15206 | 12 септ. 2023 | 16:45

Преходът беше изкористен, а държавата – утилизирана. Когато това стана ясно, започна тюхкането „държава няма” и се роди утопията, че можем да направим нов, по-успешен преход

На 12 септември 2023 година на 87-годишна възраст ни напусна проф. Петър-Емил Митев.
Изключителен ерудит той бе дългогодишен преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Бе ръководител на Института по социология „Иван Хаджийски“.

„Проф. Митев бе учен от световна величина, общественик, визионер и вдъхновител на младите изследователи!“, написаха колегите му от Института в социалната мрежа след новината за неговата кончина.

Той бе един от основателите на специалността „Политология“, в която разработва поредица от лекционни курсове, и е автор на десетки книги и изследвания.
Проф. Митев често бе събеседник на Епицентър.бг.
Едно от последните му интервюта бе по повод новата му книга "Анамнеза на промяната" с клеймото на издателство „Захарий Стоянов.“.
Книгата съдържа текстове, анализи, интервюта, които разглеждат взаимоотношенията между социалната и политическата промяна в България през последните 50 години.

В интервюто пред Епицентър проф. Митев твърди: „В нашия преход имаше не грешки, а крупни провали“.
И още: „Социалното неравенство създава почва, на която израства и процъфтява политически популизъм. Това е модерният опиум за народа.“
Във фокуса на интервюто са и последните глобални развития, които пряко засягат България.
Социологът остана убеден в следното: „Бъдещето е на социалната държава. Неолиберализмът не издържа историческия тест.

Предлагаме ви целия текст на разговора, който публикувахме миналата година.

Поклонението пред проф. Петър-Емил Митев ще бъде на 14 септември от 12 часа в ритуалната зала на Централните софийски гробища

- Проф. Митев, на книжния пазар е новата Ви книга „Анамнеза на промяната“, която е събрала анализи, интервюта, оценки, размишления за важните политически процеси в съвременната ни история. Думата „промяна“ в заглавието звучи актуално. Десетилетия наред все нещо променяме, а промяната продължава и продължава, мотивирана от масова неудовлетвореност от постигнатото. На какво се дължи желанието за рестарт? Големите очаквания ли предизвикват големите разочарования?

- Да, промяна звучи актуално. Но беше актуално и през 1956 г., после по време на перестройката, а и след 10 ноември 1989 г. Динамизмът е основна характеристика на съвременният свят. Големият социолог Зигмунд Бауман въведе термина “liquid society”, “втечнено общество”. Коментирам го в книгата си.

Колкото до последния въпрос: нормалните очаквания могат да мотивират също или дори по-големи разочарования. Хората искаха вместо в далечно „светло бъдеще” да живеят по-добре тук и сега. А заживяха по-лошо. Масовото обедняване в България през 90-те години беше по-голямо отколкото в която и да е друга страна на бившия Източен блок. Има категорични данни за това. А като връх на всичко едновременно с ровенето около кофи за боклук се появиха „кредитни милионери”, олигарси. Дълбоката убеденост, че преходът не е протекъл както трябва, comme il faut, е в основата на утопичното желание за рестарт. В точния смисъл преходът няма как да се рестартира. Втори Десети ноември е толкова възможен, колкото да се възкреси Тодор Живков и да се възстанови България от неговото време. Разбира се, възможно е постпреходно презареждане. Последният опит е днешната „промяна”.

- Кои са големите грешки, които направихме на старта на прехода след 1989 година? Грешки, които сте отбелязвали във вашите анализи. От дистанцията на времето как бихте ги подредили по значение? Създаването на силовите групировки, несправедливата приватизация, съсипването на селското стопанство или?

- „Грешки” не е точната дума. Грешки прави ученикът в класното си. В нашия преход имаше крупни провали. Ще ги посоча в хронологичен ред.
Срив на селското стопанство. Аграрна реформа правиха и други страни. Нито една не остави хора, които живеят на село, без земя. И не създаде ликвидационни съвети, благодарение на чиято дейност бяха ликвидирани голяма част от домашните животни и образцови кооперативи.

