12949 | 23 март 2023 | 14:17

Седмица след решението на ВАС бяха уволнени и последните знакови лица на протестите в радиото – Силвия Великова, Таня Величкова, Петър Галев, Красимир Луканов, Диана Чепишева, Катя Лещанска.

"Живот в радиото", така е озаглавил автобиографичната си книга (изд. "Изток-Запад") популярният водещ, журналист и политически коментатор Петър Волгин, която преди ден бе представена на публиката.

На близо 400 страници Волгин разказва преди всичко за работата си в програма "Хоризонт" на БНР, където е бил дългогодишен ръководител и водещ на предаванията "12 плюс 3", "Без контрол", "Дим над водата", "Деконструкция" "Политически НЕкоректно". Някои от тях са сваляни от ефир, а Волгин често е наказван и дори уволняван.

В книгата той разказва за всички битки, които е трябвало да води в името на това слушателите да чуват неща, за които не е прието да се говори.

Професионалният път на Петър Волгин в БНР е историята на една постоянна съпротива, на перманентната революция срещу статуквото.

С книгата си, както и с всиките си изяви Петър Волгин показва, че трябва да чупим клишета, да излизаме от зададените схеми. Само така можем да бъдем сигурни, че животът ни има смисъл.

Епицентър. бг ще публикува няколко откъса от книгата на Волгин "Живот в радиото".

Днес ви предлагаме главата: 

Ето Симеон пристига!

А имаше какво да се коментира. До парламентарните избори оставаха по-малко от три месеца. Управляващите от СДС смятаха, че ще ги спечелят без проблеми. Да, недоволството у голяма част от хората по повод на правителството на Ив. Костов постоянно се увеличаваше. Само че основната опозиционна сила БСП не успяваше да се възползва от това. Хората недоволстваха, но много от тях не смятаха, че социалистическата партия е добра алтернатива. Единственото, от което хората на Костов вероятно са се притеснявали, беше енигматичното поведение на Симеон Сакскобургготски.

В началото на 2001 г. Конституционният съд попари евентуалните намерения на бившия монарх да стане президент. Оставаше му единствено опцията да се бори за премиерското място. Повечето наблюдатели смятаха, че той няма да се впуска в подобна авантюра. Вярно е, хората го харесваха, обаче за да спечелиш парламентарните избори, твърдяха мастити разбирачи, е необходима добре смазана партийна машина, с която Симеон не разполага.

Ето в такива дълбокомислени разсъждения минаваше времето до 6 април 2001 г., когато Симеон Сакскобургготски, изправен на поляната пред двореца „Врана“, произнесе станалото вече знаменито свое обръщение. Всъщност той не каза нищо по-различно от това, което говорят лидерите на нови политически партии – положението в страната е зле, хората страдат, ако искате промяна и по-добър живот, изберете мен. Сакскобургготски обяви и създаването на нова политическа сила, която носеше неговото име – Национално движение „Симеон Втори“. Може би единственото различно в експозето на новия партиен лидер беше споменаването на една цифра: Готов съм да предложа схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които не по-късно от 800 дни прочутото българско трудолюбие и предприемчивост ще променят живота ви. Публиката, изглежда, разбра съвсем буквално кандидата за бъдещ премиер и реши, че ако му връчи властта, след 800 дни България ще се превърне в истински земен рай.

Имаше доста изненадани, след като Симеон недвусмислено заяви, че ще участва на предстоящите парламентарни избори. А най-изненадани бяха маститите политолози, гравитиращи около управляващия СДС. До самия 6 април те не спираха да убеждават Иван Костов, че Сакскобургготски не представлява заплаха за него и че в официалното си обръщение щял да каже как застава с целия си авторитет зад СДС, символа на евроатлантическата модерност. Е, той пък каза точно обратното на това, което пророкуваха разбирачите. И яростта, с която се нахвърлиха върху новия конкурент, беше обяснима.

Разбира се, аз не харесвах управляващите. А пък след като техните слуги в БНР уволниха мен и колегите ми, съвсем нямах поводи да ги харесвам. Обаче не гледах с особена симпатия и на зараждащата се партия и на нейния лидер. Поради една основна причина. Струваше ми се, че желанието на болшинството избиратели да заложат на Сакскобургготски изразява един дълбок народо­психологически комплекс. Тоест ние признавахме, че не сме в състояние да решим сами проблемите си и вечно чакаме някой отвън да дойде и да свърши нашата работа.

В коментара си за страницата „Без контрол“ на „24 часа“ написах следното:

Продължаваме да разчитаме не на себе си, а на някой друг, който да ни ОПРАВИ. Не вярваме в собствените си способности, не се осмеляваме да допуснем дори, че сред 8 милиона българи има поне няколкостотин души, които са в състояние да свършат нещо полезно за страната си. И няма какво да се сърдим нито на Симеон Втори, нито на царедворците, които ще се изпотрепят от бързане, за да влязат в листите. Големият проблем е в нашия си комплекс за малоценност, в неспособността да преодолеем инфантилизма си.

А само два дни преди Симеон Сакскобургготски да направи обръщението, което щеше да преобърне българската политика, се случи събитие, изключително важно за всички протестиращи в БНР. Върховният административен съд обяви за нелегитимен избора на Иван Бориславов за шеф на радиото. ВАС отмени решението на НСРТ от 6 февруари, тъй като е взето въз основа на предложения, които са в разрез със Закона за юридическите лица с нестопанска цел и с уставите на организациите, номинирали Бориславов за шеф. Така изчезна основният темел, върху който се крепеше властта в БНР – претенцията за легитимност.

Вече не просто ние, протестиращите, нито пък симпатизиращи на борбата ни хора твърдяхме, че от 6 февруари насам радиовластта е нелегитимна. Сега точно същото каза и съдът – институцията, чиито решения трябваше да бъдат приемани от всички. Без значение дали им харесва или не. Междувременно и.д. директорът Бръзицов и подчинените му по-дребни началници съвсем не се впечатлиха от факта, че съдът на практика ги е обявил за нелегитимни. Седмица след решението на ВАС бяха уволнени и последните знакови лица на протестите в радиото – Силвия Великова, Таня Величкова, Петър Галев, Красимир Луканов, Диана Чепишева, Катя Лещанска.

