66915 | 28 окт. 2025 | 16:23

Интелектуалците учени и художествени дейци, получаващи може би най-малката част от БВП на страната в Европа, се чувстват повече от всякъде другаде изоставени и забравени, запратени в «трета глуха».

Статията на акад. Иван Гранитски: "Анатомия на подлостта", публикувана в Епицентър. бг, предизвика широка дискусия.
https://epicenter.bg/article/Ivan-Granitski/399264/11/0 

"Ако говорим за българския литературен живот, след началото на така наречените демократични промени в края на 1989 година, на обществената сцена постепенно изпълзяха различни литературни инфузории, цял легион медийни кречетала, или както би казал Захарий Стоянов, литературстващи чапкъни и гьонсурати. Ако имахме днес един нов Симеон Радев, сигурно той щеше да напише книга със заглавие „Разрушителите на съвременна България“", написа Иван Гранитски и отприщи лавина от коментари.

Днес предлагаме мнението на проф. Васил Проданов със заглавие: "От "великото време" до мизерията на интелектуалците", в която той казва: 

"В публичното пространство на късната модерност гласът и физиономията на Азис се виждат и знаят от повече хора, отколкото например на ректора на Софийския университет, гласът на шоумена Слави Трифонов се чува десетки пъти по-силно и стига до стотици пъти повече хора, отколкото гласът на председателя на Българската академия на науките...
Писателският статут пада до черноработник в публичното пространство. Имената на големите учени, независимо от масовизирането на тази професия, в публичното пространство са по-малко популярни от тези на шоу звездите и поредните миски на модните подиуми и фестивалите за красавици, гледачки и религиозни дейци, поредните шумни звезди от поредното реалити шоу. Телевизията, шоубизнесът, киното, интернет заливат непрекъснато човека с огромно количество информация, в която като че ли намалява значението на трайните ценности...."

Ето предоставената за Епицентър. бг статия на  

Проф. Васил ПРОДАНОВ

Докато идеята за интелигенцията и нейната специфична роля възниква в Източна Европа, изобщо в общества, изоставащи в своето развитие, то идеята за интелектуалците се появява в Западна Европа и преди всичко в страни като Франция. Трябва да имаме предвид, че в страни като нашата и в Западна Европа исторически доминират две различни представи за мястото и ролята на интелектуалците.

Като оставим настрана множеството дискусии на тази тема, повече или по-малко общоприето е, че това са хора с висше образование, от хуманитарната сфера, със значимо влияние в публичното пространство, играещи ролята на социален елит, утвърждаващ определени ценности, критикуваш, отхвърлящ, одобряващ властта през призмата на тези ценности.

Не всеки човек с висше образование е интелектуалец. Висшето образование и заниманието с умствен труд са характерни за интелигенцията. Но не всеки, занимаващ се с умствен труд, е интелектуалец. Има стотици науки и научни работници, специализирали се в определена област на познанието, които сами по себе си не са интелектуалци.

Интелектуалецът е нещо повече от човек, занимаващ се с умствен труд в някаква тясна интелектуална област. Две са най-важните му характеристики, различаващи го от интелигента.

Първо. За разлика от интелигента, който просто е човек, представител на определено разделение на труда, носител на специфично експертно знание, интелектуалецът не е тесен експерт, макар че може да притежава и тези качества, но не те са достатъчни да бъде интелигент, но не и интелектуалец.

Второ. Интелигенцията е свързана доминиращо с репродуктивни дейности, при нея творчеството не е водещо, както при учените и художествените творци. Иновативността и творчеството, създаването на нови идеи, знание, ценности правят интелектуалците фигури, които са склонни да се противопоставят на стакуквото, на вече съществуващото, да бъдат критични към него.

Модерната епоха се разгръща с възхода на просветители и интелектуалци, чиито думи звучат мощно в публичната сфера и могат да влияят върху милиони хора, да бъдат гласове, които водят до революции, бунтове, нравствени пречиствания. Със секуларизацията църквата и свещениците като посредници между профанната реалност и трансцедентността са заместени от интелектуалците, а християнската идея за спасението е заменяне са идеята за прогреса, който води хората и обществата към един по-добър свят, основан на знанието и науката. Съвсем естествено е, че носителите на знанието и науката започват да се разглеждат като ключови посредници в движението към такъв свят. Те притежават привилегирована епистемологическа и морална позиция, защото модерната движения на прогреса е постижима именно чрез техните постижения.

Така интелектуалецът се превръща в ключова фигура на началните етапи на модерността, защото се възприема като ключова фигура в една този процес. Той е главният участник и начинател на прогреса. Интелектуалната утопия на Просвещението е за господството на интелектуалеца чрез «просветения монарх» или водач (Фридрих Велики, Сталин, Живков) или дори директно.

