17819 | 23 ян. 2024 | 16:40

За да успее една политическа инициатива, трябват не само свободни гласове, а идеи и лидер, който увлича хората и умее да гради мостове. Президентът не е такъв

Откакто Румен Радев стана президент периодично се повдига темата за негов политически проект. И днес, колчем някой социолог спомене 1,5 – 2 милиона електорална ниша и погледите се вперват към „Дондуков“ 2.

Оттам обаче нищо политическо няма да се зароди. Това е кауза пердута, просто защото няма как да стане. За да се роди политическо движение, партия, инициатива трябва да има не само потенциално свободни електорални гласове. Но и идея, която да ги обедини и фигура, която да ги поведе. Радев отдавна е част от статуквото, а не от промяната, просто защото е част от управляващия елит, колкото и да се държи сякаш няма нищо общо с него (а кой назначи пет служебни кабинета и смени 14 000 чиновници?).

Да не забравяме, че Радев вече роди два политически проекта – „Продължаваме промяната“ и „Български възход“. Кирил Петков и Асен Василев - лидерите и основни лица на „Промяната“ до днес, бяха ключови министри в първия от петте служебни кабинета, които Румен Радев назначи.
Но през декември 2022 г. президентът каза по техен адрес:
„Беше грешка, че допуснах такива хора да откраднат надеждите ни за промяна. За съжаление, българите получиха лъжа. Както надживяхме автократичния модел, така ще надживеем и тази шарлатания.“
А Петков и Василев бяха хора, на които той заложи и за които говореше в духа „дай, Боже, повече такива кадри за Родината“ („С министри като Кирил Петков България би изглеждала по друг начин“, каза Радев на 27 октомври 2021 г.).

А после – „шарлатани“!  Да, след канадското гражданство на Петков и оръжието за Украйна, след „никакъв руски газ“ от Асен Василев. Но това не променя факта, че точно Радев даде мощен политически старт на „шарлатаните“. И както и да ги нарича днес, не може да избяга от отговорността за действията им, за това, че предадоха надеждите за промяна.
За „Български възход“ пък Радев нищо не каза и не казва, може би защото няма нужда – партията на Стефан Янев не успя да стане нищо друго освен пристан за неосъществени политически амбиции на хора, събрани откъде ли не. Когато влезе в предишния парламент имаше надежди, че ще бъде ядрото, около което ще кондензира някаква различна политика. Че на нея Радев ще даде третия мандат и най-накрая ще се сформира стабилно правителство, което да направи нещо голямо. Вместо това Янев избра да говори абстрактно за „диалог“ и да не прави нищо – едва ли някой си спомня негова позиция в парламента. Но си имаше оправдание: „Реалността е такава, че една парламентарна група с 12 депутати трудно би могла да говори по определени политики и те да бъдат чути от другите партии.“ Думите са от януари 2023 г., след като третият мандат бе връчен на БСП.

Почти същото стана и с движение „Трети март“ – напънала се планината и родила мишка. Самите инициатори събраха 279 000 подписа, но се отказаха да ги внесат в парламента – не бил легитимен, обясни евродепутатът Петър Витанов. Истината е, че идеята се обезсмисли от това, че предложенията за промяна на националния празник в конституцията отпаднаха. Няма предложение за махане на Трети март, няма и движение в негова защита. Просто е.

Но тъй като ниската избирателна активност и по-точно нереализираните в урните гласове мира не дават на политическите инженери, сега се носи поредната мълва – Радев щял да играе със своя листа на изборите за Европейски парламент. Проблемът е, че няма как президентът открито да се ангажира с подобна листа – към 9 юни, когато най-вероятно ще са евроизборите, той тъкмо ще е преполовил втория си президентски мандат, изтичащ на 22 януари 2027 г. А с приказки под сурдинка „това е листата на Румен Радев“ гласове трудно се печелят.
Да, Радев може – по примера на Георги Първанов, да направи своя партия, след като напусне „Дондуков“ 2.

Но дотогава трябва да се научи на много неща.
Първо, да гради мостове и протяга ръка, вместо да критикува и заклеймява. Досега президентът е показал, че може второто – някой да е чул негово слово, дори за Нова година, което да не е критично, в което да не сочи „врага“?

Второ, да търси път към формациите от партийната система, която разруши. Защото едва ли, ако се яви на избори със своя партия, ще получи абсолютно мнозинство, което да му позволи да прави каквото си иска. А политическият опит учи, че и в този случай ти трябват съюзници и, че, ако дълго време пренебрегваш критичните гласове, после ти се налага да се сърдиш на народа. Справка – Иван Костов след парламентарните избори през 2001 г.

С други думи, ако един ден стане партиец, на Радев ще му се наложи да ходи по минното поле, което сам изгради, критикувайки остро всяка от парламентарно представените политически сили.

Срещу ГЕРБ Радев вдигна юмрук през лятото на 2020 г., а през есента на същата година, когато депутатите от управляващата партия напуснаха пленарната зала по време на словото му, им каза: „Бягството няма да ви спаси от позора! С това показахте, че истинският парламент е отвън!“
С лидера на БСП Корнелия Нинова, Радев отдавна е на нож. И по думи на добре запознати – отглеждаше вътрешнопартийната опозиция в столетницата.

Избирателите на ДПС унизи, когато попита Карадайъ коя е неговата Родина майка.

С десните, които някога го подкрепяха, разривът е пълен покрай войната в Украйна.

А и къде би се позиционирала евентуалната бъдеща партия на Румен Радев?! Разбира се, не в дясно – център. В ляво – център е БСП. Патриотичният сегмент пък е ярко доминиран от „Възраждане“ и Радев едва ли ще успее да надвика и надприказва Костадин Костадинов.

Но най-важният отговор защо Радев не може да произведе нищо значимо в политика е, защото не играе по правилата й. Радев не е „политическо животно“. Той напусна казармата, но тя не напусна него, както се изрази едно време ген. Атанасов. Радев се държи така, сякаш в обществения живот важи субординацията, валидна в армията. Не, не е така. Ако си ловък политик, можеш с партия с 5% електорално доверие да имаш значима обществена тежест. Такъв беше германският политик Ханс-Дитрих Геншер. Той е лидер на малката Свободна демократична партия, но почти 20 години е несменяем външен министър на Германия и вицеканцлер. Такива примери има и у нас.

И накрая, като следстие от казаното дотук - в политиката най-важно и най-сложно е умението да се спазва балансът (това е особено видно при коалиционните правителства, от каквито както изглежда България дълго ще бъде управлявана). Защото истинският политик никога не забравя - днешният опонент, утре може да е съюзник. А Радев реже като с нож. Така и да има съюзници, ще ги загуби. Без съюзници, няма управление, а точно участието в управлението е смисълът на политическите партии.

И заради всичко това като политик с бъдеще Румен Радев е кауза пердута - провалено усилие.