с допълнение към нея от Петото Велико народно събрание през 1911 г. се допускат извънредни съдилища, когато "…държавата се намира в състояние на война, или е въведено военно положение в нея, или части от нея са под чужда окупация". А на 30 септември 1944 г. България все още не е сключила примирие със страните от хитлеристката коалиция, намира се в състояние на война със САЩ, Англия и Съветския съюз, а и е окупирана според противниците на Народния съд.

Сравняването на Народния съд с Нюрнбергския процес по отношение на издадените присъди е умишлено лъжливо и в крещящо противоречие с фактите. В Нюрнберг се осъждат само най-висшите нацистки лидери и военачалници от обкръжението на Хитлер. Извън съда в Нюрнберг, в стотици други процеси в Германия, са осъдени, често със смъртни присъди, десетки хиляди нацисти. Във всяка от една от разделените от победителите зони в Германия се провеждат местни съдебни процеси. В британската, американската и френската зони, съдии от тези държави осъждат на смърт стотици души; само в Дахау, американски военен трибунал осъжда 1614 нацистки военнопрестъпници, като на смърт са осъдени близо 400 души.. Нацистки лидери, извършили престъпления в Полша и в други страни, са изпратени на съд там и екзекутирани.

Във Франция са осъдени хиляди нацистки колаборационисти, екзекутирани са 767 души, в Белгия са осъдени също хиляди колаборационисти, стотици на смърт и екзекутирани - 242, в Норвегия са осъдени всичките десетки хиляди членове на пронацистката партия.

В редица страни без съд и присъда са избити хиляди прогермански колаборационисти, само в Италия са ликвидирани над 20 000 души, а във Франция около 10,000 души.

Такава е била реалността в окървавената военновременна тогавашна епоха и в това отношение България не се откроява спрямо други страни.

Това в никакъв случай не оправдава част от присъдите на Народния съд. Дори и тази на принц Кирил Преславски, известен като бохем и плейбой, чиято политическа дейност се ограничава до едногодишното му участие в регентството след смъртта на брат му Борис III. На смърт са осъдени братът на Илия Бешков – Иван Бешков, бивш министър на земеделието и д-р Иван Вазов, племенник на народния поет Иван Вазов министър на търговията и промишлеността. Обвинени са, че във връзка с правителствено постановление №30 от 28 април 1944 г. за окончателно ликвидиране на партизаните и нелегалните групи, което и те са пописали, са задължили със свои заповеди ведомствата в подопечните им министерства да следят и където открият нелегални веднага да ги докладват на жандармерията или полицията. Вероятно всички министри са били задължени да издадат такива вътрешни заповеди и това утежнява съдбата им, но Иван Бешков и Иван Вазов пък не са гласували за влизането на България в Тристранния пакт, което би трябвало да се приеме за смекчаващо обстоятелство.

Неоправдано на 15 години затвор е осъден Димитър Пешев, който макар да е гласувал антиеврейския Закон за защита на нацията, той има големи заслуги за спасяването на българските евреи, които е трябвало да бъдат депортирани за Германия. За него се е застъпила еврейската общност и той е освободен около година след ареста му. Неоправдана е жестоката репресия срещу художника Райко Алексиев, осмелил да рисува карикатура на Сталин, който е бил починал след побой в следствието, а Народният съд му отрежда смъртна присъда, за да се узакони смъртта му. Несправедливо са осъдени от Трети състав на Народния съд трима архимандрити: Йосиф Диков, Стефан Николов и Николай Кожухаров, участвали в международните комисия за убийствата на полски офицери през 1943 г. в Катин, недалече от Смоленск, Русия. Свещениците са потвърдили заключението на комисията, че убийствата са извършени, когато на тези територии е имал юрисдикция Съветския съюз, но по време на процеса официалната версия от съветската страна е била, че това е било дело на нацистите по време на окупацията на района от германски войски. Спорни са и смъртните присъди на съветници от канцеларията на цар Борис, това не са хора, които са участвали във вземането на каквито и да е решения

Несъмнено е, че в едно друго време и при по-различни обстоятелства, някои присъди не биха били толкова тежки.