За това допринасят и особената централизираща и усилваща гласа на интелектуалеца функция на комуникациите от 70-те години – първоначално печатната машина, а след това националното радио и телевизия, които лесно могат да направят интелектуалеца видим и гласът му да достигне до голямо количество хора.

От Мартин Лутер и Томас Пейн през Волтер и Русо до Зола и Сартр големите европейски интелектуалци имат гласове, в които се вслушват всички. Интелектуалците играят особена роля не само при делегитимация на съществуващите системи и социалните революции, но и при формирането на нациите.

И българската нация се формира благодарение на работите на интелектуалци от Паисий през възрожденските просветители до Иван Вазов и Антон Дончев. Интелектуалците играят значителна роля при “въобразяването на нациите”, ако използваме термина на Бенедикт Андерсън.

В развития западен свят върховият час на интелектуалците бяха събитията около 1968 г. и след това те бяха смачкани от консумативната култура и шоу бизнеса, от ПР стратегиите и маркетинга, а постмодернистката вълна през 70-те-80-те години, отхвърляща “големите наративи” и привилегированите епистемологически и морални позиции, заличаваща разликата между реално и нереално, автентично и неавтентично, истинно и неистинно, теоретически се превърна в тотален разгром именно на интелектуалците.

На тях започнаха да гледат като хора, които не знаят истината повече от средния човек и те бяха пометени от историческата сцена от знаменитостите. Там, където в предходната епоха стояха интелектуалците, днес се настаниха знаменитостите. Знаменитостите не претендират за привилегирована епистемологическа и морална позиция позиция, те са такива, защото успяват да бъдат пред очите на всички и получават своя публичен статус главно защото могат да забавляват, да правят шоу или скандали. Нобеловите лауреати по физика са изместени в публичното пространство от много по-известната водеща на толк шоу Опра Уинфри.

Интелектуалецът в модерната българска история

Появата на модерната българска държава в резултат на процесите по време на Възраждането през ХІХ век и на геополитически намеси е тясно свързано с появата на български просветители и апостоли – интелигенция и интелектуалци, които играят водеща роля във формирането на обща национална идентичност в относително обособените преди това региони, а така също и в процеса на национално-освободителни борби. Именно те формулират и налагат една нова ценностна система, в която националното освобождение и нацията имат основополагащо място в ценностната система.

От Отец Паисий до Ботев, Каравелов и Вазов интелектуалците активно конструират национално съзнание, национална идентичност, национална история. Откриват корените на нацията далеч назад, в същото време са под влияние на модерните теории за науката и знанието и издигат в култ знанието и неговите носители от Кирил и Методий до наши дни.

Освобождението и формирането на национална държава обаче рязко променя ситуацията с интелигенцията и интелектуалците, трансформирайки тяхното предходно конфликтно отношение с османската власт в сложен тип взаимовръзка с властовите институции на модерната държава. В една страна, в която политиката и държавата стават ключов инструмент за социално развитие възникват и съответни противоречиви зависимости между интелектуалци и политика. Те са различни например от тези, които възникват в съседна Турция, където има традицията на силен военен елит, който играе и водеща роля в създаването на модерната турска държава, която е конструирана така, че на всеки етап военните елити създават стабилност и приемственост.

В България липсва традиция на силни военни елити и в нея се формира сложно и силно противоречиво отношение между интелигенция и политици, интелектуалци и политици.

Интелектуалците изключително лесно се превръщат в партийни активисти и политици. Една новоосвободена държава с неразвити елити масово ползва именно интелигенцията и значимите интелектуални имена в политиката. Голяма част от партиите и техните поддръжници на всички етапи са известни имена от културната и научната сфера, а кръгове от опитващи се да бъдат автономни интелектуалци от типа на този около списание „Мисъл” на доктор Кръстев остават рядко явление.

В България след Освобождението голямата част от художествените творци стават членове и активисти на партии. Алеко Константинов е член на Демократическата партия и ще стане жертва на политическо убийство. Найчо Цанов, Тодор Влайков, Стоян Костурков, Стефан Гидиков са свързани с Радикал-демократическата партия. Много талантливи интелектуалци са членове на социалдемократическата партия като едни отиват при тесните, други при широките социалисти.

Най-големият български философ Димитър Михалчев е на три пъти посланик на българското правителство в чужбина, а яростния му опонент Тодор Павлов стига до позицията член на политбюро на комунистическата партия.

Това е интелигенция, която се ръководи от принципа на партийността. Тя дава основание на Ленин да говори, че интелигенцията не е самостоятелна група, а обслужва една или друга партия. В тях те по същество действат като политици.