Формално властта в БНР можеше да празнува победа. Всички нейни отявлени критици в радиото бяха уволнени. Но това беше класическа куха победа. Първо, огромната част от българското общество с изключение на железобетонните фенове на СДС ни подкрепяше. Второ, почти цялата медийна общност беше на наша страна. Дори и проправителствените вестници „Капитал“ и „Дневник“ не си позволяваха да подкрепят Бръзицов и компания. Единствено „Демокрация“ продължаваше да възхвалява „духовността“ и „интелигентното говорене“, които се леели от ефира на БНР при новата власт. Все пак говорим за печатния орган на управляващата партия. Там нямаше как да излиза друго. Трето, все повече ми се струваше, че изключително дърварският начин на извършване на разправата в радиото ще се отрази не само на професионалните биографии на превратаджиите. Беше неизбежно това да удари и рейтинга на управляващата партия. Във въздуха се усещаше все по-засилващото се неодобрение към правителството на Иван Костов. Случаят в БНР само потвърждаваше тезата за самозабравянето на този премиер, за това, че общественото мнение за него няма никакво значение, че прави единствено нещата, които си е наумил. Може би, ако оставаха две години до изборите, щеше да му се размине, хората щяха да забравят. Само че до изборите оставаха само два месеца и репресиите в БНР нямаше как да не се отразят върху резултатите.

А последните уволнения се отразиха и на самите радиоуправляващи. Нашият колета Величко Конакчиев, който беше влязъл в Управително съвет на БНР и до този момент защитаваше всичките действия на този орган, подаде оставка. Обясни, че бил категорично против уволненията и затова напуснал. По-подозрително настроените колеги си обясниха напускането му като опит „да вземе завоя“. Съдът вече беше определил избора на Иван Бориславов за шеф за незаконен, което означаваше, че рано или късно ще има ново ръководство. Ето защо подозрителните колеги смятаха, че Величко просто се опитва да се разграничи от довчерашните си приятели и дори също да се обяви за протестиращ. Аз пък не исках да мисля така. Искаше ми се да вярвам, че при всичките си кусури Величко все пак е достоен човек, че е осъзнал колко грешно е било да се ангажира с настоящата власт в радиото и че искрено се разкайва. Смятах, че е редно да му простим.

И в същото време бях убеден, че има хора, на които не бива да бъде прощавано. Най-вече заради претенциите им. Говоря за онези, които се бяха провъзгласили за „интелектуалци“, „творци“, „културен елит“ и които от тази висота раздаваха морални присъди, наричайки ни „комунисти“, „ченгета“, „некултурници“. Действителността показа, че именно хората с най-големите претенции се провалиха най-зрелищно. Със зъби и нокти бяха защитавали кауза, която не просто мнозинството българи, но и самият съд определиха като нелегитимна. Някои от тези лица не просто бяха защитавали Бориславов, Бръзицов и останалата компания, ами бяха призовавали за още по-крути мерки спрямо журналистите, които не приемаха тези лица.

Тези, които се определяха като „съвест на нацията“, които се кълняха, че са готови да умрат за свободата на изразяване на мненията дори когато са различни от техните, сега настояваха за цензура и уволнения. В името на плурализма и демокрацията, разбира се. И едно от най-важните неща, които нашият протест направи извън защитата на свободата на словото, беше именно демаскирането на подобни „интелектуалци“ и „творци“. Битката около БНР показа, че никакъв „културен елит“ не са тези хора. Ставаше дума за най-обикновени службогонци, които криеха меркантилността си зад приказки, защитаващи „духовността“. По един интересен начин този протест се превърна в продължение на спряното вече „Без контрол“. Защото една от основните цели, които си поставях в шоуто, беше именно разобличаването на претенциозността. В най-различните нейни проявления. Много хора именно за това ми се сърдеха. Защото там казвах и показвах неща, които те не биха искали да се чуят или покажат.

Искаха да бъдат морални или интелектуални стожери, докато аз открито демонстрирах убогата им същност. Вярно, в един момент цензур­­с­ките им напъни успяха – „Без контрол“ беше спряно, аз бях уволнен. Но за мен по-важното бе да скъсам интелектуалното покривало, с което въпросните „творци“ се опитваха да прикриват бездарието си. И понеже не смятах, че подобни лица заслужават прошка, нямах никакво намерение да спирам с показването на истинския им лик. Ето какво написах по повод „демократичните интелектуалци“ на страницата „Без контрол“ в „24 часа“:
Това са личности, които оцеляват при всички режими и във всички условия! Не само оцеляват. Те благоденстват и просперират. Не толкова отдавна възпяваха социалистическия рай, сега се прехласват пред капиталистическите чудеса. А най-интересното е, че никой не може да ги помръдне от моралните пиедестали, върху които сами са се покатерили. И ако само се опиташ да им припомниш предишното блюдолизнечене, моментално ще те обявят за лумпен, простак и рушител на културната традиция. Основният момент в тази традиция е, че почти всички български интелектуалци са изпитвали огромно удоволствие от близостта си с властта. Нещо повече, за тях държавният пост, секретарката и служебният автомобил са задължителна част от имиджа на твореца. Липсата на тези атрибути кара българският писател да се чувства некадърен и неуспял. В дълбокото несъзнавано на неговата провинциална душица кабинетът с меката мебел има много по-висока цена от издадените книги. Някой може да каже, че и в други времена и държави големите писатели са служили на властта. Гьоте например е бил таен съветник. Само дето има една малка подробност. От Гьоте ще остане „Фауст“, а от нашенските тайни и явни съветници на властта, които, кой знае защо, се наричат интелектуалци, ще остане само усещането за нечистоплътност.

Разбира се, използвах многото отворило ми се свободно време след уволнението от БНР не само за да разсъждавам за хамелеонщината на българския интелектуалец, за страстта му да служи на всяка власт, била тя комунистическа, антикомунистическа или някаква по средата. Много исках, когато се върнем на работа (в това никога не съм се съмнявал), да създадем едно различно радио. Различно не само от това, което беше в момента и което се беше превърнало в царство на бездарието и властопослушанието. Исках да бъде различно и от това, в което ние работехме. Исках да бъдем още по-смели, още по-иновативни, да не се страхуваме да експериментираме. Исках постоянно да показваме, че БНР и в частност „Хоризонт“ не са някаква чугунена институция, която не подлежи на промяна. Тъкмо обратното. Именно защото бяхме институция, новите неща, оригиналните неща, трябваше първо при нас да се случват. Вярвах тогава, а и продължавам да вярвам, че в националното радио работят хора, които в пъти превъзхождат заетите в частните медии.

Единственото, по което може би им отстъпвахме, беше дързостта. На тях не им пукаше. Ние постоянно се съобразявахме. Ама какво ще каже този, какво ще отбележи онзи, как ще ни оцени третият. Крайно излишно беше това съобразяване. Само си губехме времето с него. Просто трябваше да работим, да експериментираме, да не се плашим от грешки. Повечето от тези, които протестирахме най-активно срещу безобразията, вършени от НСРТ и от техните назначенци, бяхме на малко по-малко или на малко повече от 30 години. Беше глупаво да чакаме да станем на 50, за да почнем да мислим за някакви дълбоки промени. Сега трябваше да го правим. Трябваше да използваме енергията покрай протестите и да започнем наистина на чисто. Никога не съм смятал, че преди избора на Бориславов за шеф БНР е била перфектната медия. Работейки там, правейки „скандалното“ си радио-шоу, най-добре виждах недостатъците на радиото.

