62430 | 4 юни 2026 | 11:04
Петър Воденски
Петър Воденски е дългогодишен дипломат. Наш посланик в Турция, Кипър и Молдова, както и два пъти шеф на кабинета на външния министър. Автор на книгата „А иначе дипломацията е сериозен занаят”.
Текстът е част от месечния анализ на Института за стратегии и анализ.
Войната в Украйна вече навлиза в нов етап.
Кога, всъщност, е нейното начало?
Дали февруари 2022? Или Майданът 2013-2014, с незаобиколимото участие на САЩ? (да си спомним Виктория Нюлънд с нейното F@ck the European Union). Или в края на 90-те години на миналия век – тогава Путин още не беше на власт - когато изплува информацията, че английски инструктори подготвят в Западна Украйна паравоенни формирования (за борба срещу кого?) Или, може би, замисълът на това, на което сме свидетели сега, е още по-рано? Борбата между Руската и Британската империи не е от днес – за Европа, за Кавказ, за Средна Азия. Тя се е водила с различна интензивност, с различни съюзници. Емблематична е фразата „ние нямаме вечни приятели и вечни врагове, имаме вечни интереси“.
Това, което сега виждаме в Западна Русия (или Източна Украйна), би било по-разбираемо, ако се разглежда именно в този контекст.
Във фолклора на дипломацията има една шеговита максима: англичаните създават идеята за „нещо“-то, планират го внимателно от всички страни, а после „го продават“ на онези, които имат ресурсите да го осъществят, обикновено на американците (колонията – според фолклора пък на английските дипломати).
През цялото време Путин действаше спрямо Киев според известния и у нас принцип в политиката: „со кротце, со благо“ – е, при необходимост, и „со малце кютек“.
Той не нападна Киев, за да задуши Майдана – макар тогава да разполагаше с целия необходим ресурс. Не нападна и когато Киев (под чия ли подсказка?) започна да избива население в Източна Украйна – някои от нашите страни (ЕС и НАТО) и досега се правят, че не забелязват Алеята на ангелите. Не нападна, когато Киев изграждаше с помощ от НАТО и под ръководството на НАТО тройна военно-укрепителна линия в Източна Украйна, готвейки се за война с Москва.
След всички тези провокации през годините, подстрекавани от САЩ по замисъл на Лондон, Путин най-накрая нападна, през февруари 2022 - тогава, когато украинската армия беше на часове от нападение и унищожаване на рускоезичното население в Източна Украйна. Русия нападна, за да защити „своите“ (сигурно са се учили от американците, които правят за „своите“ така навсякъде по света). Предприеха изпреварващ с няколко часа удар.
В Русия наричат това „Специална военна операция“ – СВО, както всички армии по света дават специални имена на военните си операции – на НАТО в Сърбия, на Турция в Кипър, на САЩ в Иран и т.н. През всичките тези четири+ години след нападението, Путин се опитваше да е щадящ, да удря главно военни обекти, без да убива мирно население и без да нанася щети на инфраструктурата. Да припомним - когато командването на фронта бе поето от генерал Суровикин, той, като типичен кадрови военен, обучен да унищожава противника по всякакъв начин (школата на маршал Жуков), не се съобразяваше с указанията на Кремъл да бъде по-внимателен. Тогава Зеленски вдигна огромен шум пред съюзниците си от ЕС и НАТО, те се оплакаха на Путин, и Суровикин бе набързо сменен.
Западът постоянно лъжеше Русия – още при Михаил Горбачов (ако Русия си оттегли военните от Германия, НАТО нямало да се разшири нито на йота на Изток), после и при Борис Елцин, който, при предаването на властта на Путин, го накара да поеме ангажимент да не закача „семейството“. А „семейството“ – това са не само близките на Елцин, но и олигархията около тях, която печели чрез ограбване на ресурсите на Русия, продава ги на Запад, а печалбите изнася в чужбина, като с това работи за развитие не на икономиката на Русия, а на западните страни.
Путин твърде дълго време вярваше в приказката на Запада, че ще си сътрудничат с Русия. Той истински бе убеден, че именно това е пътят на Русия, че тя постепенно трябва да се интегрира в Запада, да стане част от него (както искрено вярвахме и ние в България след падането на Берлинската стена). Отне му доста време, за да се усети, че го залъгват.
