33159 | 13 юли 2015 | 17:17

Навършват се 85 години от рождението на автора на „Охридска балада“

Серафим Северняк (Серафимов) е роден на 10 юли 1930 г. в с. Горна Липница, Великотърновско. Като студент по българска филология на СУ „Климент Охридски“ дебютира през 1948-а с разказа „Син“ във вестника на писателския съюз „Литературен фронт“, където е кореспондент в началото на 50-те и първи зам. главен редактор през 1971-1975 г. Междувременно е бил редактор в сп. „Пламък“, драматург на Музикалния театър и на Сатиричния, главен редактор на ЛИК в БНТ. От основаването на сп. „Отечество“ през 1975 г., издание на Отечествения фронт, до смъртта си е негов главен редактор. Северняк умира на 24 май 1988 г., докато е в командировка в кубинската столица Хавана. 

От 1952-ра до смъртта си е издал 30-ина книги с проза и публицистика, сред които се открояват художествените пътеписи от 1969-а „Между розата и лъва“, повестта „Охридска балада“ (1971), сборникът с есета „По острието на бръснача“ и с разкази „Ветрило“ (посмъртно, 1990), документални книги за Чудомир (1983) и Левски (1987).

През лятото на 1969 г. със Серафим Северняк замислихме да пообиколим България, след като бяхме сключили творческа контрактация с в. „Литературен фронт“. Серафим имаше едно зелено „Рено“, което минаваше, както се оказа, не само по асфалт. Разбрахме това, когато решихме да навлезем в глъбините на земята Чеч, описана в романа на Людмил Стоянов - наш снизходителен покровител в писателското кафене. От Гоце Делчев към Сатовча ни очакваше добре разбит от копита и трактори друм, а към пограничното село Црънча - дълбоко разорано от булдозери трасе на бъдещо шосе. Преминахме все пак и докато се чудехме и маехме какво всъщност търсим, от каменлива уличка излезе към нас хубаво усмихнат човек. Ама къде сме ние, попитахме.

В Чеч сте, в Чеч!

Това бе Салих Делибашев, тогава 45-годишен, кметски наместник, съзидател на училище и негов кръстник, партиен секретар, водач на црънчани в бюрократичните разправии за водопровод, електрификация, здравен пункт. Да ви запиша в кметската книга, каза той, тука е граница, кой ви знае какви сте… На първата страница на тая книга пишеше „Започната в 1966 г.“. Мене ме записа под номер трети, спътника ми - под номер четвърти. „Северняк ли си? Абе, ще те запиша, ама да не развалиш времето…“ Под номер първи и втори бяха Ангел Иванов и Параскева Иванова - пенсионирани учители от вътрешността на страната. „Ей това сте! - въздъхна - Четирима външни за три години. Далечко е Црънча…“ На другия ден двамата учители ни поканиха да разгледаме училището и ако може - да поговорим за историята пред десетината деца. Очите на учителския син Серафим се разпалиха, той се изправи под портрета на Левски и проведе нещо като урок, в който и аз се почувствах ученик. Деца, започна той, Чеч е едно пъпно място на Балканския полуостров! През Чеч е минавал пътят от Дунав - Никополис, Филипополис за топлите сини води на Егея. През Чеч са се спускали Самуиловите войници. През Чеч в обратна посока са пълзели елитните войски на Кантакузин и Сюлейман Великолепни. Затова е нахлул тук и оня страшен Кара Ибрахим. Затова са се сменяли вери и кръстосвали кърви!

…Ние сме българи по род и език, но не сме православни по вяра, обади се Салих. Доловихме някои трагични преживелици на црънчани, неотбелязани в общата ни история за началото на ХХ век, но останали в родовата памет. Събития, отминали с една война, но по исторически смисъл повторили се и след нашето запознанство, когато десетина години по-късно Салих се появи в София с друго име - Северин. На един от вас двамата се преименувах, каза той...

