24557 | 15 ян. 2025 | 13:12
Плътно премина връчването на първия проучвателен мандат за съставяне на правителство. Президентът Радев даде мандата, а номинираният за премиер Росен Желязков го върна изпълнен веднага. По думите на държавния глава указът ще бъде издаден в рамките на деня, 15 януари.
С осигурено (през допълтилено споразумение с ДПС-ДПС) парламентарно мнозинство проектокабинетът се очаква да стане факт утре.
Това ще е деветото коалиционно правителство на България от началото на прехода до днес.
Какви кабинети управляваха страната през последните три десетилетия? Изкуство ли е създаването на коалиционна формула и защо някои се проваляха, а други успяваха да преминат през четирите години, макар и трусове?
Търсим отговорите, обръщайки поглед назад, в годините на прехода, който сякаш никога не свършва...
Някога тази партия участва с две правителства в управлението на България, имаше вицепремиери, министри. Това се случи в началото на 90-те, когато страната бе на кръстопът, времето бе мътно, в политиката масово навлизаха нови лица, за да създадат новия елит, а хората следяха случващото се с повишено внимание и, забележете, даже се вълнуваха. Избирателната активност на първите свободни избори през 1990 година бе 90 процента! На следващите леко падна, но и тогава гонеше 84 на сто.
Коя, впрочем, бе партията с влияние във властта, за която говорим? Наричаше се Алтернативна социаллиберална партия (АСП), която от крило на БСП стана част от коалицията СДС, а след падането на кабинета на Филип Димитров напусна Съюза, за да продължи участието си във властта през правителството „Беров“. Нейни знакови лица бяха философът проф. Николай Василев, Валентин Карабашев, Асен Мичковски и др. При Филип Димитров проф. Василев бе вицепремиер и министър на образованието. При Беров вицепремиер и министър на търговията бе Карабашев, а друг кадър на АСП – Румен Биков, бе министър на промишлеността – доста тежък и влиятелен ресор в зората на прехода.
„Беров“ бе едно особено правителство, компромисно, създадено като преходно след свалянето на Филип Димитров. Подкрепяха го БСП, АСП, „сини мравки“, гласували срещу кабинета „Димитров“, и мандатоносителят ДПС, разбира се.
Политическият анализ за характера и за действията на двете споменати правителства може да е дълъг и спорен, но тук е важно и друго. Кабинетът на Филип Димитров може да се каже бе еднопартийно правителство на малцинството (въпреки че СДС беше коалиция), създадено с подкрепата на ДПС. То, накратко казано, падна заради праволинейната си политика, заради острите критики от много посоки, като е достатъчно да споменем митичните „Боянски ливади“ на президента Желю Желев.
„Беров“ бе далечен римейк на правителството на Димитър Попов. Зад „Попов“ - правителство, което се помни най-вече с легендарната реплика „За, Бога, братя, не купувайте“, стояха основните политически сили. То бе резултат на голям компромис и в същото време – на голям консенсус между водещите политически сили БСП и СДС. Докато зад „Беров“ стояха основно ДПС и БСП, както и партии, групи, депутати, които образуваха нещо, което бихме могли да наречем „оттук оттам“.
Продължението бе логично – след края на „Беров“ дребен партньор като АСП тръгна към политическото небитие и години наред води формално съществуване.
Днес партията я помнят само политическите динозаври. И Гугъл, ако го попитате.
Да, има исторически моменти, когато напред излизат партии-пешки, въобразили си, че им се е паднала ролята на царици на шахматното поле.
След управленията на СДС (Филип Димитров) и на Беров на власт дойде БСП с младата си тогава надежда Жан Виденов.
БСП обича предизборните коалиции и спечели вота през 1994 година именно в коалиция. Но бе пределно ясно, че БСП е доминиращата партия, че това е неин кабинет, разполагащ при това с пълно мнозинство. Със 125 народни представители в парламента „Виденов“ бе еднопартийно правителство, който като всяко еднопартийно правителство (справка – Филип Димитров, Иван Костов, Бойко Борисов – 1) тръгна с големи амбиции.
Но „Виденов“ катастрофира, а след финансов катаклизъм (хиперинфлация) и политически ураган (януарските събития през 1997 година) предизборната коалиция ОДС спечели предсрочните парламентарни избори убедително и нямаше нужда от други коалиционни партньори. Кабинетът на Иван Костов изкара пълен мандат, но СДС (вече партия) беше пометена на изборите през 2001 година от царя и неговото Движение. НДСВ имаше 120 депутати, на ръба на мнозинството, и си осигури парламентарна подкрепа като направи коалиция с ДПС.
НДСВ-ДПС успя да изкара пълния си мандат с малки катаклизми („Новото време“), но на вота през 2005-а партията на Симеон Сакскобургготски се срина – от 120 на 53-има депутати и влезе в преговорите за правителство от позицията на втора политическа сила. И не само това – царят се изправи пред нуждата да аргументира общо управление с партията, наследник на БКП. С политическата сила, която носи историческата отговорност за премахването на монархията в България.
Драматично бе създаването на Тройната коалиция. Наистина драматично.
БСП спечели изборите, имаше 82-ма депутати и лидерът й Сергей Станишев получи първия мандат за съставяне на правителство. В проточилите се преговори най-накрая съгласие сякаш беше постигнато. Към медиите изтекоха дори имената на бъдещите министри от три формации – БСП, НДСВ и ДПС. Само за една нощ, само за броени часове, ситуацията се преобърна. Царската партия съобщи, че няма да участва в кабинет с мандата на БСП, а Станишев и Ахмед Доган съставиха проектокабинет на малцинството. На пленарно заседание, което продължи и в тъмните часове, депутатите - при максимална мобилизация (за да не падне кворумът) утвърдиха Станишев за премиер и отхвърлиха кабинета в тайно гласуване. Тъй като това бе безпрецедентно, видни юристи и конституционалисти спешно решиха, че изборът като цяло става невалиден.