Първоначално това пролича в изказването му на Мюнхенската конференция през 2007 г. После – с отстраняването на най-арогантните представители на олигархията.
Когато Западът чрез Украйна пристъпи към целенасочено изтребване на рускоезичното население в Източна Украйна (с предоставеното на Киев оръжие), Путин опита да реши въпроса с дипломация. Подписани бяха Минските споразумения, с гаранти Меркел и Оланд. На Путин му отнеха цели осем години, за да разбере, че отново го лъжат, че дипломацията е била само имитация.
И след нападението през февруари 2022 година Путин отново, за пореден път, опита с дипломация. Още през март-април 2022-а в Истанбул беше постигнат договор между Русия и Украйна за прекратяване на войната. Руските военни, по заповед на Путин - след телефонно обаждане и молба от Макрон - се изтеглиха от подстъпите към украинската столица. Но точно преди подписването на мир, в Киев отиде бившият министър-председател Борис Джонсън, който убеди украинската страна да не подписва. Какво ли им е обещал тогава представителят на Лондон? Подкрепа, пари, оръжия? Преговорите бяха провалени, мирът беше провален, и Путин пристъпи към „щадяща война“, или, както някои я наричат, „странна война“.
Тази „странна война“ продължава и сега. Паралелно се правят опити за дипломация. След избирането на Тръмп с неговите обещания за цялостна промяна на курса на предишния президент, бе детайлно подготвена американско-руска среща в Анкоридж, на която се постигнаха договорености за прекратяване на войната – Путин по същество прие плана на Тръмп.
Но за една година след срещата се оказа, че американската страна, всъщност, отново имитира дипломация. Пратениците на президента Тръмп правиха совалки – Москва-Киев-Истанбул-Европа и така нататък, опитаха се да постигнат временно прекратяване на огъня (за отдих на Киев и превъоръжаване на Украйна?), но реално имплементиране на „духа“ и договореностите от Анкоридж все няма и няма.
Междувременно, за тази една година, САЩ продължиха да доставят оръжие на Киев, но вече за сметка на парите на Европа, като казаха на европейците, че „това не е наша, а ваша война, оправяйте се“, но без да влияят реално нито на Киев, нито на Европа за постигане на мир.
За разлика от Минските споразумения – когато на Путин му отне осем години време да осъзнае, че го лъжат - за Анкоридж му отне само една. Явно най-после е осъзнал, че „колективният Запад“ – както го наричат в Русия – няма никакво намерение за сътрудничество, а разказваните от западните политици fairy tales (вълшебни приказки за деца) са за приспиване на вниманието. Това, което иска Западът, е да победи Русия – чрез външна и вътрешна намеса – и да завладее ресурсите й, като политически това се осъществи или чрез системата на компрадорската олигархия при Елцин, или чрез разчленяване на Руската федерация на съставните й части, или пък хибридно (между едното и другото – което сработи).
Междувременно все по-отчетливо се наблюдава разделение в руското общество. От едната страна са либерално настроените, които искат да си сътрудничат и да се „движат на Запад“, а от другата са патриотично настроените, на които им идва до гуша от „странната война“, в която на фронта гинат руски мъже и жени, и в замяна на техния живот определени кръгове в Русия забогатяват.
С цел туширане на тези настроения, Путин пристъпи последната година-две към „зачистване“ на провинилите се корупционери - но не мащабно, а медийно-избирателно (друг е въпросът дали той е в състояние да предприеме нещо наистина мащабно в това отношение). Например, редица местни ръководители в регионите, стопански дейци, зам.-министри на отбраната, бяха привлечени към съдебна отговорност, след като бяха изобличени в корупция, довела до тяхното неприлично свръх забогатяване за сметка на отслабване на отбраната на страната. (Но в същото време, бившият военен министър Шойгу, на когото те бяха заместници, все още е непокътнат, сякаш той не е знаел какво става в подопечното му министерство).
Тези гласове на патриотично настроените слоеве в обществото се засилиха особено след американската война срещу Иран. Вече под сурдинка и дори в публичното пространство (в избрани канали уж без официална цензура) се задават въпроси от типа: защо американците могат да си позволят да бомбардират столицата на Иран, да разрушават там центровете за взимане на решения, да избият всички възможни политически и военни ирански ръководители, да избият техните заместници до десетия-и-след-десетия заместник, а Русия не може да стори същото – или поне нещо подобно – спрямо Киев? От какво се страхува Кремъл? Дали вече не е време за смяна?