Срив на банковата система. Хиперинфлацията беше резултат от финансова криза, предизвикана от „препоръката” към предприятията да не изплащат кредитите си.

Срив на индустрията. Сега дори не си спомняме, че в България имаше заводи за запаметяващи устройства, подчертано конкурентноспособни и че страната направи първата крачка към роботизация. Сривът дойде с приватизацията. Първо, масовата. Имаше в Чешката република. Но там 80% от приватизираните предприятия продължават и досега да работят. У нас са 8%. Касовата приватизация доведе до създаване на прослойката от „назначени капиталисти”.
Общият резултат беше съсипване на селското стопанство и деиндустриализация. Провалът беше заложен в самия подход. Вместо да се даде точна оценка на постигнатото, ако е необходимо да се коригира нещо и да се надгражда, се тръгна по пътя на разрушаването, мотивиран с политически лозунги, а дефакто с користни намерения. Преходът беше изкористен, а държавата – утилизирана. Когато това стана ясно, започна тюхкането „държава няма” и се роди утопията, че можем да направим нов, по-успешен преход.

- Голяма Ваша болка и реален проблем е социалното неравенство в България – рекордно за страните от ЕС. Може ли едно, буквално казано раздирано от социално неравенство общество да излъчва здрав политически елит?

- От опита на историята знаем, че общества с тежки социални неравенства излъчват революционен елит. Но сега няма революционна ситуация. Ние живеем в либерално-демократичен европейски контекст, или дори по-широко – в евроатлантически контекст. А в условията на демокрация да се изгради „здрав политически елит” след като се е появила компрадорска прослойка, олигарси и мафиотски структури, е много трудно, доколкото изобщо е възможно. Социалното неравенство създава почва, на която израства и процъфтява политически популизъм. Това е модерният опиум за народа.

- Много нови проекти – с по-голям или с по-малък успех, пробиваха през годините у нас. Последно това направи „Продължаваме промяната“ - проект, който още не е партия. Вярвате ли, че леви политики могат да бъдат успешни с десни инструменти? Какъв е хоризонтът пред новата сила и дали има терен за още нови субекти? Например – вляво.

- Десни инструменти се ползват в дясна политика. Значи става дума за „лява дясна политика”. В логиката това се нарича contradictio in adjecto, в разговорния език – „дървено желязо”. Вече имах възможност да определя тази претенция като „дясна въдица за леви балъци”.

Безпрецедентно, още преди да е приет новият бюджет, се планира неговото актуализиране. Това озадачава. Вероятно по-основателно би било да се замислим за актуализация на управлението.
За нови субекти има политическа „ниша”, но няма ентусиазъм, няма нагласи, няма настроение.

- Надявахме се на генерационна промяна в българската политика. В ход ли е тя? Неопитни или (само)уверени Ви се виждат новите във властта?

- Генерационната промяна е неизбежна. Но за да доведе до възходящо развитие, трябва да се подготви. Това е нормално да става чрез младежките организации на политическите партии. На практика само една партия има дееспособна младежка организация. Това е ДПС. От младежката организация израсна днешният лидер на партията. Но генерационната приемственост не може да се получи само с една партия. Поколенската щафета трябва да се носи от всички участници в политическия процес.
Новите управляващи с авторитетни дипломи са и неопитни, и самоуверени.

- Управлява ни коалиция от четири партии и в интерес на истината бяха направени редица компромиси, за да се сглоби формулата. Има ли хармония между четирите формации? Гледат ли в една посока или всяка действа в свой периметър и според своите интереси? Полагат ли старание за изграждане на нова коалиционна култура?

- Всяка партия има свой периметър и интереси. Общата посока, в която гледат, е властта. Нито една партия не е самодостатъчна. Това поражда взаимна зависимост. Ако политическият процес се движи нормално, това може да продължи достатъчно дълго, по принцип до края на мандата. Но ускоряване или рязък завой може да застраши и събори крехката конструкция. Старание за изграждане на нова коалиционна култура не се наблюдава.

