30369 | 26 юли 2015 | 13:56

Съгласих се да стана началник на ГЩ, ако никой не ми се бърка в кадровата политика

Спомням си, че по актуализирания „План 2004“ за развитие на армията се предвиждаше тя да стане напълно професионална от 1 януари 2008 г. Политиците тогава обаче бързаха и искаха да съкратим този срок. А това не бе разумна идея, защото войската не беше напълно готова да премине към друг принцип на окомплектоване. По настояване на тогавашната парламентарна комисия по отбрана президентът Георги Първанов свика Консултативния съвет за национална сигурност именно по този проблем.

На заседанието първи говори държавният глава. Той застъпи тезата, че към този момент армията все още не е готова да стане напълно професионална. Министърът на отбраната Веселин Близнаков също изрази резерви към ускорената професионализация. След това дадоха думата на мен като началник на Генералния щаб. И аз казах в прав текст, че армията не е готова толкова бързо да се раздели с наборните войници. Трябва време за това. Основният ми довод беше, че инфраструктурата и особено казармено-жилищният фонд трябва да се преустроят за приемане на платени войници. Бил съм в доста военни формирования на НАТО и ми бе ясно за какво става дума. Там кадровите бойци в повечето случаи живеят по двама с всички удобства. А при нас казармите бяха пригодени за масова армия. Дори в доклада посочих, че за тази цел ще са ни необходими допълнително около 40 млн. лв., които да ни отпусне правителството. След мен говори Пламен Орешарски. Той бе финансов министър в кабинета на Сергей Станишев и ме подкрепи. „Няма проблем, ще намерим и

ще дам на генерала 40 млн. лв.

Но мен ме притеснява друго - младите и кадърните хора напуснаха страната и отидоха да се реализират в чужбина. Няма да можем да наберем качествени кандидати за професионални бойци. Ние дори сега администрацията на Министерския съвет не можем да попълним с добри професионалисти“, каза Орешарски. Консултативният съвет при президента приключи, но след това политиците се наложиха и Народното събрание гласува на 31 декември 2006 г. да бъде премахната задължителната казарма.

Като командващ Сухопътните войски подготвях и петте наши батальона, които заминаха за Ирак. Особено трудно ни беше с втория батальон, тъй като първият даде пет жертви при атентата в Кербала. Не е вярно, че при подготовката на тези момчета сме прожектирали кървави кадри от атентата, за да знаят какво евентуално може да им се случи и да ги подготвим психически. Такова нещо няма, това са слухове. Вярно, че когато тренираха и се обучаваха у нас, стана трагедията и у момчетата се появиха колебания. Някои започнаха да се отказват, защото тогава принципът за заминаване на мисия зад граница, за разлика от сега, беше по желание. Отказа се и заместник-командирът на батальона по тила. Това бе единият проблем. Другите бяха свързани с доставянето на качествени дрехи, обувки и бронежилетки. Техниката ни също не бе готова. Автомобилите ни бяха бензинови, а навсякъде в НАТО - дизелови. Руските джипки не бяха пригодени за високите температури в пустинни условия. От големите горещини бензиновите помпи на двигателите блокираха. Имахме проблем и с американските радиостанции „Харис“. В движение те можеха да осъществяват връзка с базата на 5-10 км разстояние. След това сигналът се губеше. Това налагаше патрулът да спре и да опъне антената, за да се свърже с центъра. Но тогава пък става

лесна мишена за талибаните

В интерес на истината от фирмата, която ги достави и монтира, проявиха разбиране и отстраниха този недостатък. Техен представител дойде на място и се зае със задачата.

Как станах началник на Генералния щаб? Една вечер се прибирах у дома в „Младост“. Някъде около търговския комплекс „Деница“ имаше голямо задръстване. Бях в служебната кола. Тогава ми позвъни по GSM-а Костадин Сирлещов, началник на политическия кабинет на министъра: „Господин генерал, министър Близнаков ви моли, ако може, утре да се явите в неговия кабинет.“

На другия ден отидох в кабинета на Веселин Близнаков. Той ме посрещна усмихнат, беше много любезен. Обясни ми, че съветът на тройната коалиция е избрал мен от няколко кандидатури да оглавя Генщаба. И ме попита дали съм съгласен. Отговорих, че ми трябва време да помисля. Помолих министъра да ми даде 24 часа срок. Прибрах се у дома и започнах да обмислям предложението. На другия ден се явих при Близнаков и му отговорих, че ще приема предложението, ако намерим общ език и съгласие по 17 проблемни въпроса. Бях си ги записал на едно листче. Доложих ги на Близнаков, той ме слушаше много внимателно. Най-важните ми условия, които му поставих, бяха следните - аз като началник на Генералния щаб сам да определям висшия команден състав на войската, да правя кадровите разстановки без вмешателства и да казвам кои ще са новите генерали. Близнаков се съгласи и после по време на съвместната ни работа си удържа на думата, беше много коректен в това отношение. Винаги намирахме общ език с него и стигахме до разбирателство, когато трябваше да се размества висшият команден състав. Това беше така и не мога да си изкривя душата. Твърдя, че докато оглавявах Генералния щаб,

не съм допускал лобиране

А имаше такива опити - от политици, заместник-министри, кметове и областни управители за назначаване на местни офицери на различни длъжности. Няма да споменавам имена, за да не поставям тези хора в неудобство. Но винаги съм отказвал. Карали са ме например да повишавам полковник в генерал, без да е завършил генералщабна академия. Отказвал съм. Или да издигам офицер, без предварително да е обсъждан в съвета на началник-щабовете.

Това за мен бяха двата основни принципа - кандидатът за висок пост да има образователен ценз, кариера в бойните части и неговото име да е прието с консенсус в съвета по отбрана, преди да бъде предложено на Министерския съвет за издаване на указ. Защото според мен са много важни оценката и мнението на колегите му, с които ще служи и ще работи. Именно подобни ходатайства, с които не бях съгласен, ме накараха да извикам началника на управление „Личен състав“ генерал Крум Александров и да му поставя задачата да се разработи концепция за кадровото развитие на офицерите, сержантите и войниците.

Да знае лейтенантът

когато започне службата си, какъв е пътят му в йерархията и как трябва да го извърви - от командир на взвод до най-високите етажи на армейската пирамида.

Когато се уволних като началник на отбраната, оставих армията с реална численост 29 379 души, а по списък трябваше да бъде малко повече - беше попълнена 90,5%, което е нормално. В повечето армии на алианса също се поддържа некомплект от около 10%. Като си правя равносметка, виждам, че съм служил 41 години. Никога не съм хленчил за постове и никой никога не е ходатайствал за мен. Винаги съм се стремял да бъда човечен с хората.