Факт е, че при отделни процеси са били произнасяни смъртни присъди на хора, които вече са били ликвидирани при саморазправа. Това се отчита от властите и към края на септември 1944 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов се среща с английски представител на съюзническа контролна комисия, за да му каже, че е много трудно да се възпрат прояви на възмездие от дейците на антифашистката съпротива и на много места има убийства на хора, сътрудничели на полицията и на германските окупатори. "Вършете спокойно работата си. Подобни прояви не интересуват моето правителство", отвръща англичанинът. Очакван отговор, като се има предвид убийството без съд и присъда на майор Франк Томпсън на 10 юни 1944 г. край с. Литаково. По нареждане на Чърчил, самите англичани са прочиствали военнопленическите лагери в Германия. Изловените нацистки офицери, уличени в убийства на английски военнопленници са били извеждани в гората и разстрелвани без съд и присъда.

И все пак по отношение на тежките присъди на Народния съд у нас настъпва известно отрезняване. През октомври 1945 г. Трайчо Костов пише на Георги Димитров в Москва: „Решихме, по предложение на Кимон, да пуснем от лагерите по-малко провинените и да оставим само отявлените фашисти. Да разрешим на семействата на осъдените от Народния съд да се върнат в София, да дадем помилване на още някои". И през декември 1945 г. по доклад на министъра на правосъдието д-р Минчо Нейчев излиза указ на регентите за помилване и опрощаване на част от наказанието на 896 политически затворници. Така министърът на просветата в правителството на Иван Багрянов, Михаил Арнаудов, осъден на доживотен затвор, е освободен без да е изкарал една година в затвора. Намалени са присъдите и постепенно са освободени много от осъдените от Народния съд.

Това, което отличава България от другите европейски страни обаче е, че ненавистта към бившите управляващи има много по-дълбока основа. Правителството на Богдан Филов, с одобрението на монарха, вкарва България във военно- политически съюз с хитлеристка Германия, което изправя страната пред поредна национална катастрофа. Безсмисленото обявяване на война на САЩ и Великобритания на 13 декември 1941г. вкарва България във войната и в резултат на тежки бомбардировки от тези две велики сили над София и други градове в страната, са убити хиляди хора и разрушени значителен брой жилищни сгради и стопански обекти.

Срещу противниците и въстаналите на бунт срещу тази политика на властите се води безпощадна борба. На 21 юли 1943 г. в България е прието допълнение към Закона за защита на държавата (ЗЗД) от 23 януари 1924 г. По чл.16 "г" но този закон се предвижда смъртно наказание "в особено тежки случаи", даже ако някой разпространява действителни факти и сведения, които уж застрашават обществения ред интерес и благо и безопасността на държавата. ЗЗД отменя и правото на касационно обжалване, когато някой бъде осъден на смърт, съдът може да постанови незабавно изпълнение на присъдата. Изправените на съд противници на властта са лишени от всякакви права, подсъдимите се явяват във военните съдилища само с показанията, дадени (изтръгнати) в полицията, като те нямат право да се откажат от тях.

Съпротивата срещу властта се наказва с нечувано беззаконие и жестокост. Съществувала е и инструкция за мъченията, които е трябвало да се прилагат за изтръгване на показания от арестуваните, като удари в областта на бъбреците и тестикулите, обесване с главата надолу, скачане върху гръдния кош с подковани ботуши, забиване клечки под ноктите, наливане на терпентин в ануса, мъчение с ток, лишаване от сън и ред други. Партизани и техните ятаци са били подлагани на нечовешки мъчния, убивали са ги често без съд и присъда, труповете им за назидание са били излагани на публични места. Къщите им са били изгаряни, близките им са измъчвани при разпити и интернирани в концлагери. За отрязана партизанска глава се е плащала награда по 50 000 лева. Министърът на правосъдието от 1942 до 1944г. Констатин Партов въвежда смъртната присъда за малолетни, но деца се убиват и без съд и присъда. Така на 20 декември 1943г. край село Ястребино са разстреляни семействата на Петър и Стоянка Калайджийски заедно с трите им деца - 7-годишният Стойне, 8-годишният Иван и 12-годишната Надежда, на Иван и Марийка Димитрови с 12-годишните им деца сестрички-близначки Ценка и Цветанка и на Рангел и Станка Калайджийски и 11-годишното им дете Димитричка. Палачът на ястребинските деца, подпоручик Константин Йорданов е осъден на смърт от Народния съд, но неговото име днес е изписано на гранитния паметник при НДК, като една от жертвите на комунизма. На 21 юни 1944 г., вътрешният министър проф. Александър Станишев издава наредба №4273, която постановява борбата срещу партизаните и занапред да се води безмилостно до пълното им унищожение. Даден е срок до 30 август същата година. Но тъй като полицията и жандармерията се оказват неспособни да се справят с партизанското движение, на 3 август се оформя постановление, с което на Военния министър се възлага главна роля в изпълнението на тази задача. В писмо-разпоредба на Министерския съвет от 3 август 1944 г., прочетено на глас в Народния съд, се казва: „Заловените живи партизани да се разпитват подробно, за да се извлекат от тях ценни сведения за движението на партизанските групи, а след това да бъдат унищожавани далече от населените места, без това да се узнава от населението“.