България остана без правителство, а вторият мандат, който отиде при НДСВ, се провали.
По силата на решението, което взе президентът (2002 – 2012) Георги Първанов, третият мандат отиде в ДПС и чудото стана. Тройната коалиция – БСП, НДСВ и ДПС, пое властта, като постигна стабилно мнозинство, достатъчно дори за промени в Конституцията. Официално правителството на Станишев бе създадено на основата на три принципа/приоритети/задачи – интеграция в ЕС, повишаване на жизнения стандарт чрез реален икономически растеж и справяне с престъпността.
Да признаем честно - целта България да стане пълноправен член на Европейския съюз бе плътна, силна, обединяваща. Когато обаче това стана факт през 2007 година, царската партия отново се разтресе. В историята й имаше един конгрес, когато водещи лица (Соломон Паси) предложиха НДСВ да напусне правителството. Царят отказа.
Тройната коалиция, която стана популярна (с негативен знак) със схемата за разпределение на властта 8:5:3, управлява цял мандат, след който обаче логично се отвори пътят на Бойко Борисов и ГЕРБ.
На парламентарните избори през 2009-а НДСВ получи 3,02 процента от гласовете и не прескочи дори бариерата за влизане в парламента! А Сакскобургготски подаде оставка като партиен лидер. ГЕРБ стана първа сила, доближавайки се до мнозинство в НС, което позволи на Бойко Борисов да направи правителство на малцинството и да управлява без официални коалиционни партньори. Нещо, което не се получи при следващите два кабинета, които оглави. Първо успя да привлече Реформаторския блок и АБВ, после (при Борисов 3) – патриотите (Каракачанов, Симеонов, Сидеров).
Всички коалиционни партньори на ГЕРБ понесоха огромни електорални щети, някои се съвзеха, други плащат и до днес с лихвите, а България стигна до политическата криза, при която ГЕРБ изпадна самота, и до сглобката – връх в историята на българските коалиции в периода на прехода.
Като теглим чертата от 1989 година насам начело на изпълнителната власт с редовен мандат са били едно програмно правителство (Димитър Попов), две на малцинствата (Филип Димитров и Борисов – 1), две еднопартийни/едноцветни) (Жан Виденов и Иван Костов) и осем коалиционни (Любен Беров, Симеон Сакскобургготски, Сергей Станишев, Борисов – 2 и 3, Пламен Орешарски, Кирил Петков, проф. Николай Денков).
Дали управлението е еднопартийно или коалиционно не е определящо за неговия успех или провал. Виденов се сгромоляса и провокира масови протести, Костов завърши мандата, като обърна България към западните институции.
Но че еднопартийната власт се „ражда“ по-лесно е вън от съмнение.
Създаването на управленска коалиция е тънка работа.
Задължително е условието да има зададена цел, обявени приоритети, програма, като спойката са принципи и ценности, а не постове и (задкулисно) влияние. С гражданите трябва да се говори честно, а не да се прилагат пиарски трикове.
„Сакскобургготски“, например, тръгна силно на старта, с високо доверие, но като минаха прословутите 800 дни ситуацията се обърна.
Тройната коалиция не беше обичана, не се радваше на масов възторг и Борисов впоследствие използва това. Но все пак страната се движеше уверено по познати коловози. Гражданите имаха усещане, че влакът се клати, но нямаха апокалиптични видения, че ще излезе от релсите и тежко ще катастрофира. Европейският съд бе легитимна, харесвана цел. Проблемите дойдоха, след като тя беше постигната. След 2007 година трите политически сили не намериха доброто обяснение защо твърдят, че са много различни, но са заедно; защо имат кошмари, ако се върнат към миналото, но се съюзиха в настоящето. И така нататък.
Коалициите винаги са спорни. Те се правят с преговори и компромиси. Сглобките се създават на тъмно.
Ротационният кабинет на Денков, станал популярен като „сглобката“ бе голяма грешка. Дори симпатизантите на ПП-ДБ гледаха втрещено още на старта. Други скърцаха със зъби, или чакаха реванш, или се дистанцираха, или негодуваха в тесен кръг.
Неслучайно много кратък бе и животът на „Петков“ - конструкция, за чието гладко функциониране едни публични преговори в мола очевидно не бяха достатъчни. Няма как едни да искат война, а други мир и да се разбират безпроблемно дълго време.
Гласуването за „Желязков“ предстои, кандидат-премиерът обеща представянето на управленска програма, говори за различия между партиите от коалицията, както и за компромиси. Като най-голям компромис Росен Желязков посочи факта, че той е номиниран за министър-председател, а не лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов.
Хоризонтът на коалиционното управление обаче ще зависи не само от компромисите, а от голямата цел, която си поставя. Управляващото мнозинство ще трябва да е формулира и да я защити, за да може партиите, които участват в кабинета да запазят доверието на своите избиратели. Както показва прегледът на коалиционните формули през последните три десетилетия поведение тип „Пунта Мара“ бива наказано.
Това много силно важи за ИТН, чието „изчегъртване“ прилича много на царските 800 дни.
Дотук стана ясно, че политическата криза е алибито за създаването на „Желязков“. Не е достатъчно.
Мобилна верси
RSS
