Предсрочните парламентарни избори през 2014 г. доведоха до един от най-шарените парламенти в историята на институцията. Цели осем формирования, мнозинството от тях коалиции, заляха парламентарните банки. Преди още да навърши два месеца, 43-тото народно събрание се оказа в полунасипно състояние. Коалициите започнаха да се пропукват, депутати - да напускат, заредиха се раздели и изключвания. Много малко вероятно е през новата 2015-а всичко това да спре, дори напротив.
Сред формациите, направили пробив на изборите, беше и новоучреденият Патриотичен фронт - тежкотонажна коалиция, съставена от 16 националистически и патриотични формации, обединени в името на националния интерес, своята опозиционност и силата на телевизия СКАТ. Разбира се, в конгломерата от лица и организации се откроиха два стълба - НФСБ и ВМРО. Във водовъртежа около формирането на правителството в коалицията се открои един публичен лидер - бургаският бизнесмен Валери Симеонов. Той стана живото потвърждение на старата политическа максима, че който прекалено много говори публично, допуска грешки. Но Симеонов нямаше и как да не говори. Водената от него парламентарна група издигна почти
берлинска стена от скандали около управлението
Заедно с част от реформаторите той буквално санира сградата на правителството и продуцира голяма част от капризите на лошото политическо време.
Голямата грешка на Симеонов е, че изначално обърка бизнеса с политиката. Безспорно успешен бизнесмен, той само за седмица в парламента показа, че не е достатъчно подготвен за оперативната политика. Нюхът му за добри възможности (СКАТ, Волен Сидеров, ПФ) не означава развитието им, а само намирането им. Нещо като трюфели, които освен да се изровят, трябва да се продават, обработват, приготвят и подобаващо сервират. Хората в политиката не са фирмени служители. Това впрочем не го разбират и други. Отношенията в политическото ни най-малко не се побират в Кодекса на труда. Напускането на Велизар Енчев разкри тази първа слабост на Симеонов. Обикалянето по всички телевизии и повтаряното като мантра „моят бивш служител“ вършат работа за дребно унижение, но не отиграват ситуацията.
А напускането на Енчев влоши електоралния статус на фронта. Речовитият и умело аргументиращ се бивш журналист изрече куп нелицеприятни истини, действа решително и извлече дългосрочен политически дивидент. Тепърва ще става ясно дали ще съумее да реализира заявената си ярка позиция. Сигурно е, че от този развод най-вече загуби Симеонов.
Сред загубите в краткия живот на групата може да се отнесе и случаят „Орхан Исмаилов“. Едно ненужно упражнение, което завърши с още по-странен резултат. Фронтът получи заместникминистерско място в Министерството на отбраната, чрез което да контролира другия заместник-министър. Както казваше покойният писател Петър Константинов: „Най-голямата победа е тихата победа.“
Скандалът със Слави Бинев пък ни направи свидетели на един често срещан сюжет в българската политика - желанията да не съвпадат с реалностите. Когато човек се поддаде на егото си, той неминуемо става негов роб. Затова има парламентарна група, в която да се даде воля на здравия разум. Патриотите
можеха
да си спестят
цялата какофония
ако бяха седнали и обсъдили трезво ситуацията.
А тя разкри още един проблем за коалицията - липсата на достатъчно кадрови ресурс. Очевидно от фронта нямат достатъчно подготвени управленски кадри, които да стоят сериозно в институционална среда.
Допълнителни главоболия им донесе една лошо планирана ситуация. На средностатистическия наблюдател вече два месеца не може да стане ясна ролята на формацията спрямо управлението - управляващи, опозиция, хибрид. В определени моменти границите толкова се размиха, че картината придоби сюрреалистични форми. Дори разкрачената позиция изисква малко повече пояснения.
Допълнителна слабост се открои в постоянното сменяне на позиции и мнения. За политиката се изисква стабилност. Още повече в патриотичния сектор, където нещата трябва да се слагат на дългосрочна база. Тук не диктува пазарът, за да имаме висока степен на конюнктурност.