Ето, така са били посети семената за възмездие и разплата, понякога по-сурова от необходимото.

И на каква благосклонна към тях съдба са можели да разчитат онези, които са планирали, издавали и изпълнявали тези постановления, дори когато буквално е оставало само около месец, до струпването на войски на Червената армия от друга страна нарека Дунав? Колко заслепени от ненавист към разбунтувалите се противници на властта и лишени от разум трябва да са били тези хора? Пред пролетта на В 1944 г. , месеци преди Червената армия да се появи на бреговете на Дунав, армейски части под командването на ген. Александър Попдимитров, провеждат крупна операция срещу Втора софийска националноосвободителна бригада, от двете страни на българо - сръбската граница, в хода на която са избити стотици партизани, млади хора на възраст от около 20 години. Оцелелият там майор Франк Томпсън, офицер за връзка между английското военно командване и партизанските сили в България, е заловен и на 10 юни 1944 г. разстрелян в района на местността „Калето“ край село Литаково. Нямам представа за съдбата на убийците му, вероятно са били осъдени на смърт от Народния съд и е възможно и техните имена да са изписани на монумента издигнат в градинката пред НДК в София в памет на жертвите на комунизма.

Но с престъпленията на полици, жандармерия и офицери от армията спрямо противниците на властта не се изчерпват греховете на тогавашните управници.

На 24 декември 1940 г. ХХV Народното събрание, без да е имало какъвто и да било външен натиск, приема антиеврейски Закон за защита на нацията, утвърден на 21 януари 1941 г. с Указ № 3 на монарха. За прилагането му към Министерството на вътрешните работи е създадено специално Комисарство по еврейските въпроси.

Съгласно разпоредбите на закона, българските евреи са лишени от избирателни права, не могат да сменят еврейските си имена, да заемат държавни, общински или други служби, да встъпват в брак или съжителството с лица от български произход. Евреите могат да упражняват свободни професии, да практикуват търговия или индустриално производство само в такъв процент от общия брой на упражняващите дейността, какъвто е общият процент на евреите в страната. Законът е и "благосклонен" - не се прилага за евреи, които до встъпването в сила са приели християнството.

В съответствие с прилагането на закона, се пристъпва към ликвидиране на еврейски фирми и предприятия, изселване на евреи, въдворяването им в лагери, конфискация на имущество, установяване на вечерен час, носене жълти шестолъчни значки.

Пред парламента, при приемането на Закона за защита на нацията вътрешният министър Петър Габровски заявява решителността на Министерския съвет за окончателно решение на еврейския въпрос и за решителни мерки, срещу тези, които се опитват да прикриват евреите.

