175293 | 14 март 2025 | 13:49

За освобождаващото се от САЩ у нас място претендират и Москва, и Анкара, и Лондон. Сегашните ни управляващи сякаш са заложили на Лондон, който неистово иска в „мътната вода“ на украинската криза да получи военна база в Северното Причерноморие

Петър Воденски е дипломат. Бил е генерален консул в Истанбул (1990) и посланик в Анкара (1991-1992), Кишинев (1995-2001) и Никозия (2005-2009). Два пъти е бил началник на Кабинета на министъра на външните работи - при Станислав Даскалов и Соломон Паси.
Бил е служител на военното разузнаване. Автор на книгата „А иначе дипломацията е сериозен занаят“.

- Посланик Воденски, руският президент прие предложението за 30-дневно примирие под условие – то да доведе до траен мир. Русия поставя и други въпроси, но вратата за преговори с Вашингтон е отворена. Кое надделява след тази новина в един опитен дипломат като Вас – оптимизмът или песимизмът?

- От двайсет и повече години Путин говори по същество едно и също. Прегледайте речта му в Мюнхен от 2007 г., прочетете какво казва след майдана/преврата в Киев, предложенията му непосредствено преди началото на СВО/нахлуването на руска редовна войска в Украйна и т.н. и ще се убедите сама. Путин иска система за сигурност в района и в света с гаранции за спазването ѝ и тази сигурност да е за всички участници еднаква, да не е само за едните за сметка на другите.
През тези години той много пъти беше лъган, затова не вярвам да успеят да го излъжат още веднъж.

Веднага след майдана в Киев се запознах с един анализ на експерти от страните от НАТО, много сериозен, правен от хора, които явно разбират от работата си (разглеждахме го и ние в разширен състав при тогавашния министър на външните работи).

Там се предвиждаха четири варианта на отговор на Путин на станалото:
Първи вариант: Подпомагане на руснаците в Луганск и Донецк в борбата им за запазване на правата им – да изучават, говорят и общуват на майчиния си език, да поддържат етническите си традиции, да поддържат връзки с родината си (това са общоприети права за малцинствата, защитавал съм ги по отношение на бесарабските българи, когато работех като посланик в Кишинев). Постигане на тази цел с дипломация. Спомняте ли си Минските споразумения, под които стоят подписите на Меркел и Оланд в качеството им на гаранти? Е, впоследствие и двамата признаха публично, че не са имали намерение да спазват подписаното от тях, т.е. излъгаха Путин.
Ще отворя още една скоба – когато учех в МГИМО, преподавателите ни казваха, че дипломатът няма право да лъже (във френската и англосаксонската дипломатическа школа е малко по-различно). Дипломатът може да каже само една част от истината – това, което му изнася, пък събеседникът му нека си напише домашното и научи предварително цялата истина и да използва онази нейна част, която му изнася пък на него. Но дипломатът не трябва да лъже, защото това после излиза солено за страната му.

Вариант №2: Ако първият вариант не сработи, Путин може да влезе в Източна Украйна с редовна войска в защита на правата на руското население там.

Номер 3: Ако и този вариант не сработи, Путин може да продължи и да завземе Северното Причерноморие (Одеса и цялата Новорусия).

№4: Ако и това не свърши работа, Путин може да посегне на Киев, което експертите оценяваха като малко вероятен вариант.

Очевидно нашите (НАТО-вски) политици при вземане на решение за действия в Украйна не са се съобразили с този анализ на експертите си и затова три години „ядем жабите живи“ и вече сме в предмостието на вариант № 3, дано го избегнем. 

Наистина се моля Тръмп да сполучи в усилията си, дано преди това да са го запознали с реалните дадености, защото при Байдън за експерти по Русия (както в САЩ, така и в Европа) бяха назначавани не експерти, а обикновени русофоби, пък разликата между едните и другите е като в стария виц от времето на перестройката, когато Горбачов и останалите комунистически ръководители говореха за демократизация, а ние под сурдинка казвахме, че „разликата между демокрация и демократизация е като между Канада и канализация“.

