106679 | 9 март 2015 | 13:00

Днес се навършват 785 години от сражението, което реши съдбата и величието на Втората българска държава.

Мъдър владетел и ловък дипломат

Иван (или Йоан) Асен II е роден около 1193-1194 г. На престола е от 1218 г. - след свалянето на узурпатора Борил - до смъртта си на 24 юни 1241 г.

Укрепва международното положение на България предимно чрез умела дипломация и династически бракове. Без колебание прибягва и до оръжие, когато това се налага. С името му е свързано внушително териториално разширение на страната - почти колкото по времето на цар Самуил.

Централизираното управление на Иван Асен II преодолява междуособните ежби от времето на Борил и установява вътрешнополитическа стабилност, допринесла за стопанско, духовно и културно развитие.

Макар и толерантен към еретиците (богомилите), този владетел е запомнен като закрилник на православието. По негово време е прекратена унията с Ватикана и е възстановена Българската патриаршия (1235).

Историята понякога е скъперница. Забулва в тайни епохални събития. Сражението при Клокотница от 1230 година се споменава само в 2-3 изречения от хронистите. Останалото са реконструкции и хипотези. Но това не подценява геополитическото значение, което то има за целия Европейски югоизток.

През първата половина на XIII в. на Балканите се кръстосват много интереси. След кръстоносното нашествие Константинопол е средище на Латинската империя (1204-1261). Византия е разделена на две държави - в малоазийските й територии възниква Никейската империя, а на запад - Епирското деспотство (контролиращо почти цялото Адриатическо крайбрежие на Балканския полуостров - б.р.). Владетелите и на двете имат амбицията да прогонят кръстоносците от Константинопол и да седнат на императорския трон. В тази твърде явна конкуренция основният балансьор се оказва българският цар.

Интриги на западните рицари

Иван Асен II се проявява като далновиден стратег в момента, в който отслабената Латинска империя е оглавена от малолетния Балдуин II. Епирският владетел Теодор Комнин и българският цар сключват съюз срещу кръстоносците. Всеки, разбира се, има свои цели - Комнин мечтае за короната на василевса, а Иван Асен II се подготвя да бъде балкански хегемон, като използва антагонизма на двете византийски държави.

Латинската империя обаче имала основания да се страхува от българо-епирския съюз и затова потърсила начин да го разруши. Част от латинската аристокрация предложила за настойник на малолетния император Балдуин II да бъде поканен българският владетел, който респектирал и с авторитет, и с военна сила. По онова време България продължавала да зачита Калояновата уния с папата, което гарантирало надеждността на съюза с Латинската империя.

Обмисляли дори династичен брак между 11-годишния император и малолетната дъщеря на Иван Асен II - Елена. Щом научил за латинско-българския план, Теодор Комнин предприел военна кампания, за да унищожи Латинската империя. Но преди това искал да елиминира България.

Комнин греши в сметките

Основният източник на събитията - византийският хронист Георги Акрополит, пише, че епирският владетел „тръгнал срещу българите, като събрал голяма войска, съставена от ромеи и италийци“. Италийците вероятно са западни рицари - т. е. в епирската армия е имало и кавалерия от кръстоносци. Акрополит упреква Комнин, че „бил дързък и се държал своеволно... постоянно престъпвайки клетвите и нарушавайки споразуменията със съседите, скъсал договорите с Иван Асен“.

Епирският владетел се насочил по горното течение на р. Еврос (Марица), надявайки се, че българите ще отстъпят още при първото сражение. Но според Г. Акрополит:

„Българите не мислели така. Иван Асен, уповавайки се повече на нарушението на клетвите и договорите от страна на Теодор Комнин, отколкото на войските си, взел малка помощ от скитите, която не наброявала хиляди, и се понесъл смело в сражението, като закачил на знамето... писмената клетва на Теодор.“

Това сведение създава представата, че българският владетел сякаш бил изненадан от Комниновото вероломство и не успял да събере голяма войска. В прочутия надпис от търновската църква „Св. 40 мъченици“ самият Иван Асен II обаче изрично казва „излязох на война в Романия (т. е. Тракия)“. Думите му дават основание на някои изследователи да предположат, че царят всъщност зорко е следял придвижването на епирската войска край южната граница и се подготвял за евентуален сблъсък.

Доказателство за това дава и хронистът Никифор Григора. Според него Иван Асен „разбрал, че споменатият Теодор Комнин не възнамерявал да остави незасегната българската държава и вече протягал тежката си враждебна ръка срещу нея. Взел за съюзници скити и влязъл в жестока битка с него“.

Би изглеждало странно опитен дипломат като Иван Асен II да не бъде и предвидлив военачалник. Малката помощ от скитите - т.е. куманите, за която говорят хронистите, означава, че най-вероятно българският цар е разполагал с достатъчно войска, за да разчита предимно на конницата, която традиционно Асеневци наемали от отвъддунавските си съюзници. 

Сблъсъкът между двете армии се разиграл на 9 март 1230 г. недалеч от р. Марица на място, наречено Клокотница - преполага се, че това е районът на днешното хасковско село Клокотница. Хронистите разказват, че Теодор Комнин търсел да завърже сражение с българите, но всъщност търсел своята гибел.

