69788 | 6 дек. 2025 | 12:01

Западноевропейците отлично познавали ситуацията във Влахия и Прикарпатието. Във френското „Анонимно описание“ (1308 г.) България е определена като голяма империя, по чиято среда протича река Дунав

Проф. Николай Овчаров

В средата на ХІV в. Българското царство е типичен пример за една значителна средновековна държава. Българското присъствие на север от Дунав е добре проучено от историка Пламен Павлов. Редица документи от ХІV в. свидетелстват, че тогава проходите в Южните Карпати са подсилени с малки крепости, като особено внимание е отделено на пътищата по реките Дъмбовица и Арджеш, свързвали Влахия с Трансилвания. Имената на тези замъци, в които е имало български гарнизони, говорят сами по себе си – Бран, Ръшнов, Стража. Това било важно, защото там се е осъществявал граничния и митнически контрол на царството.

По време на цар Иван Александър Асен българската митница се намирала в Източна Трансилвания на прохода Рукър-Бран до град Брашов. За това ясно говори грамотата на влашкия воевода Радул І (1371; 1377-1383): „Царю Александре, този, който e твой вамеш (митничар – б. а.) в Рукер, да му заповядаш да взема вама (мито – б. а.), както е според закона. А иначе да не смее да прави. И който и да бъде митничар на моста на Дъбовица (днес – Дъмбовица), той също така да взема.“ Явно митничарите по границата били българи и, както днес, имали проблеми със закона. А когато воеводата Владислав І Влайко (1364-1377) започнал да сече собствени сребърни монети, първоначално използва популярните аспри на своя сюзерен, цар Иван Александър, като нарежда да се нанесе контрамарка – клеймо, удостоверяващо личността на воеводата.

Западноевропейците отлично познавали ситуацията във Влахия и Прикарпатието. Във френското „Анонимно описание“ (1308 г.) България е определена като голяма империя, по чиято среда протича река Дунав. В Брюжкия итинерарий от края на ХІV в. в списъка на българските градове наред с Търновград са изброени редица крепости от Влахия и Трансилвания. Царството се простира от двете страни на Дунав в цяла серия географски карти (Анджелино де Далорто от 1325-1330 г., Джакопо Касталдо от 1584 г., Йохан Хоман от 1697 г. и др.)

В западна посока земите между Видин, Пирот и Ниш се намирали трайно под скиптъра на цар Иван Александър. Надписът от църквата край Станичене свидетелства, че той оставя чичо си Белаур за техен управител под строгия контрол на Търновград. Намирането на златовезаната дреха на царя в гроб край същия храм ясно показва, че ситуацията се запазва през целия век. Известната Похвала в Песнивеца от 1337 г. ясно свидетелства докъде се е простирала властта на цар Иван Александър на запад: „...Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава.“ Става дума за района при днешния сръбски град Смедерево, като река Морава разделя областите Белград и Браничево, които през по-голямата част от Средновековието били в границите на българската държава. Похвалата илюстрира гордостта, че царят възвърнал българските позиции в района.

Някои обвиняват цар Иван Александър, че изоставил македонските области. Земите около Вардар не били в пределите на царството още от 1282 г. Те се поделят между Византия и Сърбия, а Иван Александър избира да укрепи границите си в Тракия, където най-вече търси териториално разширение. Той поделя с могъщия първи сръбски цар Стефан Душан сферите на влияние и остава с него близък приятел.

Сръбският двор буквално гъмжал от представители на висшата българска аристокрация. Освен сестрата на царя и съпруга на Душан, Елена, там бил брат му, деспот Йоан Комнин Асен, управлявал завоюваното от сърбите Адриатическо крайбрежие. Високопоставена дама в двора е по-малката сестра Теодора, сватосвана два пъти за короновани особи.

Важно място там има синът на бившия крънски деспот Елтимир и братовчед на Душан, Йоан Драгушин от царския род на Тертерите, когото сръбският крал нарича „истински брат“ и обичал дори повече от роден брат. А престолонаследникът на престола, вторият и последен сръбски цар Стефан Урош V, по потекло бил три четвърти българин!

Тези отношения със Сръбското царство по време на неговата най-голяма мощ позволяват България да запази и в третата четвърт на ХІV в. земите по поречието на Струма до Мелник и Петрич. Вече споменах, че вниманието на цар Иван Александър винаги било насочено към Тракия и черноморското крайбрежие или Романия, както отбелязва Песнивецът. След битката при Русокастро трайно е завладяна цялата област между Диампол (Ямбол) и Черно море с всички крепости чак до Ахтопол. От изток на запад до яката на Родопите границата между царството и Византийската империя върви приблизително по съвременната ни граница с Турция. Този факт се вижда отлично от Житието на Теодосий Търновски, написано от вселенския патриарх Калист.

Другото голямо завоевание на цар Иван Александър на юг е направено през 1344 г., когато, възползвайки се от Гражданската война във Византия, той присъединява към царството по-голямата част от съвременните Пловдивска, Пазарджишка и Смолянска област. Единствената частична териториална загуба, която цар Иван Александър търпи до средата на ХІV в., е придобитата временно през 1344 г. област Мора (Източните Родопи) с главния й град Перперикон.

Очертаните граници на Българското царство към средата на ХІV в. го определят като една от големите средновековни монархии на Европа. Заедно с васалните владения територията му не е била по-малка от 150 000 кв. км. Държавата е призната и на Изток, и на Запад. Ромейският василевс Андроник ІІІ Палеолог нарича Иван Александър свой „духовен брат”. Това е политическо понятие, с което според строго дефинираната йерархия на Източната Римска империя за пръв път български цар е определен за равен. През Х в. великият Симеон успява да достигне само до „духовен син”!

С не по-малко уважение към цар Иван Александър се отнасят западните страни. За тях българският владетел е император, който с нищо не се отличава от ромейския василевс. В това отношение са много интересни разменените писма между Търновград и Република Венеция относно проспериращата между тях търговия. Още от ХІІІ в. италианските търговци започват да създават свои фактории по Черно море за износ на зърнени храни, кожи, восък, мед и др. суровини. Цар Иван Александър създава закони, париращи някои злоупотреби, появили се при тази активна търговия. През 1346/1347 г. е сключен пакта „Клетва и договор на господин императора на Загора (България – б. а.) Александър“. Тя урежда търговията на венецианците в България: „...да идват и да си отиват със своите кораби и стоки през цялото ми царство живи и здрави.” Договорът е потвърден с друго писмо от 1352 г. до венецианския дож Андреа Дандоло, подписано собственоръчно от владетеля: „Йоан Александър, цар на всички българи и гърци.”

Тази политика определено дава резултати. Сребърните венециански матапани са сред най-често намираните при разкопки в българските градове монети от ХІV в., особено на юг от Стара планина. Малко по-късно бързат да се намесят и съперниците на Венеция, генуезците. През май 1352 г. към Търновград се отправят двама пратеници на Паганино Дория, командващ флотата на Генуа в Мраморно море.

В края на византийската Гражданска война се стига и до мирно регламентиране на отношенията между цар Иван Александър с новия едноличен управник в Константинопол - Йоан V Палеолог. На 9 декември 1354 г. многострадалният василевс най-сетне е успял да надделее над узурпатора Йоан Кантакузин и заема полагаемия му се престол. Още през 1355 г. е уговорен брака между дъщерята на царя Кера Мария и византийския престолонаследник Андроник ІV Палеолог. Всичко изглежда отлично с изключение на фактора, който всички балкански владетели пренебрегват – турците.