15498 | 22 септ. 2022 | 00:05
Преди 114 години, на 22 септември 1908 година, в църквата „Свети четиридесет мъченици“ в Търново окончателно завършва процесът за възстановяването на българската държава. Тридесет години след Освобождението официално е провъзгласена Независимостта на България.
С този акт, обявен от държавния глава княз Фердинанд, страната ни отхвърля своята политическа и финансова зависимост от Османската империя, а българският княз приема титлата „цар“.
Фердинанд слага царската корона.
Макар че свети с отразената светлина на 3 март и 6 септември – Съединението (1885) на Княжество България и Източна Румелия, прокламирането на Независимостта е акт с огромно историческо значение, който превръща държавата ни в самостоятелен международно-правен субект.
Това е триумфът на една просперираща вече европейска държава, венецът в десетилетните усилия на българите да имат своя държава, елит и самоуправление.
В Манифеста, с който Фердинанд обявява Независимостта, се казва следното:
"По волята на незабавния цар-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през векове сковаваха България, някога тъй велика и славна. Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’ бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.
Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.
Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.
Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.“
Документът, който завършва с „Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!“, е приподписан от министър-председателя Александър Малинов и членовете на правителството.
22 септември 1908 година се превръща в поредния пример (след Съединението) в българската история, когато граждани и управляващи вървят в една посока. Възторгът бил огромен.
В продължение на три десетилетия след 1878 г. България се развива с бурни темпове, но васалният статут пречи на икономическото й развитие и ограничава възможностите й на полето на дипломацията.
Българското княжество например трябвало да се съобразява с режима на капитулациите, наложени на Османската империя от великите сили, предвиждащи преференциален внос на европейските промишлени стоки.
Няколко събития дават тласък на неизбежния акт.
На 11 юли в Турция избухва Младотурската революция, която не успява да проведе реформи, но влиза в коловоза на национализма. Българският дипломатически агент в турската столица Ив. Ст. Гешов в писмо до външния министър на България лансира идеята за провъзгласяване на независимостта на страната, но София решава да изчака развоя на събитията.
В края на август в Цариград се разиграва нов удобен повод за повече решителност. На 30 август по случай рождения ден на султана е организирана гала вечеря, на която са поканени всички дипломатически мисии с изключение на Ив. Ст. Гешов. Младотурците очевидно искали да подчертаят васалното положение на България. Гешев е отзован, а Портата предприема реципрочно действие като отзовава комисаря си от София.
Една велика сила със задоволство наблюдава случващото се – Австро-Унгария, която иска да анексира Босна и Херцеговина, окупирана по силата на Берлинския договор. Отваря се възможност две страни да оспорят негови клаузи – Австро-Унгария и България, която да наруши договора, обявявайки своята Независимост. Фердинанд вече води преговори за общи действия.
На 5 септември 1908 г. избухва стачка на служителите на Източните железници, които формално били собственост на Османската империя, а реално – на германски и австрийски капиталисти. Тъй като Компанията била като държава в държавата, управлението им на българската територия било поето от Дирекция на българските държавни железници, като стачкуващите са заменени от български железничари и военни части. Протестната нота на Портата била отхвърлена.
Премиерът Малинов решава, че моментът за действие е настъпил. На 8 септември той телеграфира на княза, че „инцидентът Гешов е отличен повод да подемем енергично въпроса за независимостта. Нека не се блазним от обещания, нека действуваме.”
На 10 септември Фердинанд бил приет от император Франц Йосиф в Будапеща с почести, оказвани на независим владетел.
На 16 септември правителството взима решение да обяви независимостта, а на 21 септември князът пристига в Русе, а оттам – в Търново, където на следващия ден огласява Манифеста.
Следват тържествени митинги и вълна от възторг в цялата страна.
Признаването на акта обаче не се случва веднага.
На 3 март 1909 година външните министри на Русия и Османската империя подписват предварително споразумение, като Русия опростила на Портата 125 милиона франка. След още трудни преговори, след дипломатически совалки, както и заплахи от страна на София през април Турция най-после признава акта, а след нея - и европейските столици.
Историкът акад. Георги Марков оценява събитието така: „Това е събитие, което връща България в семейството на независимите европейски държави. Освен политически, страната ни получава и икономически изгоди, тъй като дотогава митническият режим се е определял не от българската държава, а от европейските сили. Повдига се и статутът на българските дипломатически мисии – от дипломатически агенции те прерастват в легации. Независима България променя Конституцията си през 1911 г. и вече има право да сключва съюзи, включително политически, военни и търговски. И това дава възможност на страната ни само четири години след обявяването на независимостта да сключи Балканския съюз, с който тя води успешна война срещу Османската империя за освобождение на територии, населени преимуществено с българско население.“
През 1909 година датата 22 септември е отбелязана много тържествено в страната, както и в българските легации и консулства в чужбина. Издава се възпоменателен кръст. След Първата световна война празникът е честван заедно с възшествието на цар Борис III (по нов стил на 5 октомври). След 1944-а той е обявен за царски и е забранен, а от 1998 година насам отново е дата в националния календар.
Честит празник, българи!
Мобилна верси
RSS