Петър Габровски и Министерския съвет се заемат с решението на еврейския въпрос не само в страната, но и в окупираните Беломорска Тракия и Вардарска Македония. С правителствен декрет от 5 юни 1942 г. за гражданството в „освободените през 1941 г. земи“ всички бивши югославски или гръцки поданици имат право да заявят, поискат и да получат българско поданство, но чл. 4 определя, че тази разпоредба не се отнася до лица от еврейски произход. Така те са лишени от възможността да ползват консулска и дипломатическа защита при заплаха от депортация. Затова еврейските общини от Македония изпращат петиции до царя и министър-председателя с искане на членовете им да се даде възможност да станат български поданици, като изтъкват, че до 5 юни 1942 г. те са били приемани тъкмо за такива. Исканията им не са били удовлетворени, което ще има съдбоносно значение за тях. Позицията на Комисията по еврейските въпроси е, че разглеждането на тези искания е безпредметно, тъй като „предстои ликвидиране с еврейството общо в България и особено с това в освободените през 1941 година земи“. На 22 февруари 1943 г. българският комисар по еврейските въпроси Александър Белев и есесовският капитан и пратеник на Айхман, Теодор Данекер подписват споразумение за изселване на 20 000 български евреи без разлика на възраст и пол. Депортирани са 11 343 души от Тракия, Македония и Пирот за Аушвиц и Треблинка. Когато народният представител Петко Стайнов в парламента пита на какво основание се изселват тези евреи, бившият правосъден министър Васил Митаков, брат на Крум Митаков, основател на Съюза на българските фашисти, заявява, че „те не са български поданици“.

Петър Габровски и Васил Митаков носят отговорност за гибелта в нацистките концентрационни лагери на изселените евреи от окупираните земи. Двамата получават смъртни присъди от Народния съд, но присъдите им са отменени решение № 172 на Върховния съд от 26 август 1996 г. Вина носи и българският цар Борис III, който е дал карт бланш за приемането и прилагането на антиеврейско законодателство. Безпочвени са опитите той да бъде нареден след спасителите на българските евреи, защото по въпроса за изследването им от окупираните територии в дневника си Богдан Филов пише че “царят бил много доволен от мерките, които се вземат“.

Що се отнася до спасяването на живота на българските евреи, които по това време са наброявали около 50 000 души, българското правителство така или иначе не е било в състояние да приеме и организира депортирането им. Когато се предприемат стъпки за допълването на бройката от 20 000 души, договорена от Белев и Денекер, с не достигащите 8657 души от България, на тези мерки се противопоставя енергично българското общество, опозиционни партии, интелигенция, църква, най- обикновени български граждани, които буквално спират и разтоварват влаковете, предназначени за извозване на български евреи за Германия. Депортирането се отменя, правителството и монархът просто са принудени да сторят това. След смъртта на цар Борис този въпрос изобщо отпада, като в Берлин разбират и приемат невъзможността да се осъществи такава депортация. В своята монументална монография "Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.) от 2018 г. д-р Здравка Кръстева, преподавател в юридическия факултет на Софийския университет дава следното любопитно обяснение за това, като цитира доклад на германския посланик в София Адолф Бекерле от 7 юни 1943 г. до германското външно министерство, в което той обяснява, че българският министър-председател и правителството "трябва да се съобразяват с манталитета на българския народ, който в идеологическо отношение е недостатъчно просветен, за разлика от нашия народ. Израсъл заедно с арменци, гърци и цигани, българинът не вижда такива недостатъци в евреите, които да оправдаят вземането на специални мерки срещу тях". С една дума, това е признание, че не царят, а българският народ е този, който и направил невъзможно депортирането на българистите евреи за унищожение в нацистките концентрационни лагери. Затова и се оказва невъзможно опитът на Симеон Сакс Кобурготски да убеди израелската държава да впише баща му в списъка на „праведниците“, спасявали евреи в Европа по време на Втората световна война.

Следва да се отбележи, като признание на Народния съд, че България е единствената страна, в която в подобен съд е създаден специален, Седми върховен състав, който да разглежда и отсъжда виновниците за антиеврейската политика и практика на националното правителство по време на войната.

Народния съд от 1945 г. се провежда в условията на относително демократичен по това време режим. Всеки съд се състои от тринадесет съдии, като четирима са назначени от министъра на правосъдието, но останалите девет се издигат от областните комитети на „Отечествения фронт, измежду най-добрите граждани от градове и села ".

На подсъдимите се дава 7-дневен срок от връчване на обвинителния акт, за да направят своите възражения и да посочат доказателства. Всеки подсъдим има право на двама защитници и неопределен брой свидетели. При разпитите им се дава право да възразяват и да дават пояснения и правят изявления в своя полза, което контрастира с процесите преди 9-ти септември, а и в процеса от 1949 г. срещу Трайчо Костов, на когото, след като казва, че се отрича от изтръгнатите с мъчения показания, се отнема думата, като съдията вместо това предлага да се прочетат показанията му.