Но в същото време знаех, че тези недостатъци могат да бъдат преодолени. Разбира се, това нямаше да стане с назначаването за началници на разни чичовци, чиято творческа фантазия беше изчезнала още преди десетилетия. Недостатъците можеха да бъдат преодолени с усилията на всички.

Един от основните проблеми на много от работещите в БНР във всички негови програми беше, че гледаха на работното си място като на социален дом. За тях радиото беше удобно пространство, където можеше да се живее добре с малко усилия. Вярно, заплащането не беше кой знае какво, но човек можеше да се примири с този факт, при положение че не се налагаше да се напряга особено. Много исках да сложим край именно на това мислене. БНР не трябваше да бъде социален дом, а място за смели експерименти. В него трябваше да работят хора, които са готови да пренебрегнат спокойствието си в името на новото. След като с „Без контрол“ бях показал, че е напълно възможно скъсването с уюта на статуквото, защо същото да не направят и други? Струваше ми се напълно постижимо. Също така напълно възможно ми изглеждаше намаляването на броя на „мъртвите души“ в радиото, на хората, които можеха да бъдат видени само в деня на получаването на заплатата. Бях убеден, че истински добрата работа се върши с малко, но добре мотивирани хора. Споделях възгледа, че е по-добре да работиш с двама души, които да получават много пари, отколкото с двайсет, които да се задоволяват със стотинки. Струваше ми се, че дълбоката криза, в която беше вкарано националното радио, не бива да бъде тълкувана само като злокобно събитие. Тя можеше да се превърне и във възможност. Възможност да се отървем, ако не от всички, то поне от голяма част от недъзите си. Именно времето след голяма криза е най-подходящо за радикални преобразувания. В спокойните периоди повечето хора нямат никакво желание да се променят. Дори и нещо да не е наред, те си казват, че могат да си карат и така. А сега с очите си видяхме, че няма как да си я „караме, както досега“.

Всъщност превратът, замяната на почти целия „Хоризонт“ за отрицателно време станаха възможни именно заради наличието на множество „мъртви души“. Тъкмо те, които в продължение на години се бяха спотайвали по кьошетата, образно казано, сега използваха момента, за да изпълзят и самомнително да заявят, че с нищо не са по-лоши от останалите, че заслужават да им се даде шанс. Е, получиха си шанса, вследствие на което радиото се срина. Потвърди се наблюдението ми, че отказът от реформи може да се отрази пагубно на организацията. Така че, ако сега искахме БНР наистина да се промени, а не просто ние да се върнем на старите си места, трябваше да настояваме за кардинални промени в начина на работа и в подбора на хората.

И докато аз запълвах свободното си време с подобни концептуални медийни разсъждения, започваше подготовката на поредния кръг от драмата около БНР. След като съдът обяви за нищожен избора на Иван Бориславов за шеф, предстоеше за трети път в рамките на пет месеца НСРТ да избира генерален директор на радиото. Основната разлика с предишните два избора беше, че сега почти нямаше желаещи да заемат поста. Първо, постът се оказа изключително нестабилен, второ, НСРТ, който организираше конкурса, беше загубил всякакъв авторитет и, трето, предстояха парламентарни избори. Нямаше да бъде никаква изненада, ако има нови управляващи и те решат да сменят шефовете на БНР и БНТ. Така че какъв беше смисълът да се бориш за позиция, от която ще бъдеш махнат след три месеца? Вероятно именно подобни разсъждения бяха отказали хората с добра професионална репутация в медийните среди да се ангажират с участие в третия за годината конкурс за радиошеф. Обаче нов шеф все пак трябваше да има. И не само заради съдебното отстраняване на стария. По време на тримесечното крайно некомпетентно управление на Бориславов, Бръзицов и компания БНР беше потънало. В бюджета зееха огромни дупки, а се бяхме сринали и в рейтингите. Независимо от конкуренцията винаги сме били на първо място във всички класации, а сега се бяхме свлекли на трета позиция. Ето защо радиото час по-скоро трябваше да има нов директор. При това трябваше да е човек, който да се ползва с доверието на колкото се може по-голяма част от работещите там.

След няколко седмици на официални и неофициални разговори, в които активно се включихме и ние, протестиращите, с потенциални кандидати, след множество повече или по-малко категорични откази се оказа, че единственият човек, който изрази готовност да застане начело на БНР беше... Поля Станчева. Очевидна беше иронията в това развитие на събитията. Само преди половин година Поля беше кандидатурата на управляващата партия и сигурен кандидат за поста. Не успя от първия път, не успя и от втория, а изглеждаше, че сега, когато управляващите бяха инкасирали тежки загуби заради начина, по който (не) се справиха с кризата в БНР, тя най-после щеше да успее. Сега обаче за разлика отпреди половин година Поля Станчева вече не беше кандидатката на СДС. Първо, след провала си с радиото управляващата партия правеше всичко възможно, за да се дистанцира от ставащото там. И, второ, самата Поля бягаше от подобно обвързване. Да, СДС все още управляваше, обаче новата партия, оглавявана от царя, печелеше все повече и повече симпатии. Ето защо напук на прогнозите на услужливите към властта социологически агенции Иван Костов можеше и да не повтори мандата си. Поля Станчева със сигурност си е давала сметка за това и съответно никак не би искала да продължи да бъде етикетирана като „човекът на СДС“.
В крайна сметка НСРТ реши да не провежда конкурс за генерален директор на БНР, а директно да назначи на поста Поля Станчева. Тя наистина изглеждаше най-добрият вариант в онзи момент. Беше отказала да влезе в Управителния съвет на Бориславов и съответно не можеше да бъде обвинена, че е подкрепяла превратаджиите. В също време през целия период на кризата категорично отказваше да подкрепи открито протестиращите. Това пък означаваше, че привържениците на отиващото си ръководство нямаха основание да се страхуват, че ще ги репресира. Класическа консенсусна личност – нито олицетворение на статуквото тип „Бориславов“, нито скандален бунтар тип „Волгин“ или „Великова“. Би трябвало да няма недоволни от нейното избиране за радиошеф. Допълнителни точки ѝ донесе обещанието, че ще върне на работа всички уволнени от предишното ръководство. Вярно, не уточни кога ще стане това, оправдавайки се с някакви бюрократични причини. Ние пък имахме само едно условие – звученето на програмите да бъде възстановено във вида преди 19 март 2001 г., т.е. преди датата на преврата.

