49348 | 13 юли 2026 | 20:43

Когато получи ясни указания за действия по даден казус, българската дипломация може професионално да си свърши работата и да стигне до приемлив резултат. Подчертавам – много важно е дипломатите да имаме ясни указания за действия от политическото ръководст

Петър Воденски

Авторът е дългогодишен дипломат. Бил е наш посланик в Турция, Кипър и Молдова, както и два пъти шеф на кабинета на външния министър. Автор на книгата „А иначе дипломацията е сериозен занаят”.
Предлагаме ви негов коментар по повод новината, че имената на руския патриарх Кирил и основателят на руската петролна компания "Лукойл" Вагит Алекперов са изключени от 21-ви пакет санкции на ЕС срещу Русия – така, както поиска България.

Текстът е за Епицентър.бг

Въпросът за включване в 21-вия пакет санкции на ЕС на Светейшия Патриарх Московски и на цяла Русия Кирил предизвика голям интерес и шум у нас. Хората в България отново се разделиха на два лагера, едните изтъкваха на преден план аргументи в полза на санкциите, а другите – против.

За санкциите бяха всички онези, които са за безпрекословно приемане на всяко решение на Брюксел. Казваха най-общо, че Патриархът заслужава да бъде санкциониран, защото оправдава войната в Украйна и е близък до Путин. В някои моменти на разпаленост дори стигаха до границата с „жълтото“ – например, че Кирил има скъп часовник, продава алкохол и цигари и печели от тази дейност, има много имоти, живее без църковен брак с жената до него, но на първо място – че е полковник от КГБ. Всички тези аргументи са (вероятно) верни като факти.

Другата страна пък аргументираше, че не трябва да намесваме църквата в политиката, нито пък политиката да навлиза в религията. Изтъкваше се, че включването на името на Патриарха в санкциите няма да доведе до по-скорошно приключване на войната, нито пък замразяването на сметките му в чужди банки би приближило края на войната, а нали краят на войната е изначалната и изконна цел на санкциите. Кирил – образно казано – не държи автомат, не произвежда дронове, но санкциите биха засегнали милиони православни християни. (Хората от тази група въобще не коментираха жълтините в позициите на опонентите им.) 

Не може да се отрече, че техните аргументи също (вероятно) са верни като факти.

За да не изпадна в позицията на Настрадин Ходжа, който при разглеждане в съда на някакъв спор казал на ищеца „прав си“, после казал на ответника „и ти си прав“ и т.н. според притчата, ще си позволя тук да споделя много бегло някои геополитически моменти в този казус.

Доколкото си спомням, както Кисинджър, така и Бжежински имаха доста определена отрицателна позиция спрямо Православието. За тях това е нещо, което трябва да се разруши по един или по друг начин. Враг, с който Западният свят трябва да се бори постоянно и неуморно, за да събори духовната база на хората в Източна Европа и в Русия и те да направят правилен цивилизационен избор. 

Предвид споменатите разсъждения на двамата големи, можем да наместим доста парчета от пъзела на всичко, случило се с Православието в десетилетията след падането на Берлинската стена. Тук включвам и избирането на Вартоломей за Вселенски Патриарх (той пък бил генерал от ЦРУ), и дейността на т.нар. отец Христофор Събев след 1989 г. (Фори Светулката) за разцепление на Българската Православна църква у нас, опитите за налагане на неканонична православна църква в Молдова, признаването от Вартоломей на неканоничната Украинска православна църква, гоненията срещу православното християнство в Украйна, изгонването на монасите от Киевската Лавра, опитите за вкарване на Патриарх Кирил в санкционния списък на ЕС, и още и още. Мисля, че с това уточнение нещата възприемат по-ясен контур.

Бих желал да изразя определен оптимизъм от дейността по казуса на българското правителство, което има смелостта да не се подчини сляпо на Брюксел този път и да покаже, че България също може и трябва да отстоява своя позиция пред Брюксел, а не да следваме сляпо похвалата на Марко Рубио, според който България отговаряла с „Yes“ още преди да са ни задали въпроса. 

България е в правото си да има своя позиция, особено когато защитаваната позиция е резонна и разбираема за партньорите и в никакъв случай не е самоцел или търгуване в стил „танто-за-танто“ – какъвто, впрочем, е моделът на поведение на не един уважаван от нас партньор по ЕС и НАТО.

Бих използвал случая да похваля българската дипломация, която, когато получи ясни указания за действия по даден казус, може професионално да си свърши работата и да стигне до приемлив резултат.

Подчертавам – много важно е дипломатите да имаме ясни указания за действия от политическото ръководство. Никак не е лесно при обсъждането на 21-вия пакет санкции в Брюксел на различно ниво – ниско експертно, по-високо, политическо, кулоарно - да спечелим поддръжници за нашата позиция, особено когато тя е непопулярна и дори е възприемана негативно от редица страни-ястреби, и да можем да разясним, защитим и убедим „събеседника отсреща“.

Колегите дипломати успяха да свършат отлична работа на терен. Убедиха партньорите, че България не е променила досегашната си позиция по войната в Украйна, заемана още от февруари 2022 г. – подкрепяме Украйна, смятаме за изключително необходимо да се седне на масата за преговори с цел спиране на човешките жертви и разрушенията, налагаме санкции тогава, когато те водят до край на войната, а не до щети на нашата страна, ще помагаме на Украйна дотолкова, доколкото имаме средства, като бюджетните потребности на българските граждани са по-важни за нас. 

Както се вижда, тази позиция бе разбрана в Брюксел, името на Патриарх Кирил отпадна от списъка, без да ни противопостави на никой. Дори напротив, някои страни – като Италия – проявиха симпатия към нас. Отново, поздравления за колегите на терен, добра работа.

Отпадна от санкционния списък и името на Вагит Алекперов – ако го бяхме приели без възражения, това би означавало в икономически план за нас „да се простреляме сами в крака“ – нашите партньори обичат да използват този идиом.

Като завършек, а и по повод твърденията, че патриарх Кирил е полковник от КГБ, нека споделя малко „любопитна вътрешна информация от достоверен източник“. 

Бях посланик в Анкара, когато се спомина предишният Вселенски патриарх. Участвах в българската делегация за траурната церемония. От България бе дошъл дядо Максим, а също вицепрезидентът, както и вътрешният министър Данов. Вечерта след изморителната церемония, Генералният консул в Истанбул ни покани в резиденцията си, седнахме около камината да пием билков чай. По едно време дядо Максим се извини учтиво, че е изморен, и се оттегли. Вицепрезидентът също се извини и се оттегли. 

Имал съм поводи да казвам, че ние, дипломатите, сме големи клюкарки, така си вършим работата, затова срам-не-срам, подхванах една деликатна тема пред вътрешния министър. Подхвърлих уж между другото: „Твърди се по медиите, г-н министър, че едва ли не всички от Висшия Клир в България са от Държавна сигурност, а дядо Максим бил дори генерал“. Министърът се усмихна благо-благо, и отговори: „Еее, господин посланик, аз подписвам само до полковник, за генералите попитайте президента д-р Желев“ (мисля, че го описах в книгата си). 

Та, има доста твърдения за „пипалата на специалните служби“ сред религиозните служители „по света и у нас“.

Както е казал поетът, „блазе му, който умее“.