29667 | 3 март 2024 | 10:35

Във войната вземат участие както руси, българи, румънци, така и войници от влизащите в състава на Руската империя държави Украйна, Беларус, Полша, Финландия и други страни и народи.

Проф. Пламен Павлов

Изпълват се 146 години от възкресяването на българската държавност след пет века чужда власт. Ние скъсваме с едно 5-вековно робство, както му казват нашите прадеди. Неслучайно и за Ботев, и за Левски, и за Раковски, и за Вазов - става дума за робия, тоест за неравноправие”, заяви историкът.

Дори и след прословутите реформи от средата на XIX в. неравноправието и беззаконието в Османска Турция дават достатъчно основания на българите да определят своето положение именно по този начин. Затова и днешните спорове на тази тема са лишени от всякакъв смисъл.

Руско-турската война от 1877–1878 г. – освободителна за българската нация, предизвиква не само възторзи, но и противоречиви оценки.

Те поставят под съмнение не важността на историческите събития, а обичайните мантри за „дядо Иван“, „славянско“ и/ или „православно братство“, „дружба“ и т.н.

Резервите към патетиката на миналото са обясними – ясно е, че една Велика сила не започва война само от хуманни подбуди… Разбира се, водещи са геополитическите интереси на Руската империя. Това обаче не изключва проявите на солидарност към българите в различни слоеве на руското общество, примерите на човешка съпричастност и благородство.

Нека се освободим от емоциите и си спомним за Освободителната война, за най-яркия резултат на българската национална революция, „морална и с оръжие“…

Кървавото потушаване на Априлското въстание както никога дотогава поставя „Българския въпрос“ пред световното обществено мнение.

Глас в защита на българите издигат най-светлите умове на епохата: Юго, Достоевски, Толстой, Дарвин, Гарибалди, Менделеев...

Този път Великите сили не могат да загърбят българската кауза. След провала на авторитетната посланическа конференция в турската столица в края на 1876 г. остава единствено пътят на войната.

Как започва войната 

Тя е обявена на 12/24 април 1877 г. с манифест на руския император Александър II.

На 10/22 юни части от корпуса на ген. Цимерман стъпват на българска земя при гр. Мачин в Северна Добруджа (днес в Румъния), посрещна ти възторжено от местните българи.

Главният удар е при Свищов на 15/27 юни, осъществен от ген. Драгомиров. Основните руски сили, командвани от великия княз Николай Николаевич, са организирани в три отряда.

В предния начело с ген. Гурко влиза и Българското опълчение.

С бърз марш Гурко освобождава старата столица Търново, преминава Балкана и овладява Казанлък, Стара и Нова Загора.

Уви, този смел рейд не е подсигурен във военностратегически план.

В Тракия са прехвърлени турски сили, които решително превъзхождат руските.

В тежките боеве при Стара Загора опълченците показват невероятна храброст, но са принудени да се оттеглят.

Мирното население на града е подложено на масово изтребление, което още веднъж показва варварската природа на Османската империя.

Руските и българските бойци трябва на всяка цена да удържат прохода Шипка, където между 9/21 и 13/25 август 1877 г. се води най-драматичното сражение в цялата война.

Едва 5 000 руси и българи, останали почти без муниции, отблъскват атаките на 40-хилядната армия на Сюлейман паша.

Иван Вазов обезсмърти епохалната битка. Дали щяхме да притежаваме памет за цената на Свободата, ако не беше мощта на поетичното слово?!…

Грешки на руското командване са причина за друга голяма драма – Плевен, превърнат в непревземаема крепост от Осман паша. При безрезултатните атаки са дадени хиляди жертви.

Преминалият в Североизточна България Сюлейман прави опит да настъпи към Търново и Плевен, но е спрян в боевете при Елена и Златарица. Благодарение на опитния стратег ген. Тотлебен Плевен пада (16/28 ноември 1877), а руското настъпление се възобновява с нова сила.