А аз имах много силно усещане, че нашето връщане на работа беше в директна зависимост от резултатите на парламентарните избори. Бях сигурен, че ако СДС, чиито функционери стояха в основата на разправата с радиото, спечелеше изборите, възстановяването ни щеше доста да се забави. Обратно, ако управляващите загубеха, щяхме да се върнем в БНР възможно най-бързо. Разбира се, партията на Костов прилагаше всякакви номера в стремежа си да спечели. Първо, беше отказана регистрация на НДСВ. Царската партия отговори, като се коалира с две тотално неизвестни до този момент партии, и така се яви на изборите. Вторият и доста по-хитър ход на управляващите беше в създаването на две формации, чиито имена удивително напомняха името на НДСВ. Идеята беше, че немалка част от възрастните фенове на Сакскобургготски ще се заблудят и ще гласуват за някое от ментетата. Въпреки тези „маньоври“ обаче, както и въпреки масираната подкрепа, която оказваха на СДС националните радио и телевизия, във въздуха просто се усещаше желанието за промяна. И с всеки изминал ден ставаше все по-ясно, че повечето от хората, които искаха СДС да отстъпи властта, възнамеряваха да подкрепят партията на царя.

На 17 юни 2001 г., датата на парламентарните избори, стана ясно това, в което верноподаническите социолози и медии на Иван Костов категорично отказваха да повярват. За създадената само два месеца по-рано партия на царя гласуваха близо 2 милиона избиратели. Това бяха 42,7% и 120 депутатски места. НДСВ със сигурност щеше да има абсолютно мнозинство в парламента, ако не бяха двете царски „ментета“. Едното взе 1,7%, а второто за малко не влезе и в парламента със своите 3,44%. Тъй или иначе триумфът на Симеон Сакскобургготски беше факт. Както и провалът на Иван Костов, чиято партия спечели едва 18,2%. Победата на НДСВ се очакваше, но никой не смяташе тя да бъде толкова категорична. Иван Костов беше толкова разстроен, толкова обиден на избирателите, че в продължение на две години не даде нито едно интервю. Аз пък бях сигурен, че станалото в радиото – опитите за цензура, превратът, уволненията – са изиграли съвсем немаловажна роля в желанието на хората да се отърват от авторитарното Костово управление. Директно бяха видели какви ги върши една самозабравила се власт. Така че, без да ни плащат нито тайните служби, нито БСП, нито НДСВ, протестиращите в БНР бяхме допринесли за загубата на СДС, т.е. за възстановяването на демокрацията.
Точно четири дни след изборите всички уволнени от радиото бяхме възстановени на работа. На предишните си места. Единствената новост беше свързана с мен. Освен ръководител на „12 плюс 3“ вече бях шеф и на обзорното политическо предаване „Нещо повече“. Имаше обаче и една друга, много по-съществена промяна в професионалното ми битие. Оставях „Без контрол“ в миналото и започвах ново предаване. То щеше да се излъчва в събота от 12.15 ч. и да се нарича „Дим над водата“. В знак на почит към една от любимите ми групи „Дийп Пърпъл“.
Протест, изродил се в бутафория...



На 14 юни 2013 г. те назначиха за шеф на Държавната агенция за национална сигурност (ДАНС), т.е. на специализирания орган за контраразузнаване и сигурност Делян Пеевски. Той беше бизнесмен и медиен магнат, който по съвместителство работеше като депутат от партията на Ахмед Доган. Имайки предвид лошия имидж в обществото на този 33-годишен „успял млад мъж“, както той сам наричаше себе си, изобщо не беше изненада, че само няколко часа след новината за неговото назначаване за шеф на ДАНС центърът на София се напълни с протестиращи хора. Аз, разбира се, също отидох пред Министерския съвет, за да подкрепя с личното си присъствие искането за моментална оставка на Пеевски. На площада наистина имаше всякакви хора – от налудните антикомунисти до хардкор левичари, от традиционните участници във всички видове протести до хора, които за последно са протестирали на улицата преди повече от 20 години.

Само с едно свое назначение новото правителство беше успяло да настрои срещу себе огромен брой български граждани и да накара да стоят един до друг хора, които иначе дори не си говореха. Следващият ден беше събота и аз водех „Деконструкция“. Започнах с това, че няма нормален човек, който би одобрил назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Предположих, че новите управляващи се намират в толкова тежка зависимост от олигархичната група, чието лице е Пеевски, че нищо не могат да откажат. Казах още, че в момента най-силно трябва да протестират именно редовите членове на управляващата БСП.

Защото левицата е символ на справедливост, солидарност, борба за по-добър живот на обикновените хора. Назначението на Пеевски пък е най-доброто доказателство, че върхушката на БСП няма нищо общо с истинските ценности на левицата. Завърших с това, че в момента не бива да се делим на леви и десни, либерали и консерватори, капиталисти и антикапиталисти. Сега всички без значение от политическите и идеологическите ни убеждения трябва да протестираме, докато Делян Пеевски не бъде отстранен от поста. Десет минути преди края на предаването дойде новината, че Пеевски е подал оставката си. Така неговото пребиваване на поста шеф на ДАНС продължи само 24 часа. При закриването на „Деконструкция“ казах, че по-късно вечерта трябва отново да протестираме. Просто трябва да накажем с нашето негодувание глупавия ход на правителството. Със сигурност, когато видят нашата нетърпимост към подобни назначения, управляващите много ще внимават с всеки следващ свой ход. И не просто призовавах да продължим с протести. Ходих още няколко вечери на тях.

А с всеки изминал ден тези протести ме учудваха все повече, а отношението ми към тях ставаше все по-критично. За това си имаше съвсем основателни причини. Първо, от площадите някак незабелязано изчезнаха хората с леви убеждения. Останаха десните, либералите и, разбира се, привържениците на ГЕРБ, която се намираше в непривичната за нея роля на опозиция. Второ, в написаните лозунги и скандиранията започна да преобладава пещерният антикомунизъм, характерен за началото на 90-те години от типа „за да има мир, БСП в Сибир“ и други подобни глупотевини. И, трето, след като Делян Пеевски вече не беше шеф на ДАНС, основното искане на протестиращите стана това за оставката на правителството.

При това незабавна. Да, аз също публично, по националното радио, бях критикувал кабинета заради назначението на Пеевски. Но не смятах, че това е достатъчна причина за незабавна оставка на правителството. Пък и бях убеден, че ГЕРБ трябва да изкара един мандат в опозиция, а оставка на кабинета и нови избори щяха бързо да върнат на власт Бойко Борисов. Не мислех, че това е здравословно за демокрацията. Имаше и още една причина, която ме караше да се дистанцирам все по-силно от протестите срещу правителството. И тя се криеше в изключително високото самочувствие, което демонстрираха неговите водачи и говорители. С говоренето си в медиите те създаваха усещането, че единствено хората, които искат оставката на правителството на Орешарски, са интелигентни и прекрасни.