Но не може да се отрече, че върху Народния съд определено влияние е оказвано от задграничното бюро на БРП (к), откъдето са настоявали за по-сурови присъди. Коалиционните партньори в Отечествения фронт не са възразявали особено, имайки предвид, че тази партия е дала най-много жертви в до 9-ти септември 1944 г.

Опонентите на Народния съд твърдят, че в резултата на присъдите му бил унищожен елита на нацията. Но е кощунство да се причислят към елита на нацията министрите и депутатите приели и гласували мракобесни закони, присъединили страната ни към Тристранния пакт и вкарали я в световната война на страната на Хитлеристка Германия. Често се дава за пример известеният хирург проф. Александър Станишев, но към 9-ти септември 1944 г. той е министър на вътрешните работи, изявен германофил, на него лично се докладва за избити партизани и ятаци, и неговото министерства одобрява и заплаща възнагражденията на извършилите на екзекуциите и онези, които са рязали глави.

Богдан Филов е наистина виден археолог и византолог, но той има огромна вина за сполетялата страната ни национална катастрофа. Виновен е и за трагическата участ на изселването на българските евреи от окупираните от българските войски територии. И към какъв "елит" на нацията би могъл да бъде причислен докторът по наказателно право и министър на правосъдието Константин Партов, въвел смъртните присъди за малолетни, осъден на смърт от Народния съд, но реабилитиран посмъртно с решение №243 на Върховния съд от 26 август 1996 г.?

Вярно е, че Шести върховен състав на Народния съд разглежда дела на интелектуалци- журналисти, публицисти, писатели, които са обвинени, че са разпространявали хитлеристка и фашистка идеология и пропаганда.. Някои от тях са били с десни убеждения, привърженици на монархизма и убедени противници на комунистическата идеология, други просто са се нагаждали. Но присъдите са значително по-меки. На седем години затвор е осъдена известната писателка Фани Попова- Мутафова, която между другото е публикувала статии като „Двадесет дни във Великия Райх“ и е възхвалявала Хитлер, „който запалил огромен пламък, който грее и осветява и днес цяла Европа“. Но талантливата писателка е освободена след по-по-малко от година. Затворническа присъда е получил и талантливият художник Константин Щъркелов, нарисувал портрет на цар Борис на смъртния му одър и публикувал във в-к „Зора“ некролог за него с текст „Звън камбанен се разнесе и потресе цялата страна“, но какво престъпление е това? Властите явно са се осъзнали, защото е освободен след пет месеца. Бил е интерниран писателят Димитър Талев, но известният писател Георги Караславов се застъпва за него и след време е освободен. В немилост изпадат и писатели като Ангел Каралийчев, Стоян Чилингиров , Славчо Красински и други. На уволнения и гонения за „фашистка дейност” са подложени редица професори от Софийския университет.

Истината обаче е, че процесът на унищожение и гоненията на българския културен елит започват още след девето- юнския преврат от 1923 г. Безсмисленият терористичен атентат - взривяването на черквата „Св. Неделя” на 16 април 1923 г. дава повод на дясното правителство на проф. Александър Цанков да извърши жестока разправа с видни представители на българския културен и интелектуален елит. След атентата в черквата „Св. Неделя”, министърът на войната Иван Вълков издава заповед, в която пише: „ Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи - интелигенцията!“. Така и става, без съд и присъда и след мъчения са убити поетите Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов и Георги Шейтанов. Журналистите Йосиф Хербст и Ана Маймункова са убити след мъчения и изгорени в пещите на полицията. В местността Кемера край Пловдив намират смъртта си пловдивските интелектуалци Степан Шахбазян, Никола Гълъбов, Ангел Шишков, д-р Никола Ковачев, Соломон Молохов и Хенрих Хершкович. Само за месец и половина – от 16 април до края на м. май 1925 г. в София са убити 500 души, от които 100 души са поети, писатели и журналисти. На 17 февруари 1925г. на улицата е застрелян година депутатът Тодор Страшимиров, който се е осмелил да запита в Народното събрание министрите на проф. Цанков: „ Вие избихте толкова интелигенти! Защо?”.

Ген. Иван Вълков след 9 септември се е укривал, арестуван е през 1946 г., осъден е на смърт, но не е ликвидиран, присъдата му е заменена с доживотен затвор, умира през 1962 г. на достолепната 87 годишна възраст.