И почти всяко правителство има в своите редици такива имена, които често са между най-критикуваните и най-неодобряваните. Така беше с бившия културен министър Божидар Абрашев по времето на НДСВ, така е сега със здравния министър в сегашното правителство. Такава политически ангажирана интелигенция има навсякъде днес. Много от големите имена в Холивуд демонстрират силни политически пристрастия. Мартийн Шийн ръководи демонстрации срещу политиката на Буш. Шарън Стоун, отчаяно заяви след като Буш бе избран за втори мандат, че ше емигрира. Анжелина Джоли и Брат Пит се карат ежедневно поради пристрастията си към различни номинации за президент от Демократическата партия.

Вторият тип зависимост е свързан с факта, че интелектуалците на всички етапи не са свързани със свободни, независими от държавата професии, а са по същество държавни чиновници. Става дума за традиция, идваща още от първата българска държава и православния цезаропапизъм, при който духовната власт е зависима от светската и подчинена на светската, която от своя страна подкрепя и толерира духовници и интелектуалци, давайки им относителна свобода в рамките, на която те не делегитимират властовата система. Само в един кратък период на няколко десетилетия през времето на Възраждането през ХІХ век ситуацията се променя и като че ли се появява интелигенция и с нея интелектуалци, които влизат в конфликт с властовите институции.

Всъщност така е във всеки период на срив на легитимността на властта, когато се създава илюзията, че интелегенция и интелектуалци, играещи основна роля в легитимацията и делегитимацията на властови структури, придобиват водеща роля в развитието. В тези кратки периоди като че ли идва „великото време на интелигенцията” и на водещата част от нея - интелектуалците, а част от тях влизат в епицентъра на политиката, не само легитимирайки нови властови структури, но и участвайки в тях. Но това е само съвсем кратък период, в който изгарят илюзиите на интелектуалците за самостоятелност и значимост.

В България от началото на модерната българска държава се утвърждава традиция на силна намеса на държавата в културата и науката и на зависимост на интелигенцията от държавата, която е неин работодател. Причините за това са на първо място, че има сравнително малък и беден пазар на продукция на интелигенцията и на интелектуалците и те могат да се появят и съществуват само с помощта на държавата.

Освен това закъснялото развитие превръща държавата в основен инструмент за модернизация, за изграждане на модерни институции и в тази си роля тя създава постепенно и нарастващо количество интелигенция и интелектуалци.
Най-големият български писател Иван Вазов минава през длъжности от мирови съдия до министър.
Пейо Яворов работи дълги години като пощенски чиновник, библиотекар, драматург на Народния театър – все места, на които получава заплата от държавата.
Пенчо Славейков е управител на Народния театър, Владимир Василев – негов дългогодишен директор.
Голям български археолог като Богдан Филов ще стане министър председател.
Дори Кръстю Кръстев е учител, директор на училище, преподавател в Университета – все държавни институции.
Интелигенцията е силно свързана с държавата, вади хляба си като служители, заплащани от държавата, което стеснява възможностите за нейно самостоятелно пространство.

Три са основните причини за това.
Първата е изостаналостта и стремежът на догонване на развитите европейски страни, в което държавата играе ключова роля, както при изграждането на общонационална образователна система, така и при създаването на основни културни институции.
Втората е континенталните европейски образци, които се възприемат в изграждането на българската държава, главно от Германия и Франция, където традиционно имаме значителна етатизация на културата. Третата причина са малките размери на страната и сравнително малък пазар на основна част от художествените продукти, които не биха могли да се създадат и функционират без помощта на държавата.

В резултат на всичко това преобладаващата част от художествените творци са държавни служители, работят в някоя от основните държавни културни институции – Народна библиотека, Народен театър, Опера, Университетът, системата на образованието. Възприема се континенталната традиция на силен ангажимент на държавата към културата, на създаване на национални културни институции, в които творците са щатни служители на държавата на постоянно място, а не творци на свободна практика. Изобщо развитието на национална култура е задача на държавата и художествената интелигенция е силно свързана с нея, големи нейни представители са свързани съответно с Фердинанд, Борис ІІІ, Тодор Живков, които включват в своя приятелски кръг големи имена от тази интеллигенция и й обръщат специално внимание като художествени творци.

Този процес стига своя апогей през 70-те – 80-те години на ХХ век, когато държавата създава огромна материална база на култуата, мощна мрежа от културни институции и значителна за мащабите на страната художествена интелигенция, мощни художествено-творчески съюзи със солидна материална база, както и система за материално морално стимулиране на отделните творци. Добре са известни народните и заслужилите творци в различните области. Ителектуалците, свързани с културата, просветата, науката, подкрепяни и от националната държава, фаворизирани от учебниците на държавното висше образование играят съществена роля в публичното пространство. Това е особоне характерно изобщо за страните, където имаме висока степен на демаркетизация на културната сфера, както е в бившите социалистически страни.

Тази традиция, при която най-големите художествени творци са държавни чиновници поражда сред тях парадоксална двойнственост. От една страна е лакейниченето със силните на властта политици, стремежът да си осигуриш тяхната подкрепа, високата степен на политизация на немалка част от творците. Това съвпада със стремежа на политиците и властта да получат подкрепата на художествената интелигенция.