Всичко останали, които не се борят със зъби и нокти за тази оставка, са тъпи и изостанали. Използвайки един текст на писателя Георги Господинов, в който моят някогашен приятел пишеше, че „протестиращият човек е красив“, тези хора се самонарекоха „умни и красиви“. Това самовъзвеличаване не просто ми беше неприятно. То ме отвращаваше. А докато все още обикалях улиците заедно с протестиращите, отбелязах и друг един много съществен момент. Личеше си, че голямата част от тези хора имат добър материален статус.

Тоест изобщо не ставаше дума за безработни или за граждани с отчайващо ниски доходи. За мнозинството протестиращи парите не бяха никакъв проблем. И това силно личеше. И никак не правеше добро впечатление. Поне на мен. Най-вече заради снизхождението, с което тези хора се отнасяха към съгражданите си с по-ниски доходи, към онези, които не могат всяка вечер да ходят да протестират, защото трябва да работят, да изкарват пари, колкото и малко да са те.
Ето такива мисли ми се въртяха в главата, докато наблюдавах активните протестиращи.

А понеже бях свикнал да говоря по радиото за всичко, което мисля, започнах да споделям със слушателите на „Деконструкция“ тези си наблюдения. Ето какво написах в уводния си коментар точно две седмици след началото на протестите:
От няколко години светът ври и кипи. Статуквото е разтърсвано от всевъзможни протести, бунтове и революции. Видяхме Арабска пролет, „Окупирай Уолстрийт“, десетки хиляди недоволни хора излизаха и продължават да излизат по улиците на най-големите европейски и световни столици.

Като сравнявам протестите в другите държави и тези у нас, оставам с впечатлението, че и в тази сфера ние сме уникални. Оказва се, че българските протестиращи са най-задоволените протестиращи в света. Как така? Ами ето така – по цял свят хората искат по-добро разпределение на доходите, по-високи заплати, по-достойни пенсии, орязване привилегиите на банкерите и топмениджърите. Искат суровите мерки да бъдат насочени не срещу работещите до изнемога, а срещу представителите на транснационалната капиталистическа класа, които всъщност предизвикаха глобалната криза.

А у нас няма нищо такова. В най-бедната държава от ЕС, в държавата с най-ниски заплати и пенсии никой не иска промяна на точно това статукво. Така и не мога да разбера защо хората, които протестират днес, не искат да говорят за най-големия проблем на България – неравенството. Даже ми се струва, че нещо като цензура е наложена – за морални ценности и правова държава може да се говори, а за ниски доходи не може. Явно според „умните и красивите“, изповядващи светлите десни идеи, това е проява на лош вкус и дори по-лошо, проява на комунизъм, да не дава Господ! И понеже никой не желае да бъде обявен за комунист, всички оглушително мълчат по темите, засягащи бедността.

Като цяло целият екип на „Деконструкция“ – аз, Божан и Калина, не беше във възторг от протестиращите, които скоро всички почнаха да наричат „протестъри“. При това изобщо не се бяхме наговаряли да имаме някаква задължително единомислие. Божан никога не е харесвал протестния ентусиазъм. Всяко прекомерно въодушевление около подобни действия му се виждаше съмнително. Предпочиташе да се подгавря с подобни мероприятия, отколкото да им се възхищава.

В своята рубрика „Отечествен радиопреглед“ в „Деконструкция“ той каза следното:
Мнозина от протеста си представят падането на правителството на Пламен Орешарски като финала от „Властелинът на пръстените“, където Мордор се разпада в пламъци, а малките безстрашни хобити и всички други добри, красиви и умни приказни създания се прегръщат и плачат от щастие. Тука обаче няма да е така. Изгонваме ги сега, почитаеми, и дори не е нужно да се прибираме от площадите. Просто трябва да посрещнем с лаврови венци генерал-лейтенант експремиера доктор Борисов, качен на своя верен в битките Буцефал, т.е. вторият човек в ГЕРБ, г-н Цветан Цветанов. Така мафиотизацията и олигархията ще бъдат победени за пореден път, а Делян Пеевски въобще да не се надява на такива неща като шеф на ДАНС. Той ще бъде строго наказан. Ще получи единствено два-три милиарда, за да си купи този път дял от фейсбук, малко блогъри и няколко неправителствени организации, за да не се излага пред хората с остарелите си методи на въздействие върху масите.
Думите на Божан наистина се оказаха пророчески. След края на протестите, които уж трябваше да унищожат напълно мафията и олигархията, Делян Пеевски не само не беше разорен и съсипан, ами напротив, стана още по-богат и влиятелен.

Междувременно справедливите протести срещу назначаването на този човек за шеф на ДАНС отдавна се бяха превърнали в протестърска бутафория. В нея участваха няколко групи хора – активистите на ГЕРБ, които искаха отново да видят партията си на власт, привърженици на ДСБ, СДС и всякакви други малки десни партии, които не бяха успели да влязат в парламента, както и активисти на либералните неправителствени организации, които предпочитаха на власт да е ГЕРБ, а не БСП. Цялата тази нечестива амалгама се представяше за „автентично гражданско общество“, която се бори за „морал в политиката“. Пълна лъжа и демагогия, която не можех да понасям. Постоянно се гаврех с това лъжегражданско общество – както в „Деконструкция“, така и от страницата си във Фейсбук. Постоянно се подигравах с протестърите. И те, естествено, нямаше как да харесат това. Съвсем скоро герберите, костовистите и софийските либерали ме обявиха за свой основен враг. Аз пък изобщо не се трогнах и заявих, че всеки нормален човек би се зарадвал, когато разбере, че тези наследници на Тартюф не го харесват.

Познавах достатъчно добре повечето протестъри, които раздвояваха напоследък вниманието си между критиките си към правителството и хейта по мой адрес. Бяхме се движили в едни и същи среди, дори в определени моменти имахме общи идеи. Само че с времето пътищата ни се разделиха. Повечето от тях останаха в сферата на нетърпящия възражения либерализъм, на безкомпромисното десничарство. Основаха редица неправителствени организации, прехранваха се от чуждестранни помощи. Аз пък започнах силно да не харесвам тези занимания. Особено не ми харесваха опитите активистите на всевъзможните NGO да се представят като „глас и съвест на епохата“, да се изживяват като абсолютни „носители на експертизата“ и снизходително да поучават всички останали.

