515272 | 20 май 2015 | 12:53

Отива си, стиснала за ръката голямата си любов - пианиста Николай Арабаджиев-Фучо.

Може да не знаете коя е Паша Христова, но задължително сте я чували как пее „Една българска роза“, избрана за песен на столетието през 2000 година. Който я е слушал на живо, помни гласа й, отприщен като стихия, която превзема залата с искрящата си чистота и плътна сила.

За шестте си години като професионална певица момичето от Княжево успява да спечели „Златният Орфей“, да запише над 40 песни за националното радио и за плочи в „Балкантон“, които още звучат, и да остави белег в душите не само със завладяващия си талант, а и със спомена за сърцераздирателната си съдба. Паша е изпепелена в самолетна катастрофа на 25 години.

Загива, стиснала за ръката голямата си любов - пианиста Николай Арабаджиев-Фучо, ръководител на оркестър „София“. Двамата са седнали на втория ред след пилотската кабина. В пожара загиват пътниците в предната половина на машината.

Фаталната дата е 21 декември 1971 г. Часът е 23,40. На борда на самолета Ил-18 цари оживление. Българска културна делегация в състав оркестър „София“, народни изпълнители, фолклорен танцов състав при читалище „Аура“ се готви да излети за Алжир. Паша Христова и Николай Арабаджиев са щастливи, че могат да бъдат заедно, без да ги гложди непрестанно вината за забранената им любов. И двамата имат семейства и деца. Но чувствата са по-силни от дълга и съвестта. Те се допълват взаимно, гледат в една посока и

изливат любовта си в музиката

„Това, че се събра с Фучо - Николай Арабаджиев, беше най-доброто, което можеше да се случи на Паша. Може да звучи несправедливо по отношение на предишното й семейство, но така беше. Той също беше невероятен музикант. А и мисля, че у него тя откри своята половинка. Точно в онзи момент те се намериха и си отидоха заедно“, казва в интервю певицата Мими Иванова, също солистка на оркестъра.

По времето, когато се случва катастрофата, почтената до болка Парашкева Христова Стефанова (както е кръщелното име на певицата) се е изнесла на квартира на ул. „Янтра“ №3, защото моралът не й позволява да лъже съпруга си Васил, от когото има двегодишен син Милен. Тя се разкъсва не само от угризения за зарязаната си половинка, ами и от съвестта, че разваля още едно семейство - това на Фучо. „Беше влюбена, но и това беше мъка, защото човекът до нея също не беше сам. И тази мъка я накара да се затвори още повече в себе си. Спираше, разменяше по две-три думи само и се разминаваше с хората, сякаш се страхуваше да не я заговорят. По едно време в радиото дори се питахме дали не е болна. Борето Гуджунов ми е казвал - с него сме випускници от ВИТИЗ, той пръв ми съобщи за катастрофата, че тя е била толкова притихнала, сякаш е искала да си отиде тихо и кротко с голямата си любов“, казва актрисата Латинка Петрова в книгата на Иван Георгиев „Една българска роза - 40 години след катастрофата“.

Във фаталната нощ самолетът, в който са Паша и Николай, не успява да се издигне, лявото му крило заорава, машината излиза от пистата и избухва в пламъци. От общо 73-ма души на борда загиват 30, включително и шестчленният екипаж с командир Борис Луканов. Вината не е у пилота, той е толкова добър, че често пъти вози Тодор Живков. Част от пътниците в задната част на Ил-18 успяват да се спасят - с наранявания и изгаряния, скачайки от огнения ад.

Поради бавна реакция и недомислица пожарната и Бърза помощ са държани извън пистата и пристигат катастрофално късно.

Паша Христова сякаш предчувства и преди пътуването споделя, че не й се тръгва в навечерието на Коледа. Предпочитала да бъде с двегодишния си син край елхата.
И същевременно тайничко се радвала на глътката свобода с любимия човек. По онова време сякаш

по иронична гримаса на съдбата

три големи български певици имат връзка с музиканти, които ще допринесат много за развитието на таланта им. Лили Иванова живее със Здравко Радоев, Йорданка Христова - с Кристиан Платов, а Паша се залюбва с шефа на оркестър „София“. Чувствата им са като цунами, което помита всичко след себе си, защото освен любовници са съмишленици, обзети от омаята на хубавата музика. Тя наистина му дължи много за професионалното си израстване - Николай Арабаджиев не само прави аранжименти, при които певицата да изпъкне с уникалния си глас, ами я води при майка си - един от най-добрите вокални педагози, за да шлифова природния й талант.

Той самият е известен композитор, диригент и един от най-талантливите аранжори, които променят звученето на българската популярна музика. Под негово ръководство оркестър „София” става един от най-добрите състави, отлично приети в България и в чужбина. Арабаджиев пише за Паша Христова песента „Остани“, която им донася „Златния Орфей“, и парчето „Ах, този дивен свят“, отличено с Голямата награда на фестивала в Сопот.

Една от градските легенди разказва, че Паша не посмяла да скочи от самолета, защото носела в утробата си детето на Николай и не искала да навреди на бебето. Че Христова е била бременна, твърди и близката й приятелка Марта Баръмова, позовавайки се на майката на певицата. Историята за скока от самолета е поетична, но недостоверна. Просто седналите по-напред в самолета не са имали време да се спасяват с бяг. Огненото кълбо ги поглъща. Телата им са толкова обгорели, че едва ги разпознават по бижутата.