От друга страна обаче, по природа художественото творчество предполага творческа свобода и художествените творци изпитват стремеж към по-голяма свобода и когато количеството им нараства, а позицията на властта и държавата се разклати, голяма част от тях са склонни бързо да променят позиции.

Българският интелигент лесно преминава от чиновническата страхливост на Душко Добродушков и Акакий Акакиевич и политическо примиренчество и слугинаж към краен радикализъм, когато са се разклатили краката на властта и особенно когато вече си е отишла и критичността не изглежда опасна. Това се вижда дори само от яростните борци и отрицатели на «тоталитаризма», появили се обаче след 1989 г., които с «безумна смелост» предлагат всякакви форми на неговото заклеймяване и порицаване. Всъщност и обратният преход от идеализъм и радикализъм към опортюнизъм и диктаторство също е типичен не само за нашенския, но изобщо за балкански интелектуалец в политиката.

Идейността, духовността, възпитанието на човека са заместител на пазарните връзки и интелектуалците трябва всекидневно да поддържат “големия наратив” за бъдещото общество, който играе ролята на интегратор на настоящото общество. Те обясняват смисъла на обществото, на промените в него, на действията на неговите лидери и се опитват да вместят в него смисъла на индивидуалното човешко съществуване. Това от своя страна обуславя факта, че никога в историята на бившите социалистически държави не е имало толкова важни предпоставки за развитие на художествената култура, както през последните две десетилетия на държавния социализъм – през 70-те – 80-те години на ХХ век, когато Министерството на културата се разраства и става особено важно и се поставя въпросът за „всенародна програма за естетическо възпитание”.

Две са основните причини за това. Първата от тях е самата особеност на социалистическото общество, което е насочено към определен идеал в бъдещето и тази обща ориентация пронизва целия обществен живот. Предполага се, че отвъд актуалната реалност има друга, очаквана, бъдеща, по-добра, през призмата на която трябва и може да видим и оценим настоящата действителност и така нашето всекидневно битие непрекъснато носи със себе си определени трансцендентни значения.

Това се налага като метод на социалистическия реализъм, предполагащ че настоящето и неговите герои винаги трябва да се виждат през призмата на някакъв идеал. А изкуството във висока степен е именно това – говорител на трансецндентни значения. Така то става инструмент за възпитание, за мобилизация на хората около обща перспективна, служи за инструмент на оценяване на настоящето през призмата на някаква нормативно-ценностна система, предназначено е да прави човека по-добър. То не просто отразява света такъв, какъвто е, а е насочено към неговата активна промяна, чуаствува в конструирането на поведението и на реалността.

Отслабването на мобилизиращата сила на идеологията на социализма, на ориентацията към бъдещето намира израз във факта, че от 70-те години нараства значението на историческата литература – роман и кино, насочени към формиране на единна национална идентичност. Следва да се има предвид, че с тези свои социални и ценностни характеристики социалистическият реализъм като метод на изкуство не се различава съществено от голяма част от Холивудската продукция – тя също конструира действителност, отразява съществуващото през призмата на водещи американски ценности – индивудалната предприемчивост и успех, патриотизма, индивидуалната активност, чрез която може да се промени и спаси светът, семейните ценности. В средностатистическия американски екшън главният герой обикновено спасява света от опасни природни бедствия или терористи.

Втората причини за уникалният възход на културата в условията на социализма е характера на икономическите отношение, особено след 60-те години на ХХ век, когато паричната маса в ръцете на населението бързо нараства, но трудно може да бъде покрита от предмети на потребление и което е по-важно – не може да бъде влагана в акции или частна собственост за разширено възпроизводство. При това положение в населението има нарастващо количество средства, които се използват за културни цели и потреблението на книги, филми, концерти, театрални представления е огромно.

Художествената литература се издава в десетки хиляди екземпляри и често се получават опашки за нови книги. Една огромна маса от населението, относително повече отколкото и в най-развитите страни се интересува от художествена култура и литература. Светът на изкуството оламе предполага творческа свобода и висока степен на идеалистичност, утопичност във вижданията на реалността. Когато той стане твърде силен, неговите носители представляват значима сила, която може да влезе в сблъсък с реалността и контролните система на тази властта.

Така между 60-те и 80-те години в България стават възможни например факти като финансирането и създаването на 30 филма годишно (след 1989 г. те са сигурно един годишно), предприемането на мащабни кампании като тази за 1300 годишнината на българската държава и пр. В периода между 60-те и 80-те години в България е създадена мощна система на йерархически привилегии на интелигенцията – чрез множество различни звания като “Заслужил” и “Народен деятел” на културата, науката и пр., които правеха тази група ключов фактор във функционирането на системата. Премахването на тези привилегии в края на епохата на държавен социализъм е един от многото фактори за постепенното противопоставяне на интелигенцията на системата.