Именно тези хора, които толкова не харесвах, се превърнаха в основни говорители на протестърската бутафория от лятото на 2013 г. Силно ме дразнеше и това, че тези хора правеха всичко възможно, за да върнат ГЕРБ на власт, а иначе се обявяваха за противници на Бойко Борисов и за „непартийни активисти“. Не ги харесвах и ми личеше. Те също не ме харесваха. Изобщо не ме вълнуваше тяхното отношение, но, за съжаление, това противопоставяне се възпроизведе и на терена на Българското национално радио. Оказа се, че някои от колегите ми в „Хоризонт“ подкрепят протестърите. Това не ме изненада. В онзи момент медиите представяха протестърите като жертвоготовни герои, като самоотвержени борци срещу статуквото.

Трябваше да ги харесваш, ако искаш да си модерен и в крак в времето. „Не виждате ли какъв драмсъстав са всички тези „граждански активисти“, опитвах се да убеждавам колегите, които харесваха протестърите, никакви идеали не ги интересуват. Единственото, което искат, е да върнат ГЕРБ на власт, както и да вкарат в парламента другите десни партийки, които се издъниха на последните избори.“ Не ми вярваха. Смятаха, че протестърите са прекрасни хора, които трябва да бъдат подкрепяни. И съответно почнахме да се караме. Днес от дистанцията на времето признавам, че беше грешка да се карам с колегите си заради онези използвачи. Особено съжалявам за безумните спорове, които водихме със Силвия Великова, и за това, че стигнахме дотам да не си говорим година и половина. Толкова дълго време бяхме работили заедно, включително и в мои предавания. Даже заедно ни уволниха през 2001 г. Безумно беше да се караме заради едни политически лицемери.

Много ме дразнеха тези хора. Най-силно ме потрисаха претенциите им. А най-ужасна беше претенцията им, че са „либерали“ и „защитници на свободата на словото“. Ето какво написах по този повод в една статия за в. „Преса“, озаглавена „Нетърпимостта на десницата“:
Сигурно сте забелязали, че не „комунистите“, а именно десните демократи преследват с особена нетърпимост всяко мнение, което се различава от тяхното, и са готови да разкъсат всеки човек, който се осмели да изкаже позиция, оспорваща десния канон. Най-яростните хейтъри във фейсбук са именно десните персонажи. Всеки, който си позволи да изрази съмнение в дясната интерпретация на света, бива наричан „тъпак“, „комунистически изрод“, „чугунена глава“. А не дай Боже, да почнеш да говориш за социална справедливост, солидарност, борба с неравенството и изобщо да защитаваш, а не да плюеш, както е модерно, левите идеи. Десните демократи ще обърнат света само и само да забранят подобно говорене. По принцип тези хора са изключително толерантни. Но са толерантни единствено към становища, които стопроцентово съвпадат с техните.

А най-критичния си текст по адрес на десния умнокрасивитет, т.е. на всички онези, които си мислеха, че са солта на българската земя, озаглавих „Десният интелектуалец – амебата на българския преход“ и публикувах в сайта Offnews. Там пишех сравнително отскоро и текстовете ми предизвикваха бурна активност. Някои от коментиращите ме ругаеха, други ме поздравяваха за написаното. Нямаше средно положение. Тук е важно да уточня, че Offnews си беше класически десен сайт. Такава беше и основната част от публиката му. Неслучайно главният редактор, симпатичният и интелигентен Владо Йончев беше написал, че съзнава „какво недоволство ще предизвика текста на Волгин и затова моли да бъде спазван добрият тон в коментарите“. Естествено, че добрият тон не беше спазен. Бях подложен на силен хейт от онези, които явно са се разпознали в характеристиките, които правех на българските десни. Имаше, разбира се, и такива, които харесваха написаното. Изобщо получи се силен сблъсък. Няма смисъл да преразказвам текста си.

Ето основните пасажи от него:
Амебата е най-простото микроскопично едноклетъчно животно, което няма постоянна форма. Тъкмо тази променливост я прави много сходна с десния български интелектуалец. Той си прилича с амебата по склонността да се метаморфозира винаги когато прецени, че подобна промяна ще му донесе някаква полза.
Десният интелектуалец, особено този, който през 2013 г. е надхвърлил 50-те, преди 1989 г. е активен комсомолски или комунистически деец. Той пламенно защитава правата линия срещу „идеологическата диверсия на империалистическия Запад“. След 10 ноември обаче тези му умения стават напълно излишни и той трябва бързо да преформатира харддиска си. Да се превърне от представител на партийната комунистическа интелигенция в пазарноориентиран десен интелектуалец. Не си мислете, че този персонаж изведнъж е получил просветление.

Неговата следдесетоноемврийска метаморфоза не носи божествен произход. Тя е доста по-прозаична. Някогашният активен партиец бързо осъзнава, че ако иска да има пари и влияние, трябва моментално да зареже комунизма и да прегърне пазарните принципи. Единствено тази прегръдка ще му осигури постоянен достъп до финансов и всякакъв друг капитал. Има обаче една опасност, с която новопокръстеният десен интелектуалец трябва да се справи максимално бързо. Публиката трябва да забрави какво е говорил и вършил в „мрачните комунистически времена“. А най-бързо тази забрава се постига с постоянна възхвала на всичко дясно и с непрекъснато ругаене не само на комунизма, но и на такива понятия като солидарност, взаимопомощ, защита на общите интереси. Ето така, напълно естествено, десният интелектуалец стига до либерализма, прославата на егоизма и възхвалата на пазара. Убеден е, че като повтаря до безкрай неолибералните мантри, е застрахован срещу опасността някой да разпознае в него някогашния нахъсан комунистически идеолог.

Разбира се, в любовта към дясното няма нищо изненадващо. Тя е резултат на най-обикновено подражателство и желание да се следва интелектуалната мода. Понеже българският преход към демокрация съвпадна със световния възход на неолиберализма и пазарничеството, желаещите да бъдат модерни граждани моментално станаха десни. Според тях десен е синоним на интелигентен, начетен, духовно извисен. Не е необходимо да полагаш кой знае какви усилия, не е нужно да четеш и да размишляваш. Достатъчно е да заявиш своята дясност и столичният beau monde моментално ще разпознае в теб просветения интелектуалец. Една приятелка във фейсбук го каза най-точно: „И какво сега, ако Азис се обяви за десен, и пред неговия интелект ли трябва да се прекланяме?!“

Вероятно за да предотврати подобен вариант, десният интелектуалец прави всичко възможно, за да изглежда колкото се може по-умен. Въпросната умност той изразява чрез досадно цитатничество и неумерена употреба на чуждици. Десният интелектуалец така и не успява да разбере, че постоянното цитиране на чужди мисли е най-доброто доказателство за липсата на свои. А липсата на оригинална мисъл веднага си личи – независимо от количеството чужди думи, наблъскани в едно изречение.
Тази липса обаче ни най-малко не притеснява десния интелектуалец. Тя не пречи на работата му, напротив, подпомага я.

