13914 | 2 апр. 2015 | 13:29

Научаваме ги в двете седмици преди крайния срок за регистрация в ЦИК.

Банална истина е, че кампанията за следващите избори започва в деня след току-що приключилия вот. Практиката на западните демокрации в това отношение е показателна. Постоянно чуваме, че някакви действия на десницата във Франция дават по-голям или по-малък шанс на Саркози за изборите през 2017. Толкова време вече се обсъжда евентуалната кандидатура на Хилари Клинтън за американски президент в края на идната година. В Испания възходът на „Подемос“ отдавна се изчислява в светлината на предстоящия в края на 2015 избор. Ходовете на германското правителство, включително по-значимите политически инициативи, са изцяло съобразени с периодично протичащите избори в една или друга провинция на страната. Половината от коментарите за шотландския референдум във Великобритания бяха посветени на питанки за съдбата на Камерън и консерваторите на чукащия на вратата парламентарен вот.

У нас редовно се създава впечатлението, че

всичко се прави в последния момент

Кандидатите, общо взето, ги научаваме със сигурност в двете седмици преди крайния срок за регистрация в ЦИК. Кои партии и в какъв вид ще се явяват остава за дълго време загадка. Дори традицията повелява изборното законодателство да се приема в 12 без 5, защото всички управляващи таят убеждението, че могат да си помогнат с процедурни хватки, и никога не успяват да си извлекат поуката, че това всеки път се обръща срещу тях. Само че ще бъде грешка да смятаме, че кампанията за местния вот не е започнала.

Едва бяха отшумели перипетиите по драматично сформиране на сегашната четворна (петорна?, шесторна?) правителствена коалиция, и медиите започнаха - първоначално по-плахо, после по-решително - да коментират вариантите за явяване на местния вот, възможните участници и даже кандидатите. И не бяха само медиите. ГЕРБ се зае да преброява успешните си кметове и отново да лансира образите им в публичното пространство. Много по-засилено например присъства столичният кмет Йорданка Фандъкова - дава интервюта, появява се редовно на публични места. Партията организира събрание на актива си в Пловдив, за да даде косвена подкрепа на кмет, чиято популярност е далеч от безспорната. В Реформаторския блок стартира дълъг разговор за съвместно явяване, придружен от настоявания за някакви предварителни правила на номиниране и уговорки за по-широки коалиции на места. ДПС реши да демонстрира нарасналото си самочувствие и отрано обяви, че ще се бори за място под слънцето във всичките 265 общини на страната. Ако по темите на националната политика Валери Симеонов и Красимир Каракачанов избягват да говорят в хор, то по местната проблематика ги виждаме заедно, сякаш решени да затвърдят формата Патриотичен фронт и на локално равнище. БСП провежда цяло заседание на конгреса си, за да очертае параметрите на стратегията си за участие. АБВ още през януари „протегна ръка“ на червените за общи леви кандидатури, като не спря да подчертава колко зле всъщност е БСП и колко изолирани са нейните кметове и кандидати за такива. Велизар Енчев провъзгласи началото на своята „Сириза“ именно сега, явно с намерението да влезе в изборната атмосфера.

Маневри, разговори, подхвърлени фрази

има в голямо количество. Партиите обаче, макар да знаят добре, че работят за предизборна кампания, не са напълно наясно със себе си, целите и залога на октомврийския вот. Иначе нямаше да бъде възможно едно съвсем периферно събитие, като частичните избори в Сърница, да се превърне за две седмици в централна тема на националния политически дебат. Частични избори по села и малки общини са се провеждали и се провеждат постоянно. Никога досега не са добивали такава масова разгласа. ДПС заложи на „Сърница“, за да изтъкне символното си предимство в смесените райони и да покаже, че „голямата“ интрига все повече се води между тях и ГЕРБ. Другите позволиха това да се случи, от което можем да си направим извода, че тепърва в хода на кампанията отделно взети казуси ще бъдат раздухвани и афиширани като повратни и ключови.

Напълно нормално е партиите да преследват две паралелни цели: успехи по места, свързани с не толкова видима работа на терен, и национално преутвърждаване, което им става все по-необходимо покрай кризата на доверието, оспорваната идентичност на повечето от тях и потребността от по-предни позиции за едно бъдещо раздаване на картите - все пак президентски избори идват, а напоследък в България изненадващите парламентарни спряха да бъдат изненада. През 2011-а сякаш беше по-лесно. Съвпадането на местния с президентския вот даде възможност за естествено формиране на национални разделителни линии, за сблъсък между „големи“ сюжети за България. Този път

партиите са лишени от подобен бонус

което ги прави крайно предпазливи в действията им. И няма как да бъде иначе. Можем да си представим имиджовите щети, ако официално направиш коалиция с някого, подпечатана и от светкавиците на фоторепортерите, а твоят партньор тръгне навсякъде да работи против общите кандидатури или да издига собствени. Лесно е да подкрепиш кандидат, който се ползва с определени шансове и определени връзки с бизнес и местна клиентела, и после да припишеш победата му на своята сметка; по-трудно става, когато кандидатът ти излезе напълно неуправляем и се окаже, че напразно си похарчил за него време, пари и привърженици.

Криворазбраният прагматичен момент

отсега се налага в кампанията. От различни посоки тръбят, че трябва да се заложи на „избираеми“ кандидати, на местни популярни личности, защото проблемите на хората няма да бъдат решавани от софийските централи на партиите, а от онези, които знаят и могат. И тук е заложен рискът местният вот изцяло да напусне релсите на националната политика, на политиката изобщо и да се обърне на откровен пазар, без правила и без предварителни рамки. Не че не се е случвало. Не че не са го допускали вече.

Партиите все пак знаят нещо друго. Ефективен контрол върху местните власти (включително върху „собствените“ представители там) се постига с наличието на финансова зависимост. Ето защо е много съществено да внушаваш, че си част от централната власт, въпреки всички негативи, произтичащи обикновено от това признание, и да подсказваш, че е в твоите възможности да пускаш и спираш кранчето по места, особено в по-бедните общини. Към това ще се стремят и РБ, и АБВ, и ПФ – по свой начин. И им личи вече по разкраченото положение, с което хем критикуват Борисов и се дистанцират от него, хем неотклонно стоят в Министерския съвет или поне на една ръка разстояние от него. А ДПС работи с двойното послание, че едновременно е алтернатива на властта и в много близки отношения с нея. Ако БСП не създаде впечатлението, че предстои връщане на власт, ще има проблеми.

Така че

националните сюжети продължават да имат значение

Въпросът е каква е цената им. На този етап са се очертали два потенциални такива. Единият е ГЕРБ срещу алтернатива на ГЕРБ. Съдейки основно по поведението на Цветанов, ГЕРБ ще държи и на националната кампания, доказвайки, че са най-добрите като партия и винаги бият опонентите си. Оттук насетне въпросът е ще бъде ли в състояние някой да представи битката за местната власт като първа фаза на битка за друг тип управление. Вторият сюжет, натоварен вече с достатъчно илюстрации, е етническият - ще бъде ли опакована кампанията като битка с етническия и корпоративния вот, ще придобие ли вида „другите срещу ДПС“. Отговорността на партиите ще проличи по избора им на стратегия.