Фактите не подкрепят твърденията, че българският елит е бил унищожен в резултат на Народния съд. Има осъдени интелектуалци заради убежденията им и публицистиката им в подкрепа на монарха и неговите правителства с прохитлеристки и в някои отношения профашистки уклон. Но осъдени интелектуалци веднага след края на Втората световна война има и в други страни. Във Франция са съдени писатели и журналисти, с обвинения в пронацистка пропаганда, на смърт е осъден Албер дьо Жон – директор на редица вестници. В Норвегия е осъден Кнут Хамсун, носител на Нобелова награда за литература, който е бил член на фашистката партия „Национално единение“ и е приветствал нацистката окупация на родината си.

Следва да се отбележи, че традиционно, когато се обсъжда съдбата на българския интелектуален и културен елит, не се отчита факта, че до 9-ти септември в преобладаващата си част, той е с леви убеждения. Такива са Христо Смирненски, Никола Фурнаджиев, автор поемата „Сватба” пресъздаваща събитията около Септемврийското въстание, композиторът Любомир Пипков, който написва на основата на неговата творба вокално- симфоничната поема под същото наименование, писателят Антон Страшимиров, описал кървавия ужас и насилието при потушаването на Септемврийското въстание и поетът Гео Милев, автор на поемата „Септември”. С леви убеждения в началото на 40-те години са били режисьорката Бинка Желязкова, актрисата Ружа Делчева, актьорът Владимир Трандафилов, укривал у дома си нелегални, скулпторът Иван Фунев, художниците Александър Жендов, Борис Ангелушев, Стоян Венев и Никола Маринов, писателите Камен Калчев, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Челкаш, Емил Манов, поетите и писатели Валери Петров, Богомил Райнов, Александър Геров, Иван Бурин, Веселин Андреев, който става партизанин и други. Най-активно противопоставящите се на про-хитлеристката ориентация на България обаче плащат скъпо, някои със живота си. Това са Никола Вапцаров и загиналите като партизани поетът Христо Кърпачев, художникът Атанас Пацев и журналистът Емил Шекерджийски. Режисьорът Анжел Вагенщайн става партизанин, арестуван е и осъден на смърт по ЗЗД, но оцелява след бомбардировка на затвора. Смъртна заплаха дебне и бъдещият режисьор Христо Ганев, който става също партизанин. Интерниран в концлагер е големият поет Никола Ланков.

Народният съд е болезнено събитие в историята на българския народ. Има справедливо осъдени, но и такива, които не са заслужавали най- тежката присъда- разстрел, както и такива получили неоправдано тежки затворнически присъди. Техните потомци трудно могат да оправдаят Народния съд и неговите присъди. А има и потомци на избити участници в съпротивата срещу монархофашисткия режим, на лежали дълги години по затворите преди 9-ти септември.

 

Между тези две групи примирение трудно може да се постигне, страстите вероятно ще утихнат след поколения, когато ще бъде по- лесно да се оцени това събитие трезво и без емоции.


От категорията

Отбелязваме 145 години от Шипченската епопея

Отбелязваме 145 години от Шипченската епопея-1660888128.jpg

Отбраната на Шипченския проход е една от най-героичните и решаващи битки по ...

19 авг. 2022 | 08:47

Юлий Павлов: Няма да се състави редовно правителство след 2 октомври, вървим към серия от избори

Юлий Павлов: Редовно правителство трудно ще има след 2 октомври, вървим към серия от избори-1660803152.png

В следващото НС ще влязат шест политически сили, „Български възход“ е под ...

18 авг. 2022 | 09:01

Вашингтон пост: Зеленски е изправен пред вълна от критики в Украйна, че не е предупредил за войната

"Вашингтон пост": Зеленски е изправен пред вълна от критики в Украйна, че не е предупредил за войната-1660901179.png

Много украинци възразиха срещу това, че президентът е поставил като приоритет ...

19 авг. 2022 | 12:20

С нежни ангелски гласове и художествен прочит на поезия "Нашият дом е България" прослави Дева Мария

Концерт "Пристан на спасение"
-1660810562.png

Зрителите въодушевени от вълшебното преживяване в Царево изказват своята ...

18 авг. 2022 | 10:39