Десният интелектуалец обикновено работи в някоя от десетките либерални NGO-та, където никой не иска от него да бъде оригинален. Тъкмо обратното – колкото по-клиширана и пазарно-ориентирана е мисълта му, толкова по-голям е шансът му за израстване в неправителствения сектор. Десният интелектуалец се изхранва с писане на проекти, а в тази дейност нестандартното мислене е строго забранено. Успешният проект, т.е. този, който получава най-добро финансиране, не е нищо друго освен сбор от нео­либерални стереотипи. Задачата на десния интелектуалец не е да ги разбие, а да ги комбинира по възможно най-добрия начин и да ги продаде на щедрия спонсор.

Разбира се, всеки има правото да припечелва. И ако десният интелектуалец се ограничава само в изготвянето на печеливши проекти, едва ли някой би го укорил. Проблемът възниква, когато въпросният персонаж реши да разшири полето си на дейност, да излезе извън тясно експертната си област и да почне да влияе върху политическия процес в страната. Вероятно сте забелязали, че особено в последните години NGO-тата, ръководени от десни интелектуалци, започнаха особено активно да се намесват в управлението на страната. Непрекъснато бълват декларации, дават съвети и с един безкомпромисен тон настояват препоръките им моментално да бъдат изпълнени. Съгласете се, че това е доста нахално. NGO-тата не се явяват на избори, работещите в тях десни интелектуалци не водят предизборна кампания и никой не гласува за тях. В такъв случай откъде-накъде тези структури настояват легитимно избраните български институции задължително да се съобразяват с позициите им? На каква база се гради това самочувствие? А, да, сетих се, на базата на експертизата и на красивия ум...

Десният интелектуалец страшно държи всички да забележат колко е умен. Възкачен на трона на необятната си интелигентност, той се чувства напълно прав да дава всякакви мнения и оценки. Десният интелектуалец знае кое е най-доброто управление, може да различава „добри“ от „лоши практики“, отлично познава механизмите на „развитие на публичната среда“. Известен дискомфорт обаче се появява тогава, когато тази свръхинтелигентна личност се сблъска с политическо явление от вида на ГЕРБ. От една страна, десният интелектуалец презира Бойко Борисов, защото е необразован, не знае езици, не е наясно с постмодерните практики и използва уличния език на пичовете от махалата. От друга страна обаче, десният интелектуалец, тази класическа променлива амеба, усеща, че близостта с Бойко Борисов може да му бъде от полза. ББ може да го уреди на висок държавен или дори международен пост.

Имайки предвид този факт, десният интелектуалец изразява презрението си към ББ само в тесен кръг от себеподобни, а пред публика му се подмазва и го ласкае по един действително безсрамен начин. Преценил е, че самоунижението си струва. Струва си да се подмажеш на човек, който не ходи на опера, стига само да те направи посланик в ООН, да речем. Разбира се, когато усети, че властовите позиции на Борисов отслабват, десният интелектуалец най-после се престрашава и обсипва довчерашния всесилен господар, пред когото е треперил като муха винарка, с най-долни оскърбления. Няма спор, подобно отношение към падналия властелин е характерно за много българи. Просто при десния интелектуалец то прави особено противно впечатление заради претенциите на това лице да бъде принципен морален съдник по всички въпроси.

Друга особено дразнеща със своя фалш черта на десния интелектуалец е претенцията му за толерантност. Той много държи всички да разберат колко е толерантен и каква огромна симпатия изпитва към чуждото мнение, особено когато не съвпада с неговото. Ако това отговаряше на истината, десният интелектуалец щеше да бъде най-прекрасното същество на света. Само че истината е доста по-различна. Десният интелектуалец е същество самовлюбено, лесно обидчиво и поради това склонно да обижда и клевети всеки, който не се съгласява моментално с възгледите му. С този екземпляр е невъзможно да водиш спор. Как да разговаряш със същество, чийто единствен аргумент е: „Аз съм умен, а ти си глупак.“

По един типично комунистически начин десният интелектуалец заклеймява всеки, който не изповядва догмите на Института по марксизъм-ленинизъм. Пардон, исках да кажа Института за свободен капитализъм. Разбирам, всеки води спора по начин, по който му позволяват силите – едни спорят с аргументи, други с обиди. Десните интелектуалци предпочитат втория вариант. А на мен лично в повече ми идва не това, а претенциите им, че са страшно толерантни и уважавали свободата на другите, както показвало и името на любимото им учение. Истината е, че според тях вие имате право да сте свободни само дотогава, докато повтаряте прехласванията им по пазарния фундаментализъм и липсата на държавата. Дръзнете ли да се усъмните в тези скрижали, нямате право на никаква свобода.

Позволете ми накрая да ви припомня още една особеност от устройството на амебата. Тя се придвижва с лъжливи крачка, или т.нар. псевдоподи. Освен за придвижване псевдоподите служат на едноклетъчното да си набавя храна. Тази особеност увеличава приликите между амебата и десния интелектуалец. Той също използва лъжливи представи за действителността и псевдоистини, за да си набавя финансиране, т.е. храна. И независимо от това колко дълбокомислено звучат концепциите му, те винаги ще останат в полето на лъжата.

Може да се каже, че именно този текст официализира окончателния ми разрив с десния умнокрасивитет. Ако до този момент все още с някои от хората от тази група си кимахме служебно, когато се разминавахме по улиците, след него изчезнаха дори тези бегли прояви на нормални отношения. Оттук насет­не, когато се разминавахме с някой умнокрасив персонаж, той си обръщаше главата на другата страна. Сигурно се е притеснявал, че ако някой съмишленик го види, че ме поздравява, моментално ще го заклейми като „таен комунист“.

Общуването с тези хора изобщо не ми липсваше. Отдавна се бях дистанцирал както от евроатлантическия им патос, така и от либералния им ентусиазъм. Единственото по-различно, което правех сега, е да казвам открито какво мисля за тях. А нищо хубаво не мислех за тях. За мен това бяха новите комсомолци, новите пропагандатори на „единствено правилната линия“. Нищо общо нямаха нито техните вопли, нито техните структури с автентичното гражданско общество. Това тяхното си беше класическо „грантово общество“. Използвах това определение, защото всички тези хора живееха благодарение на грантовете от чужбина.