Да не забравим и още едно нещо, много е важно. Путин беше казал „защо ни е този свят, ако в него я няма Русия?“ Всеки истински експерт по Русия ще ви каже какво означава това – ако Русия се почувства избутана в ъгъла и бъде поставена пред унищожение, тя хич няма да се поколебае да използва ядреното оръжие, с което разполага. Да не се заблуждаваме, че това е блъф.

- Самото предложение към Москва бе крачка към постигане на мир. Или?

- Разбира се, че е крачка към мир, но на пръв прочит изглежда доста странна – освен ако между Вашингтон и Москва не се водят конфиденциални преговори „по детайлите“, за които ние не знаем. Как изглежда отстрани? Представители на Вашингтон и Киев решават в Джеда да бъде постигнато спиране на огъня за 30 дни и после го свеждат до знанието на Москва за изпълнение със заплаха от репресалии в случай, че руснаците не се съгласят. Като че ли Русия в момента не печели военно по фронтовете, а губи и Киев+САЩ й нареждат какво да прави.

Е, Путин отговори на това много, много дипломатично, без заплахи, в стил „оценяваме по достойнство предложението, но там има някои нюанси“. А тези „нюанси“ са като в идиома на английски „the devil is in the details“ (дяволът е в нюансите, детайлите). Ако бях чужд дипломат в Москва, бих изредил в грама до София кои са тези „нюанси“, те не са тайна за никого. Лавров ги събра в едно изречение: „отстраняване на първопричините за СВО и съобразяване с днешните дадености“. Т.е. трябва денацификация на Украйна, трябва демилитаризация на Украйна, отказ от влизане в НАТО и т.н., а пък „съобразяване с днешните дадености на терен“ означава международно признаване за част от Русия на бившите украински области, които Русия включи в територията си чрез конституцията.

Що се касае до Крим, във всеки занаят си има дадени модели за работа. Например, в медицината, ако човек отиде при „нервния доктор“ и той при прегледа му каже да седне и да си кръстоса краката, и после с едно малко чукче го чукне лекичко под коляното, кракът ритва без да пита мозъка. Такива рефлекторни действия има и в дипломацията, и в политиката. Например, ако споменеш пред турски дипломат думата „Кюрдистан“ или „Арменски геноцид“, той реагира рефлекторно. А ако споменеш пред руски политик, че англичаните ще правят своя военна база в Севастопол, той ще реагира рефлекторно.

В момента, в който руснаците разбраха, че Киев е решил окончателно да даде на англичаните да направят своя военна база в Севастопол (Лондон и Киев години наред водеха конфиденциални кандърми по тази тема, а руснаците внимателно следяха какъв ще е резултатът), Москва за броени часове завзе Крим. Без жертви.

Същевременно да не забравяме, че Путин вече беше няколко пъти излъган от „нас, НАТО-вците“, вече говорихме за Меркел и Оланд, а по време на постигнатите договорености през пролетта в Истанбул на руско-украинските преговори, руски парашутисти бяха на пристанището в Одеса, бяха на подстъпите към Киев, и тогава видни и авторитетни лидери на Европа говореха с Путин по телефона и му казаха: „направете, г-н Президент, някой жест на добра воля, за да покажете на Киев и на света, че се стремите към мир, изтеглете, например, руските солдати от Киев и други места в дълбочина на Украйна“. Путин ги послуша и си понесе последствията от тази своя наивност – да не кажа глупост, затова сега предполагам, че ще поиска железни гаранции за спазване на договореностите, при това не само и не единствено „на хартия“, а в по-широк мащаб (например оттегляне на НАТО-вски военни сили и бази от страните в Източна Европа и прочее, което най-вероятно ще засегне и България).

