16141 | 12 март 2015 | 13:56

Не е чудно, че военната идея на Юнкер бързо бе подкрепена

Наближава редовната тримесечна среща на лидерите на Европейския съюз в Брюксел. В нейното навечерие се налага общото впечатление, че в Европа „играта загрубя“. Това се отнася както до политиката на сили като САЩ, Русия и Китай спрямо проблемите на континента, така и до състоянието и изявите на самия съюз.
Тези дни председателят на Европейската комисия (ЕК) Жан-Клод Юнкер застана едва ли не в позата на древния откривател, извикал „Еврика!“, и предложи да се пристъпи към формиране на европейски въоръжени сили. Според него ЕС, щом се сдобие със своя армия, щял да стане много ефикасен защитник на мира - и в страните, влизащи в съюза, и в съседните на тях.

Няма причини да се учудваме, че идеята на Юнкер веднага получи поддръжка. Надали е стигнал до нея в самотата на нощно бдение. Просто люксембургчанинът е избран да я лансира, защото той не произлиза от някоя от бившите велики сили, а и е познат като уравновесен и прагматичен политик.

Преди да е изработена съвместна политика

Предложението на Юнкер не е в дневния ред на предстоящата среща на лидерите на ЕС, поне официално не е. Но то все пак е, както се казва, на тезгяха. Затова би било повече от уместно европейските лидери да си спомнят как се стигна до въвеждането на еврото преди две десетилетия и нещо. Единната валута беше представяна за нещо като вълшебен лост, с който икономиката на ЕС ще бъде издигната до небивали висоти. Разбира се, в съгласие със здравия разум се смяташе, че еврото трябва да тръгне и да се опира на обща за всички страни от ЕС икономическа политика. Осъществявана, подразбираше се, с инструментите на общи институции.

Но досега и общата политика, и общите институции и инструменти са все в стадий на намерения и едва наченати проекти. Оттам идват до голяма степен и болките и кризите на еврото и преплетените с тях трудни социални проблеми.

В едно отношение обаче тази „политика, водена на куц крак“ - т.е. обща валута, но без обща икономическа и финансова политика, - би изглеждала полезна. Може би затова и я използваха. Според мнозина именно тя улесни подчиняването на пазара на ЕС на критериите и разбиранията на САЩ за съвременния финансов капитализъм, или както още го казват - англосаксонския модел. Същото това подчиняване САЩ и Великобритания се надяват да доутвърдят чрез споразуменията за общия пазар (т.нар. Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции - ТПТИ - б.р.), които те натискат да сключат до края на годината.

Изглежда, поне засега, че по въпроса за евроармията би могъл да се използва същият калъп. Казано направо - да се пристъпи към формиране на общи въоръжени сили на ЕС, без преди това да е обсъждана и изработена обща за съюза външна и отбранителна политика. Остава да се предположи, че точно това е и целта - да има евроармия, но да няма обща отбранителна политика, опираща се на националните традиции на страните членки на ЕС и възприета от тях в условията на съвременния свят. А (както стана с еврото) щом тази евроармия веднъж е създадена, макар и „на куц крак“, ще има и кому тя да служи.

Във Франция след десетина дни ще има местни избори - за департаментални съвети (преди се наричаха кантонални). Неприкритият страх, с който управ­ляващата социалистическа партия, но и десният ЮМП на Саркози отиват към изборите, подсказва неща, които съвсем не се отнасят само до Франция. Министър-председателят Манюел Валс бие тревога, че Националният фронт, воден от Марин льо Пен, не само ще се изяви като първа партия по броя на получените гласове, но ще направи с това и сериозна заявка за президентските избори през 2017 г. Подобни страхове имат и управляващите в Испания и въобще във всички страни в ЕС, в които предстоят избори.

Смутът и тревогата, започнали след победата на СИРИЗА в гръцките избори, не само продължават, но и се задълбочават. Този факт показва, че работата не е в икономическите трудности на Гърция. В изминалите седмици се видя, че колкото и да са трудни финансовите проблеми между Атина и международните кредитори, за тях може да се намери решение. И то ще се определи именно от взаимните интереси и съответно воля - за споразумение или за сблъсък.

Не от финансовите параметри на гръцката криза се събират очите на страха на управляващите в Брюксел и в редица столици на страни членки. Стряска ги примерът на онова мнозинство гръцки избиратели, които, подкрепяйки СИРИЗА, напомниха, че национална позиция може да бъде отстоявана и с избирателна бюлетина. Стига да има на политическата сцена партия, която да постави на първо място защитата на националния интерес.

В капана на „висши“ интереси

Своите особености имат и Националният фронт във Франция, и другите крайнодесни или крайнолеви политически партии и течения в различни страни на ЕС, които са амбицирани да последват примера на СИРИЗА. Не те обаче са виновни за това, че десните и левите съставки на управляващите среди в ЕС системно бягат от обсъждане и винаги когато могат, направо прескачат националните традиции и цели в името на други, „по-високи“ разбирания и интереси.

Дори страни, които с основание се имат за големи и силни, плащат, когато късно се сетят да действат в съответствие със своите добре разбрани национални интереси. Имам предвид ролята, с която се нагърбиха в последния месец Германия и Франция в лицето на канцлера Ангела Меркел и президента Франсоа Оланд в кризата в Украйна.

Украйна и загубеното време

Още е рано да се прави окончателна преценка на споразумението, известно като „Минск 2“; освен това Меркел и Оланд не са единствените „отговорни играчи“ в него. Но няма съмнение, че закъснението, с което и Меркел, и Оланд оцениха процесите в Украйна и играта на други големи там, доведе до ощетяване и на двете страни.

Защото кризата в Украйна показва същото, което са показвали други кризи преди нея. А именно - когато пренебрегваш традиционни национални позиции и интереси заради уж „високи принципи“, просто обслужваш амбициите на някой друг. В конкретния случай съвсем не е отминала опасността „Минск 2“ да се окаже за Германия и Франция път и към влошаване на връзките им с Русия, и към още по-силно ограничаване на относителната им самостоятелност в отношенията със САЩ.

Дали едно трезво и реалистично вглеждане, една преценка на националните традиции и опит не би било в сегашните условия по-полезно за страните членки на ЕС? А не напъването преко сили за глобализацията, която не обещава друго освен подчиняване на Европа на чужди сметки и амбиции.