Съюзите на писателите, артистите, музикантите, журналистите, художниците , преводачите и т.н. така наречените "творчески организации" са мощни обединения, които не само са непрекъснато ухажвани и получаващи огромни ресурси от пластите, но и от тях се рекрутира немалка част от управляващата прослойка. Те разпределят различни награди и блага, притежават лостове за влияние в различни сфери на обществото. От всяка професионална група на "творческата интелигенция" има поне стотина души, които заемат най-висши позиции не само по степен на публичност, но и по материални възможности и способност да влияят върху масовото съзнание. В смисъла на Грамши държавният социализъм не просто създава своя "органична интелигенция", но и това е основната част, от която се рекрутират представители на управляващата прослойка.

Интелектуалците играят ролята на обществени възпитатели на човека, чието поведение не може да бъде насочвано ефективно с механизмите на пазарния личен интерес. Но проблемът е, че тяхната функция е не само ценностна, но и епистемологическа – те се опитват да отразят и обяснят съществуващата реалност, а това отражение и обяснение непрекъснато предполага излизане отвъд съществуващи граници на обяснение на нещата и да влиза в конфликти с всякакви опити да се поставят строги идеологически граници на познанието.

През 1986 г., когато се разгръща перестройката, в България има 1 млн. 140 000 души с висше образование, от които в така нар. «непроизводствена сфера», включваща науката, културата и управлението са 181 000 човека.

Общо в системата на култура, изкуство, образование, наука работят над 1 млн. 800 000 човека. Това е огромна маса от хора, които по образованието си и широтата на визията си не може да не влизат в конфликт със система, която им налага политически ограничения, да не породи конфликт между интелигенция и власт в търсене на много по-голяма творческа свобода и демокрация.

Още повече че по това време само около 200 хлияди или една шеста от висшистите са членове на комунистическата партия, огромната част от тях не са и представляват алтернативен елит, които не може да не влезе в противоречия с партийните структури. Създава се нагласата, че постепенно това ще става все повече характеристика на публичната сфера, че идва «великото време» на интелектуалците, които ще играят благодарение на своите знания и способности, водеща роля в обществения живот. Стимулът дойде от Москва, но българската интелигенция и интелектуалци бяха готови за това.

По време на перестройката всички те са държавни служители, но както голямата им маса, така и характера на дейността им ги тласкат към желание за по-голяма автономия и отпадане на каквито и да е ограничения пред творческата им свобода. Утопичното им желание е за държава, която не ги ограничава, но продължава да се грижи за културата и художествените творци в същите, даже в по-големи размери.

В Източна Европа фигури като Солженицин и Сахаров играха ключова роля в делегитимация на съществуващата система. Държавният социализъм като радикална модернистка идеология създаде огромна маса от интелектуалци, които обаче влезоха в конфликт с политиците за позицията на посредници между масите и трансецендентните истини на историята, аргументиращи властта. По време на перестройката и скоро след това интелектуалците решиха, че най-после “времето е тяхно”, че трябва да получат “истинска свобода” и ще създадат света, в който те ще бъдат единствените носители на истината и ценностите. Това се оказа платонова илюзия. Така тази част от интелигенцията се хвърли през глава в политиката и се превърна в ударна сила за унищожаване на съществуващата политическа система и свързаната с нея държава.

Интелектуалците бяха на гребена на вълната по времето на перестройката, всъщност десетилетието между 1985 и 1995 г.

Във Великото народно събрание през 1990 г. влязоха известни имена от тях като Валери Петров, Йордан Радичков, Вили Цанков, Васил Михайлов, Георги Мишев и редица други. След това започна упадъкът на интелектуалците и на уважението към авторитетите.

След “Великото време на интелигенцията”, една основна част от интелектуалците бързо се превръща в отряд за политическо обслужване на политици, който във всяка ключова политическа ситуация смята, че притежава от предходния символен капитал, който се опитват да прехвърли на политиците и да въздействат на обществото. След 1989 г. и особено през 90-те години на ХХ век интелектуалци влизаха и излизаха в политиката, подкрепяха партии и водачи.

Група интелектуалци написаха „Жельо Желев или гражданска война”. Други стотина интелектуалци написаха писмо до Симеон, чийто лайтмотив беше „Искаме си царя”. През всичките тези години интелектуалците през глава се впускаха в политиката, демонстрираха леви, десни и т.н. ангажименти, поддържаха партийни платформи, играеха ролята на свита на този или онзи политик, т.е. бяха не само силно едностранно политизирани в една или друга посока, но редица от тях хвърляха съчки в огъня на омразата и политическите противопоставяния, бивайки яростни маши на един или друг политик.

Това окончателно обезцени и дискредитира понятието за интелектуалец като представител на група с особена позиция, от която се виждат знания и ценности, които от другаде не се забелязват.