Така броят на гласовете против Кремъл сред патриотично настроените кръгове, заедно с винаги съществувалата в Русия проевропейска прослойка - богатееща за сметка на продажба в чужбина на руски природни богатства – постепенно нарастват. А в Русия предстоят избори. Както, впрочем, и в САЩ.
На този фон, и особено след убийството на руски ученици и ученички в общежитие в Старобелск, Кремъл предприе няколко показни удара спрямо град Киев. Но отново те бяха сякаш само за пред недоволстващата публика – не бяха ударени, например, мостовете на Днепър, по които се снабдяват украинските войски на фронта; не бяха ударени поне резиденцията на Зеленски и сградата на Върховната Рада, и др. Имаше шеги, че поне е била ударена една станция за пречистване на отходни води, та „златните тоалетни“ на режима в Киев да потънат във фекалии.
И понеже тази половинчата атака не свърши работа, Москва предупреди САЩ и Европа, че започва систематично да обстрелва цели в Киев и други части на страната, които са военни и в които се взимат решения (зададен бе въпрос – а досега какво обстрелваше руската армия?) Външният министър Лавров посъветва чуждите посолства в Киев да напуснат града - предвид новото решение на Москва. (Зададен бе нов въпрос – защо трябва се предупреждава предварително за такива удари, какво иска Русия да покаже на Запада?) Заедно с това, руската страна обяви забранена за полети зона около Москва (доста голяма), а също в небето над Калининград. В отговор, Европа отказа да евакуира посолствата си, а западни медии раздухаха медийна кампания за вероятност от тактически ядрен удар по Киев, от посока на Беларус, като в украинските медии се поде вой срещу Лукашенко. (Кая Калас отново реагира неадекватно – тя заяви, че САЩ изтеглят посолството си от Киев, а САЩ я опровергаха – интересно Калас откъде черпи информация и не си ли говори с американските колеги?) Същевременно се чуха и трезви гласове в Европа – включително от премиера на България при неговото посещение във Франция – че е наивно да се очаква страна с ядрено оръжие да бъде стратегически победена, и че Европа се нуждае от по-трезви оценки и от спешно преориентиране към преговори с Москва.
Различните анализатори подчертават, че е вероятно да бъдат осъществени нови, болезнени руски удари срещу Киев. Същевременно не се изключва всичко по-горе да се предприема с цел поставяне на Кремъл в по-благоприятно положение - в случай, че се върви към замразяване на военните действия (по същество компромис с първоначално заявените преди четири години цели на Русия в СВО) с цел освобождаване на руски ресурс за борба на другите фронтове, отворени по замислите на Лондон и с ресурсите на САЩ, а именно на Кавказ и в Средна Азия. Също така, не е изключено това да е просто „вдигане на залозите“ в играта на покер между Тръмп и Путин.
При всички положения, в Русия назряват интересни процеси. Както, впрочем, и в САЩ. В случай, че Путин не предприеме бързо действия за излизане от „украинското блато“, той рискува много – както в личен план, така и за Русия. Предстои развитие и на процеси в Европа, която отдавна загуби ролята си на световен играч. Промяна на сегашното статукво в Европа ще отнеме много време.
С плах оптимизъм може да се направи едно заключение, което засяга България. След идването на власт на новото правителство с премиер Румен Радев вече се забелязва линия на постепенно завръщане към нормалността, в която съюзническите ни интереси са съюзнически интереси, но в тях започват да се включват и националните ни интереси. Разбира се, с отчитане на реал-политиката и на реалните ни възможности.
Новите управляващи, очевидно, си дават сметка, че геополитическите проблеми между САЩ, Китай и Русия не са по зъбите ни да ги решим, но можем, например, да правим следното:
- да не казваме „йес“ преди да са ни задали въпроса;
- да не се включваме в глупавата идея за Специален трибунал за Путин;
можем да се възпротивим Черноморието ни да се заграбва арогантно от „украинския ни съюзник“ – а всъщност от украинската олигархия с парите на европейските данъкоплатци, които Европа е предоставила на Киев;
- можем да се обявим еднозначно за решаване на спора в Украйна с дипломация.
Остава очакването тази политическа линия на България да придобие константни измерения.
Мобилна верси
RSS
