34701 | 15 апр. 2015 | 13:33

На 22 април се навършват 95 години от рождението на поета

„Нищо че сте двама-трима/ смешни, вън от модата,/ пак добре е, че ви има/ още във природата!“, се казва в шеговит стих на Валери Петров, станал популярна песничка. Тя добре прилягаше към собственото житие-битие на поета, който не спираше да удивлява близки и приятели с детско любопитство и жива емоция, вече прехвърлил деветото си десетилетие. Един мъдър Дон Кихот (такова бе и заглавието на популярната песничка), запазил духа си в житейския океан на три епохи, с познание, трупано от книги на много езици. Сред красивите му метафори за детството е „Рицар без броня“. Подхождаше и на самия него. Но пое­тът си имаше друга, невидима броня, изкована от нежната стомана на думите.
Прехвърлил достолепните 94, той продължаваше да реди рими с учудваща работоспособност. Всяка година излизаха томчета с негови „Нови стихове“, много от които се появяваха в литературната рубрика на вестниците, където работех. С присъщата му мека ирония бе споделил в стихотворението от 2007-а „Към музата“: „...а сега, като вече съм от финала на крачка/ на гости дошла си ми, глупачка с глупачка!“
Валери Петров си отиде в края на август 2014-а, покосен от инсулт. След дни, на 22 април, се навършват 95 години от рождението му.

Сред любимите ми стихотворения на Валери Петров има едно със заглавие „Съвършенството“. Колкото и нелепо да е да се разказва поезия, ще опитам. Стар художник влиза в музейна зала, за да „поправи“ нещо в своя отдавнашна картина, изложена вече в „златна рамка“ и репродуцирана „безкрайно“. Той знае, че „долу в левия й ъгъл - как могъл е да го трае.../ Общо взето, уж добре, но /явно липсват му две мазки от помпейското червено/ върху храста, та да пламнат чепчиците му налети и сред шуплестата преспа пролетта да се усети...“. В името на „съвършенството“ старият майстор, за когото „краят вече чука“, е там с туба боя в джоба, за да оправи своя, смятан от другите за „шедьовър“... И завършва с типичните тъжноиронични валерипетровски рими: „...жаждата ни да постигнем - в сграда, партитура, книга/ - съвършенството, което никога не се постига...“

Приживе колеги титулуваха самия поет Негово съвършенство. По-склонна съм да повярвам на Валери Петров, че това е стремеж, който „никога не се постига“. Но пък малцина са самоотричащите се и жертвоготовни докрай негови рицари.

Той обичаше написаното от „ръката“. Поправяше дори излезли от машината, а после от компютъра стихове с типичния си по детски завъртян почерк. Почти преди своята 90-годишнина се научи да праща и имейли. Даваше творбите си с указания - да не се „чупи“ широкият му стих, „внимание!“ с препинателните знаци, настояваше за максимално простички заглавия. И вечно

търсеше „съвършенството“

Върху отпечатаното изписваше нови думички, понякога и тях поправяше - също ръкописно. Една безкрайна игра с думи на виртуоза на душата - най-истинската цигулка.

„Малък е на ръст като Чаплин и е голям художник като същия тоя Чаплин“, написа преди 15-ина години за Валери Петров негов колега по перо. Едни от най-хуманните, пленителни в простотата си творби в родната поезия, драматургия, кино са излезли от ръката на деликатния сърцевед.

Чудя се откъде да започна!... Достатъчно е да прелистим отново писаните преди десетилетия поетични откровения в „Тавански спомен“, „Стари неща малко поновому“, „В меката есен“... Да превъртим пак някогашните, но защо ли толкова емоционално „заразителни“ и днес ленти - „На малкия остров“, „Слънцето и сянката“, „Рицар без броня“, „Йо-хо-хо“... (повечето с трудна съдба при появата си на големия екран). Да си припомним славните постановки от 60-те „Когато розите танцуват“, „Честна мускетарска“ и по-късната „Театър, любов моя“ или пък трогателните детски мюзикъли от 70-те „Копче за сън“, „Меко казано“, „Пук“... Той сякаш за себе си е писал в песничката за „Хвърчащите хора“: ...но сърцата им просто са по-кристални от звук.“