Сагата около спирането на проекта „Южен поток“ разкри някои проблеми с изразяването на лидера на НФСБ. Спирането на пети поред за България мащабен енергиен проект беше обяснено с „дупката на геврека“ и още ред нахвърляни на купчина епитети, които трудно биха поставили позицията му в графата елегантно или институционално говорене.
Не бива да се пренебрегва характерът на самия лидер - Симеонов.
Позата
на вечно
сърдитото момче
което с усилие чупи устните си в усмивка, не е особено успешен маркетингов подход, но пък се превърна в радост за карикатуристите. Вечната сръдня ще омръзне и без смекчаване на образа ще породи нехаресване сред обществото, което лесно се открива и използва максимално от либералните лобита. Едно от нещата, които безспорно трябва да се признае на Симеонов, е, че успя да измести от общественото полезрение лидера на конкурентната „Атака“.
Фронтът застана зад демодирани неща като предложението за въвеждане на ергенски данък за мъжете от 31- до 55-годишна възраст. Ретрото е хубаво нещо, но по-скоро в сферата на изкуството. В политиката и историята често става фарс. На такова намирисва и предложението за връщане на Западните покрайнини, които да се обявят за автономна област след споразумение със Сърбия, протекторат между София и Белград. Това предложение може да се коментира, но някак си е трудно. Неемоционалните читатели, запознати с демографските числа, международното положение и дереджето на държавата ни, сами ще се ориентират в ситуацията.
В контекста на неподходящо поднесената екзотика се появиха и разумни предложения. Един учебник по предмет е отдавна съществуваща образователно-политическа необходимост. А предложението за въвеждането на някакъв тип военно обучение (за действия при бедствия и аварии) ще има положителен дисциплиниращ ефект върху дезориентираната младеж. Във Франция преди години започна дебат за въвеждане на военна служба, която да има социализиращ ефект върху тотално излезлите от контрола на френската държава младежи от емигрантските предградия. Нас не ни чака нищо по-добро.
И не на последно място Патриотичният фронт е една от малкото парламентарни формации, които поставят въпроса за охраната на южната граница и спирането на безразборния поток от нелегални емигранти, които нахлуват през границите ни и кръстосват свободно страната. Това е въпрос, който ще определи положението на България за десетилетия напред и изисква бързо, категорично и смело решение.
Сред малкото положителни новини около Патриотичния фронт беше посещението на лидера на ВМРО Красимир Каракачанов на конгреса на Марин льо Пен в Париж. Въпреки критиките от либералните и глобалистките среди у нас не бива да се забравя, че Националният фронт е първа политическа сила във Франция. Сходните формации са във възход в Италия, Австрия, Германия, Холандия. Това е силен стратегически ход и инвестиция в новото бъдеще на Европа. Доброто отношение на мадам Льо Пен към България и споделените ценности ще са полезни на страната ни. Жест в тази посока би бил напускането на евродепутата на ВМРО от спорната група на консерваторите (бореща се за приемането на Турция в ЕС и легитимирала РЗС и ББЦ) и присъединяването към новосформираща се голяма дясна група в Европарламента. Такива са реалностите.
Предвид гореизброените скандали, различия, проблеми в рамките на коалицията парламентарната група на Патриотичния фронт не изглежда стабилна. Прогнозите за бъдещето й в никакъв случай не са положителни. Променящата се динамика може да доведе до една тежка грешка - събирането с насипните депутати от ББЦ, чиято история е едно постоянно дежавю на предателства, разводи, скандали и вмъквания по терлици в общински съвети и парламенти.
При всички случаи електоралната необходимост от голям и сериозен патриотичен субект ще расте. Ако патриотите наистина държат на избирателите си, на разширяването на електоралната подкрепа и на една успешна България, трябва да оправят грешките си.