А междувременно този умнокрасивитет все повече заприличваше на тоталитарна секта. Всеки, който не подскачаше с тях по площадите през лятото на 2013 г., биваше заклеймяван като „враг на демокрацията“ и „агент на Кремъл“. Този елементарен черно-бял възглед за света скоро придоби и конкретни измерения. Някои от особено активните представители на протестърската прослойка изготвиха списък, в който сложиха имената на всички, които се отнасяха критично към тях. Идеята беше хората в този списък да бъдат поставени на позорния стълб и да бъдат заклеймени. В името на демокрацията и плурализма, разбира се. Аз, естествено, бях в списъка, както и много други журналисти като Александър Симов, Велислава Дърева, Елена Кодинова, Иван Бакалов, Явор Дачков. Калина Андролова също беше там. Тя не просто критикуваше протестърите, при това особено талантливо, но и живееше с мен. Нямаше начин да я пропуснат. Освен журналисти в „черния списък“ на протестърите попадаха и всякакви други хора, които просто дръзваха да изразят гласно несъгласието си с тяхната позиция. Някои от най-задълбочените и оригинални анализатори на политическите процеси, като социолога Андрей Райчев и д-р Николай Михайлов, също бяха заклеймени. Разбира се, практиката с изготвянето на списъци с „врагове на народа“ беше характерна за едни други времена, от които се смяташе, че тотално сме се дистанцирали. Оказа се, че не сме.

А най-интересно беше, че изготвящите тези „черни списъци“ бяха тъкмо хората, които най-силно се биеха в гърдите, определяйки се като защитници на свободата и демокрацията. Вероятно обаче и самите автори на въпросния списък дълбоко в себе си са знаели, че правят нещо, което не е никак добро, защото така и никой не призна авторството си. А пък тъкмо действия като тези, които най-добре разкриваха нетърпящия възражение начин на мислене на протестърите, все повече дистанцираше от тях нормалните хора. Ако в началото на протестите срещу правителството на улицата излизаха всекидневно хиляди хора, месец-два по-късно те намаляха до няколкостотин, а след още месец-два останаха едва няколко десетки протестиращи. Огромната част от хората разбраха, че не става дума за никаква борба за демокрация, а единствено за желанието на ГЕРБ и малките десни формации да свалят час по-скоро кабинета на БСП/ДПС, за да се настанят „десните демократи“ в министерските кресла.
Най-глупавото през лятото на 2013 г. беше това, че справедливият и логичен всенароден протест срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС много бързо се изроди в протестърски хепънинг на десни активисти.

Ето как резюмирах тази ситуация в текст за ежеседмичника „168 часа“:
В нормалните държави хората протестират срещу орязването на заплатите и пенсиите, срещу съкращаването на работни места, срещу алчността на елитите и всесилието на транснационалната капиталистическа класа. Единствено в България „гражданските активисти“ дума не обелват за тези проблеми. Пиарите на протеста измислят всевъзможни сценки, пантомими, лозунги, какви ли не музикално-артистични номера, но никой не смее да поиска нещата, които искат нормалните протестиращи по целия свят – право на достоен труд и достойно заплащане, равен шанс за успех на всички, справедливо разпределение на обществения ресурс. България отново даде своя принос в световната политическа теория и практика, изобретявайки протест, чиито организатори и най-активни участници много държат да са десни.

В прословутата Харта 2013, която трябваше да бъде нещо като интелектуално обяснение защо се протестира, няма нито една дума за безработицата и намаляващите доходи. За сметка на това пък специално са отбелязани нуждата от защита на едрата собственост и нерадостната съдба на предприемача. Десен протест в защита на обикновените хора – навсякъде по света подобно нещо би звучало абсурдно, само у нас минава за нормално. А минава за нормално, защото повече анализатори, неолиберални НПО активисти, журналисти повече от всичко останало държат да бъдат десни.
В онзи период постоянно говорех по радиото и пишех за необходимостта от създаването на радикална левица в България.

Струваше ми се невероятно, че в най-бедната държава от ЕС все още няма партия, която да се бори за обуздаването на либералните теории и практики, да се стреми към подобряването на живота на 99% българи, а не на и без това безкрайно облагодетелствания еднопроцентов елит. БСП нямаше как да свърши това. Нейното ръководство, особено в онези години, се беше либерализирало до краен предел. Беше така неразривно свързано със статуквото, че никакви радикални действия не можеха да се очакват. Ето защо ми се струваше крайно наложително в България да се появи нова левица, която за разлика от БСП да отговаря на стремежите на нормалните хора. Представях си партия от рода на набиращите тогава все по-голяма популярност СИРИЗА на Алексис Ципрас в Гърция, „Подемос“ на Пабло Иглесиас в Испания, „Ляв фронт“ на Жан Люк Меланшон във Франция.

Разбира се, в онези години далеч не само аз призовавах за създаването на нова, автентична левица. Особено активни в това отношение бяха хората от фейсбук групата „Солидарна България“. Тя беше създадена през 2009 г. като опит да бъде направен пробив в десния монопол върху информационното пространство. Журналистът Иво Христов беше основното лице на тази инициатива. Същият, който по-късно стана началник на кабинета на президента Румен Радев, а впоследствие и евродепутат от БСП. Иво беше много интелигентно момче и пишеше хубави текстове. Редовно го канех в моите предавания по радиото, а и във „Вярно с оригинала“ по Тv7. Когато Калина стана главен редактор на новото списание L’Europeo и започна да си търси хора, Иво беше първият, когото ѝ препоръчах. Ваня Григорова пък беше един от най-активните членове на „Солидарна България“. Харесвах постовете ѝ във фейсбук.
Скоро започнах да я каня да ми гостува в „Деконструкция“, защото смятах, че именно на такива хора трябва да се дава по-голяма трибуна в медиите – смели и неприемащи дясната догматика. Когато се запознахме, Ваня работеше в „Отворено общество“, а впоследствие започна работа в КТ „Подкрепа“. Други много активни в публичното пространство леви хора бяха журналистите Галя Горанова (вестник „Сега“), Къдринка Къдринова и Калин Първанов (списание „Тема“), Александър Симов (вестник „Дума“), социологът Чавдар Найденов. В онези бурни дни на лятото на 2013 г. се срещахме с тях, както и с други лявоориентирани хора, като най-вече обсъждахме въпроса за създаването на Нова левица. Така и не стигнахме по-далеч от обсъжданията. Първо, почти никой от нас нямаше организационен опит. Много добри бяхме в говоренето и... дотам. Имаше и още един много голям проблем – финансирането. Изсипваха се милиони за създаване на десни NGO и десни политически проекти, но никой не желаеше да подпомогне финансово една нова лява политическа структура.

Този факт не ме притесняваше особено, защото никога не съм искал да бъда партиец. Не мога да спазвам дисциплина, а пък за партийна да не говорим. Прекалено силно държа на личното си мнение, за да го съобразявам с линията на партията. Прекрасно знам, че дори и да стана член на някоя партия, не след дълго или ще напусна или ще ме изключат. Какъв е смисълът да си причинявам това? По-добре изобщо да не опитвам. А малко след като стана ясно, че няма да се занимавам с партийно строителство, двамата с Калина получихме предложение, което предопредели професионалния ни път през следващите няколко години.