За да си обясним това, което стана следва да имаме предвид и особеностите на българската интелигенция и интелектуалците след 60-те години на ХХ век.

Поне в три различни смисъла те представляват гранична социална група, намираща се на границите и поради това притежаваща висока нестабилност социална група.

Първо, те не са автономна социална група, а са зависими от политиката и държавата и непрекъснато се люшкат между интелигентската автономия и политическото хамелеонство, между желанието те да бъдат господстващата социална група и директното подчинение на политиците.

Втората граничност е в това, че в доминиращата си част са първо поколение интелектуалци след бурно екстензивно нарастване на образованите хора за около две десетилетие.

Третата граничност е резултат на факта, че ускорената модернизация създава голяма маса от художествени творци и учени, които в една малка и ускорено модернизираща се страна всъщност са трансмисии на ценности и модели, на образци, създадени някъде другаде. Те са резоньори на нещо ставащо, извън тях. Неслучайно например тяхното поведение е така силно зависимо от съветската перестройка и това, което става със съветските интелектуалци и интелигенция. Поради тази граничност психологически немалка част от тях демонстрират поведение на маргинална група, на лумпен интелектуалци с крайности и радикализъм, които са далеч от рационалността, както и от нормалната за хората на културата роля да бъдат носители на приемственост, да създават мостове, а не да късат с приемствеността и с мостовете. Те демонстрират характеристики, описвани в предходни периоди като характеристики на дребната буржоазия – между крайния радикализъм и нихилизъм, от една страна и конформността и консерватизма, от друга страна.

Интелектуалците се превърнаха в гробокопачи на социализма, но неговите руини смачкаха и тях. Новата свръхнаситена и конкурентна среда, където се надвикват хиляди медии и милиони хора обезличава интелектуалеца, превръща го в един от многото, неговият глас е заглушаван от милиони други гласове. Авторитетът на неговия глас е загубен в политическото многогласие и противопоставяния в края на един уморителен преход от една система към друга система в българското общество.

Опитите на групи интелектуалци да повтарят отново и отново знаменитото „Аз обвинявам” на Зола по повод едно или друго публично събитие започва да предизвиква медийна стигматизация, отрицание и противопоставяне, да изглежда фарсово неадекватно. Част от предходните интелектуалци бяха въвлечени във всекидневните интерпретации на ставащото на равнището на обслужващи ситуацията демоскопи и политолози от типа на тези, които Платон нарича “доксософи” – “познавачи на мнението, които се мислят за учени”, поставящи проблемите на политиката със същите термини, както и бизнесмените, политиците, политическите журналисти, а те през призмата на критично отхвърляне на наличното битие.

Оставени на пазарните взаимодействия интелектуалците откриват, че много от произведенията, които по-рано са носили печалба и са били масово консумирани, сега губят потребителя си. След отварянето на границите в страната е нахлул огромен поток от културни продукти на глобалните пазари, които трудно могат да се конкурират на национално равнище.

В света на консумативната култура не високите ценности на интелектуалците, не големите истини, а шоуто, развлечението, скандалът са по-продаваеми продукти. Издаването на българска литература, което някога е било печеливша индустрия, днес се превръща в мъчение. Има нова пазарна ситуация в културата, която избутва в страни голяма част от предходната художествена интелигенция, а учените се оказват все повече като че ли без потребител на своето знание от нас. От тях се иска не да бъдат «духовни будители», а да «правят» и «печелят проекти». Министърът на финансите се интересува не от това дали могат да открият някоя нова истина, а дали могат да продадат тази истина.

В тази ситуация една част от интелектуалците продължават да гравитира край политици и политически сили, дори да демонстрира често пъти крайности в политизацията или преклонението пред властови силните на деня, но като цяло нейният статус е радикално променен. Те мечтаят за държавата и нейната подкрепа, каквито ги е познава по-рано, недоволства от пренебрежението към културата, възмущава се от падналия вкус на потребителя и е омаломощена от сблъсъка на културата между държавата и пазара. Държавата повече няма средства, а и няма и много желание да се занимава с културата и науката, а пазарът отхвърля голяма част от досегашните културни продукти, няма потенциал да потребява наука, не се интересува от нея.

През 1990 г. все още има останали от времето на социализма 2174 кина, през 2003 г. те са едва 149, а останалите са приватизирани и използвани за съвсем други цели.
От 1990 г. досега са закрити над 1200 читалища, което е над една четвърт от всички тях. Библиотеките в страната са намалели с около една трета. Губят се културни традиции и натрупвания. Отделяните за култура 0.6 % от бюджета изглеждат отчайващо малко и тя изглежда като че ли съвсем забравена от държавата, макар че науката с нейните 0.4 % е обще по-зле. Общо те са се свили до 1 %, което изглежда като подигравка за заступорената в отчаяние или хвърляща се в битки помежду си за повече средства художествена и научна интелигенция.