В условия на жестоката зима Гурко преминава Стара планина и освобождава София (23 декември 1877/4 януари 1878). Централната турска групировка на Вейсел паша е разгромена при Шипка и Шейново, след което падат Пловдив и Одрин (14/26 януари).

Заплаха надвисва над самия Цариград и турското правителство отчаяно иска примирие.

На 19 февруари/3 март 1878 г. е сключен историческият Санстефански мирен договор.

България е на прага на своята чакана от векове свобода…

Във войната вземат участие както руси, българи, румънци, така и войници от влизащите в състава на Руската империя държави Украйна, Беларус, Полша, Финландия и други страни и народи.

Намесата на Сърбия във войната обаче съвсем не е безкористна – завладени са български земи и градове (Ниш, Бела Паланка, Пирот и др.), заявени са претенции дори към Видин и София!

Не може да не се засегне един от най-неверните митове – че сме освободени „даром“!

Участието на самите българи във войната е значимо като човешки потенциал, и не само! Наред с Опълчението действат доброволчески отряди, както и т.нар. народни милиции, създадени в най-невралгичните точки – Стара Загора, Казанлък, Карлово, Сопот, Габрово, Севлиево. В някои случаи те наброяват над хиляда души, водят борба с башибозушки банди, осигуряват обществения ред.

Важна е ролята и на „народните горски чети“ под командата на „вехтите войводи“ Панайот Хитов, Филип Тотю, Илю Марков и др.

Благодарение на тях и на българските разузнавачи, руското командване има по-пълна информация за балканските проходи от турското командване! В разгара на войната в значителна степен снабдяването на руската армия с храни и фураж е осигурявано от българските селища.

Естествено, българското участие не бива да води до омаловажаване на ролята на руската армия.

Трябва да отдадем дължимото и на император Александър IІ, който, за разлика от предшествениците си, е реформатор, наречен „Цар Освободител“ от самите руси заради отмяната на крепостното право.

За него тази война трябва да покаже, че империята, схващана като „тюрма [затвор] на народите“, може да носи... свобода! Разбира се, Русия не се отказва от идеята да създаде българска държава, която да съществува в орбитата на нейните геополитически интереси.

И все пак, само след броени години младият български политически елит генерира воля да отхвърли чуждата намеса.

Това става въпреки злощастните последици от Берлинския конгрес от лятото на 1878 г., с чиито решения изконни български земи остават или попадат под чужда власт.

Освободителната война е върхов израз на единството на българската нация. От записалите се в Опълчението над 7 000 доброволци около хиляда са от днешна Македония, стотици са българите от Бесарабия и Румъния, от Добруджа и Поморавието.

По обективни причини най-много са опълченците от градовете и селищата от двете страни на Стара планина – от онези места, където е най-силна комитетската мрежа на Васил Левски, където са огнищата на Априлското въстание.

Единството на българската нация е категорично изразено и с „адресите“ на общините от цялата българска земя, особено от Македония, Поморавието и Добруджа, до Великите сили. Затова не бива да забравяме, че войната от 1877–1878 г. носи свобода само на част от българския народ… Изконно български области като Македония и Източна Тракия остават под турска власт, Северна Добруджа и Поморавието са дадени съответно на Румъния и Сърбия.

Сто и четиридесет години след Освобождението на България символ на тази грандиозна промяна, довела до възкръсването на българската държавност, си остава Трети март.

За поколения българи идеалът за Санстефанска България е доктрина за национално обединение, „Българската мечта“, която ни е водила към бъдещето, за която са проляти реки от българска кръв. Само след седем години неукрепналата още българска държава осъществява Съединението и отблъсква сръбската агресия.

Нека си спомним, че в рамките на четвърт век България ускорено модернизира своята икономика, култура, образование, армия...

Сто и четиридесет и шест години след завръщането на България на политическата карта Трети март се нуждае от осмисляне – като национален празник, но и като национален Ден за размисъл – кои сме, защо сме такива, какви трябва да бъдем.