Да добавя и друго. Много се говори, че Путин в деня на преговорите в Джеда за пръв път облече военна униформа и отиде при войската в Курск, това се тълкува по различни начини. Аз съм чел как по време на Втората световна, Чърчил получава по специален куриер плик от Сталин, отваря го, а вътре – няма никакъв текст, а само снимка на Йосиф Висарионович (който винаги е ходел във военна униформа), при което Чърчил замислено казва: „Чичо Джо (така го е наричал пред близките си сътрудници) е замислил нещо, работете да разберете какво е това“. По онова време Чърчил и Сталин са си комуникирали за най-важните неща не по шифъра – за да не ги хванат и разшифроват немците, а по специални куриери: руският куриер е закарван със самолет на място на север, там е предавал плика със съобщението на английски куриер, който със самолет го е закарвал на Чърчил. Руснаците много ги бива в даването на дипломатически знаци.

И още едно нещо. В дипломатическия фолклор има една фраза, че „най-доброто за теб е първото предложение, което Путин ти направи, и ако не го приемеш, следващите предложения ще са все по-лоши“ – това го видяхме и в Сирия при кюрдите навремето, това го виждаме и сега, като сравняваме Минските споразумения с днешните дадености, с които Киев трябва да се съгласи, а ако не се съгласи, ще дойде редът на Одеса и т.н.

- Курсът към мирни преговори, който Тръмп незабавно приложи, разочарова, раздразни редица европейски държави, изпълни ги със съмнения и Европа тръгва към превъоръжаване. Докъде ще доведе тази надпревара и какви са гаранциите, че оръжието ще остане в казармите/базите?

- Днешните евроелити са разочаровани от курса към мирни преговори, а в същото време много от европейските граждани – да не кажа повечето – са разочаровани от елитите си, които сякаш са не само безполезни, но и вредни за хората.

Откъде ще дойдат парите за това оръжие – 800 млрд? Откъде ще ги вземем тези оръжия, като цялата европейска военна промишленост произвежда годишно в пъти, повтарям: в пъти по-малко, отколкото руската? Как ще реагират европейските граждани на неминуемото и драстично „затягане на колана“? Няма ли недоволството да доведе на власт екстремистки сили, за които сега дори не предполагаме? Трябва ли ни това?

- Успя ли Тръмп да изкорени илюзиите на Европа, да я събуди, да я мобилизира към повече реализъм и самостоятелност или на Стария континент незабавно бяха създадени нови илюзии? Например – за победа на Украйна над Русия.

- Бих нарекъл „липса на експертиза“ „битовото вярване“ сред либералите „по света и у нас“, че Украйна може да победи Русия. Но когато в това вярват и онези, които взимат решенията за водене и продължаване на такава война (политиците), явно става въпрос вече за глупост, да не кажа престъпление.

Миналата седмица бе публикувана една позиция на Българското дипломатическо дружество за ставащото в Европа след идването на Тръмп, в нея настоях пред колегите при обсъждането в наш си кръг да запишем абсолютно категорично, че трябва да работим за мир, и че Европа трябва да стане силна в икономически, политически, геополитически и т.н. план, но че се съмняваме това да може да се постигне със сегашното ръководство на ЕК. Казах на колегите, че това не е много дипломатично спрямо ЕК, но че ми е дошло до гуша да не казваме като едно време, че Брежнев е сенилен, защото сме дипломати и не ни отива; да не казваме, че Байдън е сенилен, защото сме дипломати; да не казваме, че Урсула е… скъсала с реалността, защото сме дипломати. Е, в нашата позиция на БДД го казахме. Достатъчно остро, и същевременно доста дипломатично.

- Рисковано би било да направите прогноза, но е интересно за размисъл – би ли седнал Путин на една маса за преговори със Зеленски?

