14512 | 8 юни 2015 | 12:22

Единият въпрос е просто излишен, а другите два - със съмнителна стойност,

Плевнелиев предлага за 25 октомври „две в едно“ - местни избори и референдум за изборната система.

За първото е ясно - законът е разпоредил на всеки 4 години да избираме (или преизбираме) кметове и общински съвети.

Второто обаче ме кара да се губя в догадки и дори да съм песимист за изхода от референдума.

От една страна, хубавото е, че с един масраф ще свършим две работи - все пак това си е и икономия на държавни пари. От друга страна обаче, както казваше Тодор Колев, „икономията е майка на мизерията“.

Мизерни според мен ще бъдат и резултатите от референдума. Даже може да се окаже, че с тях можем „вместо да изпишем вежди, да избодем очи“.

Първата „запънка“ на г-н Плевнелиев е

в самата идея за съчетаване

на местни избори с референдум по въпроси от национално значение. В науката има желязно правило - смесването на двете равнища (местно и национално) е недопустимо. „Нормалната“ социология също е предпазлива, когато трябва да се вадят „национални изводи“ от резултати от местни избори, или пък обратното.

Още един въпрос. Съгласно ал. 1 на чл. 23 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, както е пълното му (и откровено лицемерно) название, „предложението, предмет на референдума, е прието, ако в гласуването са участвали не по-малко от участвалите в последните избори за Народно събрание“.

Е, как по повод на местни избори (все пак те са водещите на 25 октомври) ще прилагаме критерии от „последните национални“? И още нещо - кои точно от критериите?

Вече знам и отговора - само по тези гласове, подадени и за референдума. Питам се обаче някои неща.

Кметовете се избират по мажоритарната система, а общинските съвети - по пропорционалната. Във вече четвъртвековната ни „електорална история на прехода“ е имало маса случаи, в които резултатите от мажоритарния избор се разминават, понякога и драстично, с тези от пропорционалния.

Примерно 3,5 млн. българи

(толкова приблизително е границата, за да бъде признат референдумът за действителен) подкрепят кандидатите (си) за кмет, но не харесват партийните листи и не гласуват за тях. Или пък харесват „своите“ си партийни листи и гласуват за тях, но масово отхвърлят кандидатите за кмет (след „дроновата истерия“ е съвсем допустимо). Или пък не харесват нито едното, нито другото, но харесват самата идея за референдум.

И е възможно на 25 октомври да се окажем в парадоксална ситуация с три разминаващи се резултата. Един - от гласовете за кметове, втори - за общински съветници. И трети - от референдума.

Ще има и нещо общо - пак ще смаем европейците. Или просто ще потвърдим мнението им, че „тия пък, българите, изобщо не знаят какво искат“...

Втората „запънка“ на г-н Плевнелиев направо граничи с издънка. Тя е във въпросите, които подлага на допитване. Единият е просто излишен, а другите два - със съмнителна стойност, която обаче може да се превърне и в „бомба с часовников механизъм“.

Безсмислие е да се пита народонаселението да бъде ли въведено и гласуване по електронен път. Това е все едно да питаш „искат ли и българите да са в ХХI век“.
Ако дам за пример любимата си „електронна Естония“ (неслучайно я наричат „Е-стония“), в началото на тази година по този начин са гласували близо 17% от избирателите. По-слаби са резултатите в другите страни членки на ЕС, но далеч по-важното е, че тази практика присъства в почти всички от тях.

Е, ако искаме да ни броят за европейци,

нека парламентът заложи в Изборния кодекс

и електронното гласуване. Без каквито и да е референдуми, на които подобно решение да зависи от „Е-циганите“ и „Е-баба Гицка от Гинци“...

Впрочем, като стана дума за „Е-циганите“, лъсват и евентуалните опасности от втория въпрос в референдума - „да“ или „не“ на задължителното гласуване.

В полза на „за“ обикновено дават примерите с Белгия и Гърция. Да, но и в двете то не е просто „сухо“ законово изискване, а е съпроводено с редица условия.

В Белгия например задължителното гласуване е съчетано с правото да подадеш вота си и по електронен път. Освен това всеки избирател може да упълномощи свой роднина да гласува вместо него.