Как е станало?

Според една от версиите българската войска предприела мнимо настъпление, за да принуди епирската армия да я преследва. Така основните сили на нашественика били увлечени в една гора и унищожени. След това Иван Асен II атакувал повторно, а в разгара на битката куманската конница се появила в тила на войската на Комнин.

Втората версия твърди, че българският владетел е приложил тактиката на своя чичо Калоян - използвал е куманската конница за светкавична атака, така че увлечен в преследване, неприятелят да попадне в предварително устроена засада. Не е изключено тежката конница на кръстоносците италийци да е била натикана в някое мочурливо място подобно на битката при Адрианопол от април 1205 г.

Третата версия е построена върху предположението, че Иван Асен II нападнал изненадващо епирската войска, докато преминавала (малката днес) река Клокотница. Така армията на Теодор Комнин се оказала разделена на няколко части, което затруднило комуникацията между отделните командири и не й позволило да се разгърне за решителен отпор на българите. Така разпръснатите отряди или били разбити, или - най-вероятно - предпочели да сложат оръжие, което обяснява упоменатото в хрониките „пленено множество“.

Победата на Иван Асен II е безспорна. В плен пада самият епирски владетел със свитата си и голяма част от роднините си. „И всичките им неща станали плячка на българите.“ Теодор Комнин бил отведен в столицата Търново. Първоначално българският владетел се отнесъл към пленника с подобаващо за сана му внимание, но след едно подозрение в заговор наредил да го ослепят.

Нова реалност на Балканите

Битката при Клокотница се оказва един от превратните моменти в историята на християнския Изток през ХIII в. Иван Асен II унищожава т. нар. Западна византийска империя, която се обособява след кръстоносното нашествие на Балканите и е твърде близо до възможността да възстанови целостта на Византия. Бившите земи на Теодор Комнин се разпадат на отделни владения с центрове Епир и Солун, които нямат роля в политическия живот на полуострова.

Така в съперничеството за влияние върху изтощената Латинска империя остават само два фактора - императорът на т. нар. Източна византийска империя с център Никея Йоан Ватаци и българският цар Иван Асен II, който до края на своето управление запазва държавата си като безспорен хегемон в геополитическите процеси на Европейския югоизток. Руският медиевист проф. А. Василиев смята, че българският цар е имал визия да превърне България в обединител на балканските земи със столица Константинопол - т. е. да създаде една нова Византия с политическата доминация на българите.

Де факто България нямала друг конкурент на Балканите, което дало основание на нейния владетел да започне да се титулува „цар и самодържец на всички българи и ромеи“. Титлата не била само предизвикателство към византийската гордост, но и отразявала реалната мощ на България. След Иван Асен II тя е носена от всички негови приемници.

 „Бил обичан не само от българите“

След Клокотница българският цар започва истински победоносен марш. Той завладял силно укрепения Адрианопол, а също Димотика, Сяр, Битоля, Прилеп. Под българския скиптър преминали областите между Марица и Места, цяла Тесалия и Албания до Драч (дн. Дуръс) на Адриатическо море. Макар и не задълго, България (действително на три морета - б. р.) отново владеела земите на Самуиловото царство. В българските предели влязла и Света гора - Атон. Царят отишъл там на поклонение и дарил щедро част от манастирите.

Успехът на Иван Асен II се дължал не само на неговата военна мощ. Победата при Клокотница му създала харизматичния образ на справедлив и далновиден владетел, нещо като „добрият цар“ от приказките. Както свидетелстват хронистите, след разгрома на Теодор Комнин Иван Асен II се отнесъл човеколюбиво към плененото множество епирски войници и повечето от тях били освободени да се завърнат в своите селища. Ето едно свидетелство:

„С това той проявявал може би човеколюбие, а може би търсел да извлече и полза.
Защото искал да бъде техен господар, като премахне ромейската власт. В това той успял, защото когато потеглил после срещу тях, всички му се подчинявали без кръвополития... Всички му се възхищавали и го облажавали, защото не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи... Затова той бил обичан не само от българите, но и от ромеите и от другите народи.“

Храмът на триумфа

За да ознаменува своята съкрушителна победа при Клокотница, Иван Асен II съгра-
жда черква в столицата си Търново и в знак на благодарност я посвещава на Светите 40 мъченици, воини от Севастия, в чийто ден печели победата. Малко известен факт е, че след Освобождението през 1878 г. тя става първият гарнизонен храм на Българската армия. А 30 години по-късно в знак на приемственост със средновековните български държави в „Св. 40 мъченици“ Фердинанд обявява Независимостта на България и приема титлата „цар на българите“.

В храма (цялостно реставриран през 2004-2006 г.) е запазена прочутата колона с победния надпис на Иван Асен II: „...в годината, в която се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска и самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин до Драч превзех, гръцка, още и арбанашка (албанска) и сръбска; а пък градовете, които се намираха около Цариград и самия този град владееха фръзите (кръстоносците), но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си.“