Така вътре в нея започват разправии как да се разпределят средствата – дали например да се дават за кино или за театър, за съхранение на културно-историческо наследство или за операта и музикалния характер и пр. Скандалът Морфов при връчване на наградите «Ааскер» е типичен израз на кризисното състояние в културната общност, в която всяко съсловие гледа да избута другарчето си, за да оцелее при по-добри условия.

През 2006 г. влезлият вече доста години в политиката интелектуалец Андрей Пантев написа специална статия, чийто основен извод беше, че «интелектът пречи в политиката». И може би е прав, ако наблюдаваме засилващата се враждебност на политици към интелектуалци. Същевременно доверието към българите към политиците според едно изследване у нас през 2007 г. е паднало до 8 %. Между тях и интелигенцията като цяло и интелектуалците в частност се е оформила пропаст.

Десните интелектуалци, които се опитват да правят партийно ориентирано движение заявяват, че са били принудени на това защото са били «несправедливо отстранени» и «незабелязани» ог СДС.

От ляво пък по време на избори припознаха като интелектуалци, които могат да служат на техните партийни цели чалга певците Азис и Десислава.

И от ляво и от дясно интелектуалците бяха употребявани и захвърляни от партиите през последните 18 години. Затова решиха да почнат да действат самостоятелно. Една част от тях като партийно ориентирано обединение, а друга, демонстрираща своята непартийност, подкрепяйки кметове с различен цвят, опитвайки се да наложат представата за интелектуалеца наистина като стоящ встрани от партиите, не приемащ партийността и служенето директно на партиите.

Символният капитал на понятието за интелектуалец започва да се размива не къде да е, а в публичната сфера на обществата, които претендират да са „основани на знанието”. Там новите комуникации дават възможност да се чуват милиони гласове и в тях трудно може да се отдели специално претендиращия за привилегирована морална и епистемологическа глас на интелектуалеца. Опитите на фигури, които да се опитват да налагат на всички общозадължителни стандарти непрекъснато се оспорват. Милиардите, включени в интернет общуването в безбройните блогове и форуми могат да дават всякакви оценки, виждания, мнения и сред това гигантско множество от гласове много по-трудно е да се откроят някои със специален статут.

Всъщност има такива гласове, но те не са на интелектуалците, а на знаменитостите, на звездите на масовата култура, на шоу продукциите, на спорта, на известни телевизионни водещи, на кинозвезди и политици и всякакви други фигури, които изпъкват в публичното пространство. Предходният тип интелектуалец обаче не може да изпъкне в това огромно множество.

В публичното пространство на късната модерност гласът и физиономията на Азис се виждат и знаят от повече хора отколкото например на ректора на Софийския университет, гласът на шоумена Слави Трифонов се чува десетки пъти по-силно и стига до стотици пъти повече хора отколкото гласът на председателя на Българската академия на науките..

Писателският статут пада до черноработник в публичното пространство. Имената на големите учени, независимо от масовизирането на тази професия, в публичното пространство са по-малко популярни от тези на шоу звездите и поредните миски на модните подиуми и фестивалите за красавици, гледачки и религиозни дейци, поредните шумни звезди от поредното реалити шоу. Телевизията, шоубизнеса, киното, интернет заливат непрекъснато човека с огромно количество информация, в която като че ли намалява значението на трайните ценности.

Пиер Бурдийо отбелязва: “Телевизията несъмнено е допринесла също толкова, колкото и подкупите, за деградацията на гражданските добродетели. Тя призова и постави на политическата и интелектуалната сцена “самохвалковци”, загрижени най-вече за това да ги видят и оценят – в пълно противоречие с ценностите на скромната преданост на обществения интерес...”

В постмодерното публично пространство трудно може да бъде открита привилегирована епистемологическа и морална позиция, която да запази устойчив нечий авторитет. Всъщност проблемът е не липсата, а свръхпроизводството и непрекъснатото износване на авторитети, при което никой от тях не може да претендира за “изключителност”. Където има непрекъснато генериране на авторитети по всякакъв проблем, то те непрекъснато започват да се отменят и опровергават едни други.

За да запазят позициите си те се обръщат не към трансцедентен свят на истини и ценности, а към избирателя и потребителя, търсейки тяхното разположение, приспособявайки се към тях, опитвайки се популистки да ги съблазнят, но много скоро изтиквани от всякакви други конкуренти за тази позиция. Академичната наука се измества в публичното пространство от всекидневни интерпретатори на ставащото от различни граждански организации и частни мозъчни тръстове.

Либералната свобода на словото предполага, че всеки глас е възприеман на равно с всякакви други гледни точки и непривилегировани позиции, включително и позицията на морален съдник и морална съвест все повече като че се губи. Ако предходните „големи наративи” на епохата на прогреса не се чувстват в публичната сфера, пренаселена от пророци на свободния пазар, то и техните предходни говорители губят влияние. Няма повече интелектуалци, а просто експерти и анализатори в различни области, които участват в общото разделение на труда.