- Ваши са думите, че „съдбата на демокрацията в България не е в Брюксел или Страсбург, тя е в ръцете на обикновените български граждани“.  Увеличава ли се делът на гражданите, които споделят Вашия извод, или след протестна вълна отново потъваме с безразличие и апатия?

- Вижте колко бързо обществото беше успокоено с това, че натовските войски ще бъдат всъщност български войски под българско командване. Разбира се, въпросите на войната вълнуват хората повече от политическото всекидневие. Партии-еднодневки и неубедително управление предизвикват умора и апатия. Шокът на цените обаче може да събуди масовия човек и през пролетта да наблюдаваме отново протестна вълна.

- Прогнозирахте и познахте, че ако не направи грешки президентът Радев ще има успех. Вторият му мандат е факт. По-труден ли ще бъде той и очаквате ли нов Радев, освободен от нуждата да мисли за своето преизбиране? Критика или конфликт виждате в отношенията му с изпълнителната власт?

- Вторият мандат на Радев ще бъде по-труден. Младият колега Димитър Ганев обърна внимание на едно базово обстоятелство. Президентът има твърде ограничени конституционни правомощия, а се избира от целия народ. Всъщност най-значителна възможност да повлияе на обществения процес е тежестта на гласа му. Именно гласът му се чува и извисява, когато той се разграничава и противопоставя на правителството. Така Радев трупаше авторитет чрез противостоенето на кабинета „Борисов”. Сега, при наличието на пропрезидентска власт, той ще трябва или да се смири с липсата на първостепенна роля в решаването на обществените проблеми, или да вземе думата в дисонанс с изпълнителната власт. Това е по-трудна задача. Българската практика го е доказала.

- В интервю за „Епицентър“ (април 2020-а), публикувано във Вашата книга, казвате следното: „Пандемията е своеобразен негативен триумф на глобализацията“. С Вас разговаряхме само месец-два след началото на заразата. Очаквахте ли да продължи толкова дълго този „негативен триумф“ и как се отразява на социалните процеси? Да очакваме ли край на глобализацията в познатата дотук форма?

- Пандемията се отрази на глобалния политически баланс. Китай беше първата страна, „нападната” от пандемията, но и първа излезе от нея. Обратно, САЩ станаха „шампиони” и по брой заразени, и по смъртни случаи. Американската икономика беше по-силно ощетена. Като цяло навлязохме в многополюсния свят, САЩ на практика загубиха своята безусловна хегемония. По-нататък глобализацията ще протече в нова форма чрез ново взаимоотношение между западния и незападния свят.

- Освен за пандемия вече се говори и за война. Като следите поведението на европейските и на българските лидери имат ли те последователна позиция? Намират ли мястото си в усложнената геополитическа среда?

- Последователното поведение на евроатлантическите лидери се състои в твърденията, че Русия ще нападне Украйна, ще й бъдат наложени свръхтежки санкции, а НАТО трябва да вземе мерки за укрепване на източния фланг. Има известни нюанси, различия, но извън тази позиция като цяло се изяви само Хърватия. Русия твърди, че няма намерение да напада никого, руските войски се намират на руска територия и това не трябва да притеснява когото и да било. Има нещо странно в цялата ситуация. Украйна е струпала армия в Донбас (според някои оценки – до 150 000 войници) заедно с модерна техника, включително турските безпилотници „Байрактар”. Ако НАТО е против войната, най-простото нещо е да се посъветва Украйна да направи крачка назад и да се обяви срещу възможни провокации, а след това или заедно с това да поиска отдръпване на войските от Русия. Не се чува нито една критична дума за Украйна, макар че тя не спазва Минските споразумения и тъкмо това е в основата на напрежението.
Българските лидери маневрират между атлантическия конформизъм и здравия разум, който не е напуснал българските граждани.

- Оставате ли оптимист, че бъдещето е на социалната държава? Какъв шанс има тя в глобалния свят или в страни с неукрепнала или недостатъчна демокрация?

- Убеден съм, че бъдещето е на социалната държава. Неолиберализмът не издържа историческия тест.