Оцелялата танцьорка от фолклорния състав на читалище „Аура“ Елена Донкова казва, че Паша, като че предчувствайки трагедията, дошла на летището в черно манто и черна рокля „Тогава беше страшно елегантна. Сякаш знаеше, че отива някъде.“

Настроението на обреченост

витае над тази любовна история, повлияно от трагичния й край. Както и вечният въпрос „ако“. Ако Паша беше останала обикновена чертожничка в „Балканкар“, щеше ли да остане жива, пеейки само в прояви на художествената самодейност? Ако бе избрала да се върне при мъжа си - конструктор в същото предприятие, с когото се намират „по профсъюзна линия“, и да бъде на Нова година със сина си, нямаше ли да избегне катастрофата? Ако съвестта бе надделяла над любовта, нямаше ли да бъде оцеляла, но нещастна?

За своите шест години на сцената Паша има постижения, за които много професионални певици могат само да мечтаят. Какво остава за родената на 16 юли 1946-а в покрайнините на София девойка, която израства в бедняшка комунална квартира. Влечението й към музиката е толкова голямо, че тя скача от прозореца и бяга от вкъщи, когато баща й - известен в Княжево фотограф, й забранява да става „кръчмарска певица“. В Школата за естрадни певци тя е най-малко ярката до момента, в който застане зад микрофона. Тогава сякаш красотата й, скрита някъде дълбоко, разцъфва, а спотаяваните чувства избликват с песента. Близки до певицата твърдят, че

никога не е влагала толкова сърце

в изпълненията си, колкото през последните месеци от живота си. Тогава сякаш раздавала от любовта си към Фучо на публиката - така силни били чувствата й.

Синът на певицата цял живот търси истината за кончината на майката, която не помни, но и той си отива от живота през декември 2014 г. Милен Иванов няма нищо общо със сцената - работи като автобояджия и живее със семейството си в апартаментчето, което баща му купува с парите от „кръвнината“ за Паша - 18 000 лева. Докато угасва от рак, синът не вярва, че жената, която го е родила, е жертва на трагична случайност.

Версии за самолетната катастрофа

Милен Иванов, синът на Паша Христова, твърди, че „истината за катастрофата не се търси толкова години, понеже свидетелите и оцелелите се страхуваха да не свършат в канавката“. Няколко интересни факта му дават основание за подобно съждение. Първият е, че той притежава оригиналния задграничен паспорт на майка си, без който тя не би могла да излети за Алжир. А ако го е направила, документът би трябвало да е на пепел. Той обаче си е съвсем здрав без никаква виза или печат в него. А паспортът й бил нужен, защото певицата имала подписан 6-месечен договор за ГДР заедно с Борис Гуджунов.

Синът на певицата е озадачен и от смъртния акт на майка си с дата... 23 февруари 1972 г. - точно два месеца след катастрофата. Как са издали разрешение за погребението й без смъртен акт, е третата загадка. В документа е написано: „Починала вследствие на фрактура и на изгаряния трета-четвърта степен.“ Четвърта версия на Милен е, че певицата е била още жива, когато са я закарали в болницата, но там явно не са искали да я спасят.

Естрадната легенда Борис Гуджунов, оцелял заедно с Янка Рупкина и Мария Нейкова, е убеден, че катастрофата е била планирана, колкото и абсурдно да звучи. Той го твръди пред Иван Георгиев, автор на книгата „Една българска роза - 40 години след катастрофата“: „Това го разбрах чак след 6 години от един мой приятел, чийто баща работеше в МВР. Истината е, че е трябвало да умре вторият пилот. А за да не се усъмни никой, си отиват 30 души. Оказва се, че е имало страхотни далавери. Толкова са били назрели вече нещата с черните полети, с пари и кражби в Мека и Африка, че този пилот е поискал среща с Тодор Живков, за да разкаже как стоят нещата“, разкрива Гуджунов. До днес няма нито документално, нито свидетелско потвърждение на думите му.

Друг естраден ветеран - Христо Кидиков, има още по-невероятна гледна точка: „Все още нищо не е доказано и може би никога няма да се разкрие. Димитър Симеонов ми е разказвал, разбрал го от свои източници, че в този самолет е трябвало да пътуват хора от Политбюро начело с Тодор Живков (не е ясно защо - б.р.). Разговарял съм и с останалите четирима живи от катастрофата. Месец преди това самолетът е излязъл от много щателен ремонт, а после изведнъж се оказва, че въжетата на елероните са разместени и това е причинило катастрофата. Странното обаче е, че нито един от хората, които са правили ремонта, не беше наказан.“

Макар и двамата естрадни певци да застават зад думите си, те звучат неправдоподобно и вероятно истината за катастрофата никога няма да бъде разкрита..

Любимата й песен била „Янтра“

Режисьорът Олег Ковачев, който в продължение на три години снима филм за Паша Христова, твърди, че любимата й песен била „Янтра“, а не „Една българска роза“, която е „поръчкова мелодия“. В интервю пред „Блиц“ Ковачев си спомня какво му е разказвал синът на певицата: „Споделяше, че му е много странно как в текстовете на нейните песни има някаква символика. Моят филм завършва с песента „Остани“. Тя е писана за Паша от Николай Арабаджиев и съдържа дълбок подтекст. В нея се пее „Остани си там, далече, в сънищата и в мечтите... остани си при звездите...“. Милен много се вълнуваше от тази песен, от текста. Казваше: „Какво нещо е само... точно този текст все едно че е написан за нея.“