- Путин каза, че ще седне да преговаря с всеки, когото Украйна определи законно, но финалните документи ще подпише с този, който е легитимен, а Зеленски очевидно вече не е легитимен. Пък и Тръмп, доколкото разбирам от дипломатически знаци, изтиква Зеленски, грубо казано, от сцената, и иска там да дойде някой друг на негово място, законно избран. Но въпросът за Зеленски вече не е, извинете за грубия език, на дневен ред, той може да направи в бъдеще само нова беля за народа и страната си, не че досега не направи достатъчно в това отношение. Що за водач на народа си е Зеленски, ако е погубил повече от милион от репродуктивното население (това е по американски данни), а заедно с инвалидите от войната стават повече от три милиона, да не говорим за загубени територии? Това в чий интерес е, на Украйна? Отслабването на Русия и стратегическото й поражение, което бе преследвано като цел в тази война, в чий интерес е, на Украйна? Парите за оръжие при кого отидоха, при украинците? Кой ще връща натрупаните заеми? Кой ще възстанови съсипаната икономика?

- Малко след сблъсъка в Белия дом между Зеленски и Тръмп украинското посолство в Турция публикува отново снимка от 18 февруари, на която Ердоган държи чадър над Зеленски. Какво е според Вас посланието, господин Воденски?

- Знакът на украинското посолство, предполагам, е бил, че Зеленски разчита на Ердоган – хубав дипломатически жест към турците. Наистина беше време, когато Ердоган играеше доста сериозна роля в този конфликт – първите преговори за прекратяването му бяха проведени в Истанбул, Ердоган поддържаше приятелски, доверителни отношения и с Путин, и със Зеленски, посредничеше за постигането на зърнената сделка и прочее, като същевременно правеше реверанс и към Москва – не допусна например нарушаване на Конвенцията от Монтрьо по отношение на военни кораби на нечерноморски държави и пр.
Но впоследствие Ердоган предприе някои действия, с които загуби доверието на Путин – продажбата на турски дронове на Украйна и особено предаването на Киев на пленените в Мариупол украински войници, които руснаците смятат за нацисти. Русия вече го избягва дори като терен за преговори, виждате, че сега преговорите се водят в Саудитска Арабия.

- След като Тръмп преобърна отношенията с Европа на полето на сигурността, която досега осигуряваше, нараства ли ролята на Турция като военна сила, втората в рамките на НАТО?

- Нека видим първо какво ще стане със самите НАТО и ЕС в сегашния им вид. Очаквам „прекрояване“ на досегашното статукво, а това ще засегне буквално всичко.

- В началото на войната в Украйна Анкара предлагаше посредничеството си, беше в близки отношения с Москва. Сега? Има ли дистанция между двете сили?

- Турция през последното десетилетие набираше тежест в геополитиката, превърна се в незаобиколим регионален фактор, с амбиции да стане глобален. Между Москва и Анкара имаше – както го наричахме на наш език – „тактически съюз“ или „тактическо сътрудничество“. В момента това вече не е така, но да видим как ще се развие в бъдеще. И пред Турция, и пред Русия предстоят сериозни изпитания – на първо място Украйна, но също и ставащото в Сирия, „нагнетяването“ около Иран. Предстои ни да наблюдаваме доста интересни неща в близост до нас.

- Донякъде ми се струва обяснимо, че в България сега обръщаме по-малко внимание на Турция, тъй като Тръмп изцяло го поглъща. Но дали не грешим? Турция е голямата сила, с която имаме най-малкото обща граница. Трябва ли да я следим внимателно и под лупа?

- Преди двайсетина и повече години (по разбираеми причини няма да цитирам имена, не съм го писал и в книгата си) един турски посланик в София бе казал на един мой колега, който в преговорите с турските ни партньори се опитваше да защитава българския интерес в предстояща за подписване двустранна спогодба: „Г-н Директор, ние, ако тръгнем през България, сме вече в състояние да стигнем за броени часове до западната ви граница, защо ни се перчите с тази ваша дипломация?". Доста зловещо звучи.