„България се прощава с Бай Ганьо“ - обичаше да казва моят спътник, а аз разбирах, че България се разделя и с тихия селски учител, който успяваше в смесените класове да преподава едновременно четене и писане, ботаника и география. От селцата, през които прехвърчахме, изчезваше една колоритна фигура, която най-често бяхме виждали с очила с телени рамки, с книги по пчеларство под мишница, разпространител на народополезни списания и сказчик в читалището. Апостол на културата и хигиената, незабравим и мил образ. Той си отиваше с тайната на

синия и
червения лакмус

Серафим бе син на такъв учител и бе подготвян за учител. През 1942 г. той е допуснат на конкурс между 260 отличници от цялата страна и Македония за новосъздаденото Училище за даровити деца към Министерството на просвещението. Класира се сред 60-те приети. Съученик му е друг бъдещ писател - Антон Дончев. Преподавател по литература е Елисавета Багряна, по рисуване - Елисавета Консулова-Вазова. Но американските бомбардировки над София разрушават сградата на училището.

…Когато в края на нашето пътуване из България стигнахме Видин, през една хубава нощ в прочутата крайдунавска крепост Баба Вида попаднахме на заснемането на филм за великия испански художник Гоя по сценарий на Анжел Вагенщайн с режисьор Конрад Волф. Там заварихме актьори от различни националности, поканени за участие във важните роли. Имаше и група испански певци и танцьори - изпълнителите на фламенко от андалуския ансамбъл на Пако де Лусия. Музикантът, като го поканихме на по едно вино в кръчмата, взе и китарата си, подрънкваше леко, а Серафим затананика своя си песен, добре позната ми от някои наши запивания в писателското кафене: „Умрия бачко Георгия, мори, он не умрия от болест, мори, най-ми умрия от лудост. Де види село убаво, мори, он сака да е негово. Де види млада невеста, мори, он сака да е негова“… Потресен от изпълнението на Серафим и от моя превод на текста, Пако де Лусия каза, че ще включи песента в репертоара си, и заспа с чаша вино в ръка…

Имах късмет да работя със Серафим Северняк в националната телевизия, а по-сетне и в списание „Отечество“, което той създаваше страница по страница и съратник по съратник. Наблюдавах го отблизо и зная, че като публицист Серафим се изгради в противодействие на безличната журналистика, при която за най-важни публикации в печатните медии минаваха т.нар. уводни статии - анонимни винаги, сверявани с партийни решения и държавни постановления. Имаше високопоставени журналисти, които почти не виждаха имената си под вестникарски публикации, макар да бяха съчинявали десетки такива „основополагащи материали“. А Серафим Северняк нахлу в журналистиката с името си! Той се подписваше! Под статии, поставени на челно място, под язвителни антрефилета и под апотеозни размисли за живия живот. За деградацията на власт и властници, за деформацията на принципи и цели, за дискредитирането на социализма като обществена система и общочовешки идеал. Което означаваше, че залага всичко - чест, достойнство, талант, а в нашенски вариант - длъжност, заплата, придобивки и привилегии.

Той проникваше в изоставени заради идеологическата догма исторически пространства. Оттам измъкна сюжета на „Охридска балада“ - документална повест, претворена в художествения филм „Спасението“ (реж. Борислав Пунчев, в главните роли Невена Коканова и Коста Цонев). Премиерата на филма бе изпратена с ръкопляскания… и

последва мълчанието
на критиката

Аз случайно попаднах в Охрид, казваше Серафим, отидох на петдневна екскурзия и там срещнах един човек, който ми довери като на българин, той не знаеше, че съм писател, премълчаваната история за това, как населението на града събира откуп за освобождаването от германски плен на шепа български войници. Пари, фамилни скъпоценности, владишка корона и златен кръст…

Преди това бе публикувал книгата „Между розата и лъва“ - есеистични пътеписи за България, удостоена с най-високото тогавашно отличие - Димитровската награда. Парите от нея той държеше в същия рулон, в който бе навита и дипломата с подписа на Тодор Живков. За всеки случай, той нямаше спестовни книжки.

Още в зачатъка на новото мислене Серафим Северняк се осмеляваше да посочва истини, известни на мнозина, но благоразумно премълчавани от всички. Поради което неговата публицистика срещаше спонтанна и организирана съпротива от страна на „главните специалисти“. Тук е наложително едно пояснение. Серафим Северняк си бе намерил лично ключово понятие, нарицателно за некадърничеството, службогонството, високоплатеното чиновничество. Прав или неправ, бе избрал за прицел известната във всяка ведомствена структура длъжност „главен специалист“. Нашите знатни родословни дървета, твърдеше, ще се изпочупят от „главни специалисти“, на всеки клон висят по няколко, тази длъжност я измислиха, когато трябваше да се устройват съпруги и братовчеди, та хем повечко да получават, хем по-мъничко да работят...