Поетът бе минал достойно в своето дълголетие през три политически режима, на които винаги е бил „контра“, противник на лекото и на модите на времето. „Особено ме боли от изплуването в обществения живот на най-лошото от народа ни, на утайката му“, довери той в интервю през 2001-ва, преди настъпването на новия век и хилядолетие... „Достатъчно беше навремето човек да не извърши подлост, за да се прослави като герой!“ Наричали го „нравствен максимализъм“, а то си е „минимализъм в етиката“, отчиташе с горчивина той. „Но днес явленията в морала са направо смайващи: това безочливо прехвърляне от една идеология в друга, полярно противоположна. Или това барабанно блъскане в гърдите за измислени прояви на гражданска смелост!“

Самият той оставаше верен на левите идеи от младостта, независимо че сам неведнъж е ставал жертва на стоманените им последователи в предишни десетилетия. В началото на 90-те, когато преливаше от „демократични герои“, Валери Петров упорито отказваше да споменава в интервюта смелостта си при онова срамно за писателската ни гилдия обсъждане отпреди двайсетина години (1974), когато СБП написа и подписа „декларация“, заклеймяваща автора на „Архипелаг Гулаг“ Александър Солженицин. Тогава той бе един от четиримата въздържали се от гласуване наши писатели (а един - Благой Димитров, дори бе вдигнал ръка против). „Ами не сме го чели, бе, Георги!“, бил мотивът на поета пред възмутения шеф на СБП Джагаров според присъствали на събранието. В ония години за подобна дързост се плащаше скъпа цена: изключване от партията с всичките последици - творчески забрани, изолация, цензура...

Затова пък можеше да потърси спасение и утеха в преводите на големите... „А тук е топло и приятно/ и скрито от враждебна реч“, писа за своите преводачески сладки мъки поетът: „И чувствам колко много значи/ при гения да си чирак“... Признавал е, че от великия английски бард е черпил „невероятното човекознание и мъдрост“. Той „повалерчи Шекспир“, похвали навремето шеговито майсторството на своя приятел Христо Ганев.

В началото на новия век Валери Петров се хвърли отново в най-дълбокото - Гьотевия „Фауст“, и през 2002-ра представи своя прочит на 500-страничния шедьовър. После пък извади на белия лист у нас ренесансовия италиански сатирик Трилуса...

Спомняте ли си една метафора от блестящата му поема

„В меката есен“

- стъпки от хора, които сякаш са минали като двойка, но са оставени „с разлика от... час“. Е, понякога откриваме странни родства между хора, живели в различни страни, в противоположни светове. Когато преди 7-8 години прочетох блестящите преводи от Валери Петров на босненския поет Изет Сарайлич, се учудих на такова „кръвно братство“, прекосяващо граници. Срещнах Изет Сарайлич в Сараево преди 10-ина години, докато отразявах събития на литературната фондация „Балканика“ - част от международна проява с организатор Франция. Някогашната олимпийска столица още беше с пресни рани от войната - разрушения, гробове дори между жилищата на хората... И в един и същ оцелял от взривовете хотел течаха литературните прояви и конкурс „Мис Сараево“. Докато интервюирах достойния поет, наричан от сънародниците си „босненския Омир“ , в кафенето на съседна маса седяха младежи, дошли за празника на миските. Но изведнъж шегите спряха, те замлъкнаха, вслушани в думите на своя поет - и неочаквано за мен започнаха да ръкопляскат след всеки от неговите умни и тъжни отговори за участта, сполетяла отечеството им. И във фантазиите си виждам как млади българчета ръкопляскат от „съседна маса“ на своя мъдрец Валери Петров.

Той обичаше поезията, която разказва „с думи прости“ за живота. Доверявал е: „Нали това, което пишем, трябва да бъде разбрано.“ В интервю преди 15-ина години цитира фраза на Марк Твен за любимия му Шекспир, изречена по повод някаква постановка на „Хамлет“: „След нея старият спор кой е бил Шекспир ставал лесен, писал Твен, достатъчно било да се копае и покойникът, който се е обърнал в гроба, бил великият бард...“

„Стълбовете на художествените критерии се чупят като сламки под напора на търговския интерес, сурогатите в изкуството, залели пазарите, се надсмиват над литературните качества“, отчиташе с болка поетът.

