53451 | 23 апр. 2026 | 11:47

Когато политиката и литературата се прегърнат толкова здраво, резултатът винаги е един и същ: задушаване на конкуренцията. Ако ще правим партийни списъци с препоръчителна литература, кажете го направо

Гледам шортлиста на поредната престижна литературна награда и си мисля, че българската литература е най-стабилното нещо в държавата. Тук няма кризи, няма ротации, няма сглобки. Тук има просто една вечна и неразрушима „семейна чест“.

Това коментира във фейсбук писателят Веселин Стаменов.

Статистиката е безпощадна: петдесет процента от номинираните книги са на едно-единствено издателство – „Жанет 45“. Три от шест. Това не е просто успех. Това е пълен монопол върху естетиката. Явно в България само трима души могат да пишат, и те случайно са открити от едно и също място.

Въпросът за плурализма обаче стои със страшна сила. Когато половината от селекцията е концентрирана в ръцете на един играч, вече не говорим за литературен конкурс, а за вътрешен ведомствен преглед. Има ли изобщо смисъл останалите издателства да участват, или е по-добре направо да изпращат ръкописите си за одобрение в Пловдив?

Но тук става интересно. Издателството се управлява от Манол Пейков – човек, който доскоро беше депутат от „Демократична България“, а сега се очаква отново да влезе в парламента от резервната скамейка, ако Асен Василев склони да му направи място. И тук нещата леко започват да накуцват в сферата на принципите.

Когато един политик, макар и в очакване на нов мандат, притежава издателството, което доминира всички национални награди, възникват едни такива неудобни, „недемократични“ въпроси. Как се гарантира независимостта на журито, когато то трябва да избира между книгите на един толкова влиятелен фактор? Дали литературната стойност тежи повече от институционалната тежест на издателя?

Защо в тези класации виждаме едни и същи автори, едни и същи редактори и едни и същи журиращи, които се въртят в затворена система като в перпетуум-мобиле? Това литературен процес ли е, или е затворено акционерно дружество за взаимно възхищение? Къде са критериите? Къде са оценките? Или всичко се решава на по чаша вино в тесен кръг от „правилните хора“ с „правилните убеждения“?

Пазарът казва едно – издателства като „Хермес“ продават в огромни тиражи и достигат до реалните читатели. Но „елитарното“ жури казва друго – наградите са за нашите хора. Малките издатели пък са като статисти в масовка – пускат ги по един за цвят, колкото да не изглежда съвсем като партийно събрание.

Време е да спрем да се преструваме. Когато политиката и литературата се прегърнат толкова здраво, резултатът винаги е един и същ: задушаване на конкуренцията. Ако ще правим партийни списъци с препоръчителна литература, кажете го направо. Да знаем да не си купуваме книги, а направо да четем партийните програми. Там поне фикцията е безплатна.