Без личности с привилегирована епистемологическа и морална позиция обаче всичко се релативизира – псевдонауката върви наравно с науката и е неотличима от нея, развлекателното шоу се конкурира за зрители и слушатели с експертната изява по даден проблем, Бах започва да губи аудитория в конкуренция с фолкпевицата ДесиСлава, сутрешната астрологична прогноза по телевизионния канал върви наред с прогнозата на времето на метеорологическия институт на БАН, телевизионното предаване на предлагащата бяла и черна магия Алена се гледа може би от повече хора от това на някой университетски професор, моралната норма се предлага, въплътена в персонажи, които може да бъдат по-скучни от потока на нейните персонифицирани отклонения, границата между допустимо и недопустимо все повече се заличава.

Справка в Гугъл на 23 май 2010 г. показва, че името на астроложката Алена се появява 4 590 000 пъти, на чалга певеца с неясна сексуална идентичност Азис присъства в 782 000 сайта, включително и в Уикипедията, това на Слави Трифонов – 586 000 пъти, докато това на името на ректора на Софийския Университет професор Иван Илчев – едва 37 000, на председателя на БАН академик Никола Събитонов – 83 600, писателя Антон Дончев – 33 500, на Стефан Цанев – 32 000.

Със своите 52 000 споменавания последният интелектуалец в българския парламент Андрей Пантев изостава в своята публична популярност повече от 11 пъти от шоумена Слави Трифонов и над 15 пъти от Азис.

Интелектуалците в лицето на учените и писателите са изтикани в периферията на публичното пространство от чалгапевците, астролозите и шоумените. Всъщност в епохата на европейското "общество, основано на знанието" в България на върха на обществената пирамида по знаменитост е астроложка и специалистка по магии.

В началото на 80-те години на ХХ век - десетилетието, което поражда "великото време на интелигенцията" на Желев е издигнат лозунга за интелектуализация на всички сфери на българското общество. Три десетилетия по-късно във времето на мизерията на интелектуалците по-скоро протича обратният процес на деинтелектуализация на всички области на обществото, включително и на политиката. Не е случайно, че политиците не се притесняват да наричат учените "феодални старци" и да ги обвиняват в "старческа логорея".

Бихме могли да перефразираме Вазов:"Бедни ми бедни интелектуалци, защо не умряхте веднага след края на вашето "велико време" на 10 ноември 1989 г.?" Чалга певецът свети от 10 до 25 пъти по-силно от най-известните български интелектуалци, а астроложката е по-видима от 50 до 140 пъти от най-известните български учени. В света на Алена, Азис и Слави Трифонов няма място за вас.

Претендирайки да информират за различни негативни явления, предлагайки ги като факти за нещо случило се, медиите така фактически заличават разликата между информацията и пропагандата на моралните отклонения, бариерите между едното и другото стават все по-неотличими. Границите между елитите, които по-рано са задавали образци на поведение и масите се губят в една публична сфера, в която благодарение на дигиталните интерактивни медии милиони хора могат да се включат в обмена на информация.

До преди две десетилетия политиците правеха допълнително имидж, общувайки с интелектуалци, демонстрирайки връзките си с тях – Борис ІІІ има край себе си кръг от писатели и учени, с които общува, Тодор Живков има своята знаменита „ловна дружинка” от известни интелектуалци. Те живеят все още в модерната епоха, в която интелектуалецът е символ на знание, прогрес, морал и в този смисъл има ключово значение за политиката.

Сега в епохата на късната модерност много по-важни за политиците стават знаменитостите, звездите, а това по принцип не са учените, нито даже големите представители на изкуството, а шоу звездите от холивудски тип, известни поп звезди и музиканти, знаменити спортисти, които изтикват от публичното пространство интелектуалците.

Шоуменът Слави Трифонов разказва как възходът на Бойко Борисов като политик е свързано с тясно приятелство помежду им и подкрепа от страна на шоумена към политика. Интелектуалците учени и художествени дейци, получаващи може би най-малката част от БВП на страната в Европа, се чувстват повече от всякъде другаде изоставени и забравени, запратени в "трета глуха".

Общата тенденция на промяната на статута на интелектуалеца, характерна за съвременния свят при тях се проявява в по-силни и крайни форми от всякъде другаде в света. Те все още живеят със славното минало, в което за тях се говори като за "духовни будители", в което учителят, ученият, писателят са хора с висок статус, авторитети, след които вървят младите поколения, които задават образци за поведение.

В реалния свят на реалния живот обаче те се чудят как да оцелеят, изтикани от холивудски звезди, чалга певици, успешни бизнесмени, уредили живота си политици.