Веднъж поетът Георги Богданов бе публикувал в сп. „Отечество“ бележка за злощастната орисия на родното си село Златна Панега, засипано от унищожаващ живота циментов прах. Някакъв „главен специалист“ от профсъюзите вдигна кръвното на Серафим Северняк с опита си да защити ведомството, а не хората. Това негово кръвно налягане така и не спадна никога вече, защото буквално на всяка крачка срещу му се възправяха „главни специалисти“.

В края на живота си Серафим Северняк бе поразен от несправедливи оценки на редакторското му дело, от зли приказки по адрес на личността му. Но неговият живот е в книгите му. Неговата смърт - в размислите на приятели, колеги, сподвижници. Серафим Северняк остави и едно възрожденско наследство! В с. Горна Липница, Великотърновско, заедно с баща си, когото помнят като учителя бай Николай, основаха земеделски музей с етнографска сбирка. Покрай ралата, палешниците, ръкойките съселяните им днес са приютили работното бюро на писателя, пишещата машинка. И книгите му с художествена проза, останала някак в сянката на публицистиката му.

Смъртта го застигна в Хавана

Когато от Хавана се получи първото съобщение, че здравословното му състояние рязко се е влошило, аз бях по работа в Женева. Серафим бе постоянно в нашето полезрение и отблизо ние не забелязвахме постепенните промени у него, настъпващи от многобройните му болести. През последните години той прекарваше повече време в санаториум или болница, отколкото в редакцията и дома си. Имаше чувството за обреченост и смяташе за безсмислени всякакви хранителни диети, всякакъв профилактичен режим. Но дори и тогава излъчваше мъдрост, упование, вяра в нещо добро, което непременно ще се случи. Вероятно в такова състояние на духа той написа последната си книга - за Васил Левски…

…През 1988 г. Куба празнува 80-годишнината на популярното списание „Боемия“ и за тържествата е поканен да присъства представител на сп. „Отечество“, естествено, главният редактор. Серафим не е искал да пътува, страхувал се е от дългия път. Но уж му било наредено да представлява списанието на най-високо ниво. Изпитвам известно съмнение към тези твърдения, защото знам колко много го привличаше Куба и въобще колко той обичаше да пътува. Така или иначе, аз исках поне за себе си да разбера какво му се е случило.

През февруари 1989 г., десет месеца след смъртта на Серафим Северняк, отново бях на острова и поразпитах на място за подробности около последните му дни. Ето какво ми разказаха писателите Педро де Ораа и Хосе Мартинес Матос - българисти, наши приятели.

Той пристигнал късно вечерта на 5 май 1988 г., придружаван от фоторепортера на сп. „Отечество“ Иво Хаджимишев, настанили ги в хотел „Хавана ривиера“. На следващия ден Педро и Хосе го навестили привечер. Серафим им казал, че прекарал цял ден в стаята си, защото май бил настинал от климатичната инсталация. Решили тогава да отидат в ресторант „1830“, който е на около километър от хотела, и тръгнали пешком по крайбрежния булевард „Малекон“. На същия булевард има стара испанска брегова крепост, превърната в кръчмицата El maison, и решили да надзърнат. Там сервират леки коктейли, поръчват си „Ронколи“ - 50 грама ром, много сода, лимон и лед. Той не могъл обаче да понесе и този лек коктейл, станало му лошо.

След консултация с лекар, който установява силно увреден и втвърден черен дроб го откарват в болницата „Братя Алмехейрос“ - внушително медицинско учреждение основано от Че Гевара, който също е завършил медицина.
Но било късно...

От 6 май до деня на смъртта си Серафим Северняк е почти непрекъснато в кома. Два пъти идва в съзнание - колкото да покаже, че предусеща края си. Почива на 23 май 1988 г. Оттук нататък започва друга скръбна и тежка история. Тялото му е изпратено със самолет за София през Москва, на хаванското летище объркват товарителницата и за погребението в „Орландовци“ се получава труп на друг човек.
Погребението е отложено, а кубинските власти се извиняват официално на нашето посолство в Хавана...