9977 | 10 ноем. 2017 | 17:55

Съдбата на демокрацията в България не е в Брюксел или Страсбург, тя е в ръцете на обикновените български граждани. Безотговорно самохвалство разрушава демократичното общуване. Липса на отговорност заличава границата между политическо говорене и словоблуди

„Преходът – политологически ракурси“ е новата книга на проф. Петър-Емил Митев, която излиза на пазара с клеймото на издателство „Изток- Запад“. Върху повече от 600 страници са събрани текстове на автора върху широк спектър от теми – от Европейската революция, която проф. Митев разглежда в рамките на две столетия (1789-1989), до предполагаемия финал на българския преход.

„Преходът е завършил, но ние продължаваме да преживяваме прехода, затова имаме чувството, че той все така не приключва. Емоциите на прехода се оказаха по-непреходни от самия преход“, заяви на премиерата на книгата проф. Митев. В приложение към нея той предлага на читателите и интервютата си с Тодор Живков, Петър Младенов, Андрей Луканов, Димитър Станишев, Владимир Шарапов и др. Бележките от тези разговори хвърлят допълнителна светлина върху процесите в първите години на прехода.

А къде сме сега, години по-късно?

„В началото на прехода социална енергия ражда отблъскването на Стария режим, перспективата на Промяната. В края на прехода социална енергия акумулират резултатите от Промяната. Политическата апатия е доминиращ фон, но случаен повод е в състояние да отприщи мощна протестна вълна“, пише проф. Митев в един от ракурсите със заглавие „Нов кръстопът?“

В книгата срещаме и паралел с други страни, извървели пътя на промяна, който ражда находчивото определение: „Българският преход започна с нова конституция – за разлика от полския например, който започна с търсене на формулата на икономическия преход, с шоковата терапия. Докато у нас се получи шок без терапия.“

В „Демократични парадокси или авторитарно залитане?“ проф. Митев настоятелно поставя един актуален въпрос: „Възможно ли е да бъде застрашена демокрацията в страна, която е пълноправен член на Европейския съюз? Нали самите изисквания за членство в ЕС включват основни демократични норми.“
„Демокрацията е динамичен строй, който постоянно трябва да се възпроизвежда чрез дейността на институциите и чрез поведението на гражданите. Това става – по-лесно или по-трудно – в зависимост от условията. По-лесно, когато обществото се „отблъсква“ от тоталитарни/авторитарни структури, окрилено от перспективите на свободата. По-трудно, когато много от надеждите на старта са опровергани и след „пиянството на един народ“ е дошъл махмурлукът“, твърди авторът.

Като анализира всички възможни предпоставки за крачка назад на демократичния процес, в заключение проф. Митев пише:
„Обществото – това е широко понятие. В него влизат всички граждани. Особено важна роля играят медиите. Възлов въпрос, над който всички заслужава да се замислим, е фактическата всеядност на общественото мнение. С прекалено спокойствие се приемат очевидни лъжи.
Безотговорността на лъжата застрашава демокрацията в България. Безотговорно самохвалство разрушава демократичното общуване. Липса на отговорност заличава границата между политическо говорене и словоблудие. Конформистко безразличие и апатия разширяват границите на произвола. Докъде?
Ще си позволя да припомня – освен Оруел – още един актуализиран писател. Бруно Ясенски. Става жертва на сталинските репресии. Автор е на много силна книга „Заговорът на равнодушните“, със следното мото: „Не се страхувай от враговете, те могат най-много да ви убият. Не се страхувай от приятелите, те могат най-много да те предадат. Страхувай се от равнодушните. Те не убиват и не предават, но само благодарение на тях на този свят съществуват и убийството, и предателството.“
Така според мен достигаме до същността. Равнодушие застрашава демокрацията в България. Равнодушието, с което се приемат и деградацията на политическата култура, и произволът на властта, и стилът на авторитарно управление.

Съдбата на демокрацията в България не е в Брюксел или Страсбург, тя е в ръцете на обикновените български граждани. На промяна в техните нагласи следва да разчитаме, за тяхното просветление трябва да съдействаме.“

Припомняйки данни от социологическите проучвания на „Галъп“ през годините, проф. Митев прави важни изводи.
Да видим първо данните. През май 1990-а, почти на старта на големите промени, едва 4% оценяват годините от 9 септември 1944 – 10 ноември 1989 като „напълно успешни и добри за страната“. 31% считат, че е „имало и грешки и лоши неща, но доброто е повече“. През януари 2017-а вече 15% смятат, че периодът е бил „напълно успешен“. 30% отново са на мнение, че е преобладавало „доброто“. Отрицателните мнение бележат отчетлив спад – от 19% до 8%.

Какви са оценките за времето от 10 ноември 1989 г. досега?

През 2002 г. само 1% считат, че това са успешни и добри за страната години. През януари 2017-а процентът е останал същият. „Блясва изключителен парадокс. Общественото преобръщане сякаш поражда „неправилни“, преобърнати оценки. Периодът, публично отречен, се цени по-положително от периода, в който сме влезли с усилия и жертви, но успешно. Най-смущаващото е, че определението „досега“ е относително и разтегливо, включва не само собствено „прехода“, а и вече европейска, „проходила“ България.“

И още един любопитен факт: сондажите за отношението към историческите личности в България показват, че към някои от тях то не се променя: Александър Стамболийски, Димитър Благоев, цар Борис III, Георги Димитров. Най-голяма се оказва промяната на мненията към Тодор Живков – от 32% одобрение през 1993 -а до 59% през 2011-а.

Защо е това „неправилно“ преобръщане?
На този въпрос проф. Петър-Емил Митев сякаш търси отговорите в цялата книга и през целия преход, който е само част от „българския дълъг XX век.“ Въпрос, свързан и с редица други:
„От „Град на истината“ стигнахме ли до „Страна на истината“? Или нощните бдения все пак ни доведоха до Храма, но самият Храм се оказа ...мол, който не е за всички?“

Книгата, пише самият проф. Митев, предлага размисъл. „И на онези, които няма да се съгласят с автора“.

Авторът

Петър-Емил Митев е автор на десетки трудове и дългогодишен преподавател в Софийския университет. Доктор на философските науки и един от основателите на специалността „Политология“.
Бил е депутат във Великото народно събрание. В момента ръководи Института по социологи „Иван Хаджийски“.  
Изданието, което представихме, е втора в поредицата за българския преход след мащабното „Българите. Социологически погледи“.