Ха сега си представете как ще се реализира това в България. Значи взема „делегираният“ цигански тартор парите за цялата си рода, „упълномощена“ от него да гласува „по електронен път“. Прибира Ӝ персоналните кодове за гласоподаване. И става още по-богат тартор. А подопечната му рая - още по-зависима...

В Гърция пък, ако пожелаеш да гласуваш не по настоящ, а по постоянен адрес, държавата е длъжна да ти поеме пътните разходи. Само като си помисля що пари биха се изпотрошили

за „екскурзиантите“ от Турция

с постоянен адрес в Кърджали и Търговище, както и за циганите „мигранти“ от София и другите големи градове към родните им места (кеф - държавата ти плаща, за да си видиш родата!), и оредялата ми коса настръхва...

Но освен финансовия аспект в спора около задължителното гласуване има и чисто морален. Защото базисен принцип на науката е, че и негласуването е вид гласуване. Алеко го е казал - „всички са маскари“, следователно и аз не мога да избера измежду тях. И доколкото за 25 години мнозинството българи се убедихме в тази максима, вече над 50% от нас гласуват, като... не гласуват!

Третият проблем, свързан със задължителното гласуване, е за санкциите, ако не упражниш правото си на вот. В Белгия глобата е 1000 евро, но е свързана с такива скъпоструващи на държавата съдебни процедури, че просто не се прилага. А фактът, че на последните евроизбори (2014 г.) в Гърция пред урните се явиха едва 58% от избирателите, е показателен за ефективността и на тамошните „наказания“ за негласуващите.

При всички случаи обаче - познавайки изборните „табиети“ у нас от последните 25 години - се чувствам длъжен да предупредя за едно. Евентуалното задължително гласуване ще доведе само и единствено до вдигане на цената на циганските гласове. А парите за тях идват от партийните субсидии. Които пък на свой ред идват от нас, данъкоплатците.

Та ще се окаже, че ще плащаме двойно - веднъж скъпите цигански социални, втори път - „поскъпналите“ цигански гласове...

Стигам сега и до третия „референдумен въпрос“ на г-н Плевнелиев -

за прословутия „мажоритарен елемент“

Ами, с извинение, също толкова излишен, че направо безсмислен...

Няма да припомням злощастния експеримент от 2009 г. с прословутите „31 мажоритари“, които тутакси се размиха в безличната тълпа на останалите 209 „пропорционали“, т.е. партийни депутати. Няма да питам и какво всъщност иде да рече самото понятие „мажоритарен елемент“?

Ако г-н Плевнелиев иска половината (120) депутати да се избират пропорционално, а другите 120 - мажоритарно, това в науката не е „мажоритарен елемент“, а си има своето име - МКС. Разшифровано, ще рече механично комбинирана система. По която впрочем „играхме“ още през 1990 г. в изборите за Велико народно събрание.

Резултатите сигурно ги помните - победа за управляващата партия. Е, ако това е целта и сега...

А иначе „мажоритарният елемент“ вече е заложен и в сега действащата „преференциална“ пропорционална система, в която можеш да разместваш кандидатите от партийната листа! Сиреч, да гласуваш хем за нея, хем за лич­ността, която предпочиташ!

Следователно и „мажоритарния елемент“ вече си го имаме. И значи и третият въпрос в допитването е абсолютно излишен!

Сега, че българинът и тук следва принципа на шопа „нема начин да нема начин“... Аз също станах неволен свидетел как миналата година в един от софийските избирателни райони човек, представящ се сега за безкрайно принципен депутат от левицата, директно си „купи“ преференциите. Но срещу нашенската андрешковщина бронебойни патрони наистина все още няма открити, дори и в световен мащаб.

Та с две думи, идеята за референдум на г-н Плевнелиев е абсолютно безсмислена, демек поредната му издънка. Или по-меко казано, поредният „шум в системата“...

***
Пишейки горното, не спирам да бъда отявлен привърженик на референдумите. Самия модел, който е избрала с конституцията си от 1991 г. България, е на „пряката демокрация“, в която народът участва чрез национални или регионални (местни) допитвания от властта до него.

Въпросът е те да са формулирани ТОЧНО и в ТОЧНИЯ МОМЕНТ. И от двете гледни позиции обаче референдумът от 25 октомври не изглежда такъв.

Поради което за съжаление и ще се провали. Но съжалението ми не е за него, а за правото на народа да участва пряко във властта...