Доколкото познавам турската политика и дипломация, те много внимателно наблюдават развитието в дадена страна (включително у нас), работят усърдно за създаване на своя „опора“ в тази страна – партийна, културна, езикова и т.н., и когато/ако преценят, че е дошъл сгоден момент, предприемат по-драстични действия. Примерът с Кипър е много показателен – гръцките офицери се опитаха да свалят с преврат кипърския президент през 1974 г., Турция бе един от гарантите по съответния договор и турският аскер влезе в Кипър, като и досега е там. Затова ние не само трябва да следим ставащото в Турция внимателно, но и да не допуснем да направим нещо прибързано и недостатъчно добре обмислено – например да излезем „веднага“ от НАТО (каквито призиви се чуват), или пък нещо друго подобно, което да бъде използвано от Анкара като оправдание за резки действия спрямо България.

- Сигурността на България е била с по-лоши перспективи тогава,  когато отношенията между Москва и Анкара са добри. Каква трябва да е нашата позиция в този момент, коя от двете сили е по-голям риск за нас?

- България е от векове на това място на глобуса, през нас са минали какви ли не сили, идеологии, цивилизации и диваци. Един стар колега дипломат навремето казваше, че „на това проветриво място“ ни е съхранила и опазила проклетията ни.

Доколкото виждам, на Тръмп в момента не му е до Европа, той гледа „голямата карта на света“ и както след 1989 г. идеологията на социалистическия интернационализъм у нас бе заменена от идеологията на евроатлантическите ценности, така сега започва да приема очертания новата идеология на „Пасифика“, където Тръмп насочва вниманието си, и след това – ако не заедно с това – Арктика.

А на въпроса Ви – с нашата позиция досега въобще не сме си постлали „големите“ играчи в района да ни поканят при решаването кой външен фактор колко влияние да има у нас. За освобождаващото се от САЩ място претендират и Москва, и Анкара, и Лондон. Към дадения момент, сегашните ни управляващи сякаш са заложили на Лондон, който неистово иска в „мътната вода“ на украинската криза да получи военна база в Северното Причерноморие – англичаните опитаха в Грузия, но не успяха; опитаха в Севастопол – не успяха, сега искат в Одеса и прикриват „по английски маниер“ желанието си със смокинов лист, казват „нека изпратим общи европейски мироопазващи сили в Украйна“, и ние кълвем на тази въдица. Ще видим какво ще излезе и по какъв начин ще ни го наложат.

- Ако новият световен ред е връщане към сферите на влияние, каква ще е съдбата на Европа, бъдещето на ЕС и на България?

- В момента Европа, а заедно с нея и България, е „занулена“ – икономически, политически, финансово, военно.
Какво бихме могли да направим ли? Когато започнаха промените у нас след 1989 г. и след кадровия разгром във външно министерство от „един министър“, на нас (някои млади тогава колеги) се падна да възстановим Министерството на външните работи. Тогава имахме едно мото: България няма ресурс да диктува в глобално отношение какво да се случи, но в регионално отношение имаме сили и трябва да го правим. За това е необходимо ние, като дипломати, да следим много професионално какво става по света и в региона, да разберем какво ще поискат от нас „големите“, и преди те да са ни го наложили силово (както сега го налагат на Киев, който продължава да настъпва мотиката), ние да съставим наше предложение по дадения казус, в което да вплетем и нашия интерес, и професионално да го „продадем“ на големите, като ги убедим, че нашето предложение е по-добро и за тях.

Имали сме такива случаи в нашата дипломация, когато сме постигали подобно нещо, писал съм го във второто, допълнено издание на книгата си. Не е невъзможно за осъществяване. Но се иска здрава работа и професионализъм, а не просто да слушаме какво ще ни каже поредната „Галя от ПосолствоТО“ и да реагираме само с „Йес сър!“

Трябва да се върне в МВнР свободата на мислене, да се заложи на знаещи и можещи кадри, каквито има във всяко поколение, да се върне анализът и вземането на решения въз основа на него, да се обърне посоката и МВнР да е не само и единствено ретланслатор на казаното в Брюксел, а да прокарва българския интерес в съюзите, което изисква укрепване – кадрово, финансово и пр. Мечти, нали? Хубаво е човек да има мечти…