Последните 24 години от живота му бяха справедливо щедри към него и Валери Петров предпазливо поемаше върху крехките си плещи всяка нова награда: Яворовата, Международната Ботева за поезия, „Аскеер“ за цялостно творчество в театъра, титлата академик, „Христо Г. Данов“ за цялостно творчество, почетното звание „Европейски гражданин“ на Европарламента... „Вече съм във възрастта на наградите“, опит­ваше се да снижи патоса по „валерипетровски“ лауреа­тът. Така както през 1993-та наруши официозния етикет, след като френският посланик Жак Рюмелар го провъзгласи за „Кавалер на ордена на изкуствата и литературата“. Поетът разказа

мила смешка

„Млад френски аристократ получил орден от Луи XIV и навеждайки се към краля, промълвил: Ваше Величество, не го заслужавам. Знам, отговорил Краля Слънце, но вуйчо ви много настояваше.“ На фона на безбрежното писателско фанфаронство у нас и отвъд - самоироничното присъствие на Валери Петров изпълва с почит. Спомням си сега шеговитите му думи от последното интервю пред мен за „Преса“: „Графомани сме всички, но едни все пак имат основания.“

Поетът до последно не се отказваше от малките радости на живота. Виждала съм го в компанията на отдавнашните приятели Христо Ганев и Анжел Вагенщайн да се черпят с водка и приятни смешки в почти „домашната“ кръчма „Старата липа“ в Лозенец. Всяка неделя четеше книжки и рисуваше с правнуците си в дома на дъщеря си Бояна Петрова, известна наша преводачка, и зетя Иво Хаджимишев (който ни остави ценни фотоси на поета). В публичното пространство не обичаше да говори за „глобалните си уплахи“, а често повтаряше, че е „човек на надеждата“. Или както се казва в друга популярна песничка по негови стихове: „Животът, естествено, е нещо сложно,/ понякога даже звучи печално,/ но да се живее е по принцип възможно -/ това е доказано експериментално!“

Стари неща малко поновому

Поетът е роден в София на 22 април 1920 г. Майка му Мария Петрова е преподавател по френски в Образцовата гимназия, а баща му - Нисим Меворах, е доктор, а по-късно и професор по право. Бил е преподавател, наш посланик в САЩ и български представител в ООН (отзован в родината заради доноси, „както си беше редно“, по думите на прочутия му син). Родителите на бъдещия поет се запознават, докато следват в Женева, Швейцария, и след няколко местения се установяват в къща на тиха столична уличка в днешния квартал „Лозенец“ (назована по-късно на името на един от обитателите й - Елин Пелин). В нея на №8 поетът остана до края на живота си.

За баща си в анкета пред Иван Сарандев казва: „Много начетен, с тънък интелект, мек и с чувство за хумор.“ Който познаваше отблизо самия поет, би го обрисувал по същия начин. Бащата като млад пишел тайно стихове и драми, които пък малкият Валери „тайно четял“. За майката в същата анкета е по-лаконичен: „Тя е дисциплиниращото начало в семейството, под нейно въздействие основният дух в него бе българският“, споделя поетът през 1997-а. „Потопен съм изцяло в българската култура, в езика, пейзажа, историята, бита на България - признава той пред Сарандев. - Усещал съм еврейските 50% в себе си, когато съм се сблъсквал с обидите към мен по тази линия и с гоненията срещу еврейския народ.“ Проф. Меворах и съпругата му приемат протестантството, а по-късно, вече с поетичен стаж, Валери взема майчината фамилия - Петров.

В Италианския лицей отрано овладява различни езици - италиански, немски, френски... включително и латински. „Без древните езици човек не може да бъде истински културен, особено в хуманитарната област“, казвал е по-късно.

Всъщност първата му артистична изява е карикатура в сп. „Ученически подем“, там публикува и най-ранните си стихотворения. Истинската му изява в поезията е през 1940-а - цикълът „Нощи в планината“ в сп. „Изкуство и критика“.

Позабравен факт е, че поетът завършва медицина в СУ (1944) и за кратко работи като лекар във военната болница и в... Рилския манастир. В края на 1944-та пък известно време е в Радио София, после във в. „Фронтовак“ пише по време на втората фаза на войната срещу нацистка Германия. Съпругата си Доменика - учен по биология, среща за пръв път още в Италианския лицей.

Останалите дати накратко: един от основателите на в. „Стършел“ (1945-1962 г.); аташе по културата в посолството ни в Рим (1947-1950 г.); редактор в Студия за игрални филми „Бояна“, в издателство „Български писател“... И май с това се изчерпва „щатната“ му биография. За кратко - 1990-1991 г., е депутат в VII ВНС.