23072 | 6 май 2016 | 15:26

През XIX и XX век човек завършваше специалност, за да може по нея да работи цял живот в една фирма. В средата и края на XX век, човек започна да си сменя по два-три пъти мястото на работа, а днешния XXI век - ще си сменя непрекъснато професията

Проф. Любомир Халачев е оператор, режисьор, продуцент и сценарист. Режисьор и сценарист на повече от 100 документални филма. Преподавател в НАТФИЗ от 1974 г. – преподавал е „Операторско майсторство”, а в момента „Документално кино” на операторите и „продуцентство” в Магистърската програма по мениджмънт.
Завършил е ВГИК-Москва през 1972 г. Специализирал е във Франция, Италия, Дания. Има много награди на български и международни фестивали. От 2002 г. е ръководител на „Кадиак филм”.
През 2005-2011 г. е Декан на "Факултета по екранни изкуства", а в периода 2011 – 2015 е ректор на НАТФИЗ "Кр.Сарафов". От няколко години публикува и сборници с разкази.

- Какви са днес студентите в НАТФИЗ, проф. Халачев? Мнозина днес подхвърлят констатацията: „Ех, едно време какви таланти учеха във ВИТИЗ, както се казваше преди 1989-а академията, сега няма вече такива”. Съгласен ли се с това?
- Не съм съгласен, единствената разлика с преди и сега е, че ние от моето поколение идвахме невероятно силно зарадени с информация. При нас беше важно всичко да се чете и всичко да се знае.

- Но сега е векът на информацията, която ни залива буквално отвсякъде! Преди се намираше страшно трудно нещо в повече, нещо по-различно.
- Така е, но при нас беше важно всичко да се чете и да се знае. И твоето желание се оценяваше по това колко знаеш. А сега студентите идват много неподготвени. Информацията я има, но студентът не я е чел, не я е чул.

За таланта на актьорите не съм съгласен. Днес актьорите са точно толкова талантливи колкото са били преди 50 години. Няма разлика. Едно време всички актьори бяха втренчени в театъра – човек искаше като завърши и да започне веднага в Народния театър. Но те го разпределят в Силистра например, той започва да се бори и т.н. Или пък друго – ако може веднага да се появи в киното и да стане известен.

- Е, днес с известността няма проблем – достатъчно е да пуснеш нещо скандално в социалната мрежа – и готово. А за риалити програмите да не говорим.
- Именно – само да се появиш дори за кратко например в Биг Брадър и вече си известен. Много наши актьори отиват да работят навсякъде – в телевизии, в рекламни агенции, в друг тип свободни и отворени сцени, снимат се, водещи са в различни предавания. Т.е. те се подготвят не само за театъра.

Сега имам един докторант, който пише по темата „Как да подготвим новия зрител?”, тоест как ние да го създадем и какво трябва да гледа той. Ами ако зрителят по цял ден гледа всякакви неща, които излизат в интерент, той няма никога да отиде на театър. От няколко години вече има световна сцена – по кината дават директно представления от английските театри. Това наистина е уникална възможност да се докоснеш до тази култура, което е космическа стъпка напред в театъра. Не е нужно да ходим до Лондон за да гледаме театър. По този начин някои дори се замислят - въобще трябва ли да има театрална сцена. Разбира се, театралната сцена е нещо особено и се надявам, че никога няма да си отиде.

- Там въздухът е друг...
- Да, и по особен начин се възприема, хората имаме нужда от театъра. Но всичките ни студенти вече мислят и за друго нещо. Можеше ли например преди някой наш студент да си представи, че ще си намери работа в Германия, в Англия, в Америка или където и да е другаде. Не, а сега може. Имаме завършили наши студенти, които вече преподават в Китай. А там пазарът е огромен.

- Проблемите в българското образование не са от вчера – с всяка година те се задълбочават и най-често чуваният рефрен е: „Някога поне имахме качествено образование и учениците и студентите излизаха подготвени.” Като главен проблем мнозина изтъкват липсата на достатъчно финансиране, как е ситуацията в НАТФИЗ?
- Проблемите са многопластови. Нашите в НАТФИЗ не са свързани единствено с финансирането. Те са основно в посока на търсене на тези професии, които след 4-5 години възпитаниците ни трябва да упражняват. В образованието в България главното е, че не винаги могат да се намерят тези образователни модули, които са подготвят хората за реалния живот.

- Защо се появява този проблем, какви са причините това да се наслагва с годините?
- През XIX и XX век човек завършваше една специалност, за да може по нея да работи цял живот, и то в една фирма или предприятие. В средата и края на XX век, човек започна да си сменя по два или три пъти мястото на работа, а днешният XXI век ще бъде характерен с това, че човек ще си сменя непрекъснато професията.

- Какво трябва да се направи във висшето образование, ето например при вас в НАТФИЗ?
-Първо и много важно е да има поставена програма и планове, които могат да я осъществяват. Искаме студентът да може да пее, значи трябва да сложим повече часове по пеене. Искаме да танцува - колко часове ще са необходими? За всичко това се изисква да има точната програма.

Второ, трябва да има добрите преподаватели, които да са интересни, мотивирани. Студентите не вярват много на преподаватели, които нямат зад гърба си творческа добра практика.
И трето, необходимо е достатъчно финансиране – не казвам много или малко, а достатъчно.

- Като доскорошен ректор, смятате ли че програмата има нужда от нова преработка? Докъде трябва държавата да се намесва в нея и необходимо ли е въобще такова нещо?
-Не, държавата в лицето на Министерството на културата не бива и не може да се намесва в начина, по който се подготвят студентите ни. Държавата трябва да инкасира резултатите и да каже: Да, този университет подготвя много добри студенти. Българските студенти са харесвани в чужбина. Дори и завършили тук, като заминат навън, те веднага си намират мястото. Но има нещо много важно: можеш да имаш много добре подготвени студенти само ако имаш съответната промишленост. Когато няма например химическа промишленост, какво правим? Проф. Борисов от УНСС изнесе наскоро много интересни данни – около 0, 2 % от големи структуроопределящи предприятия у нас имат нужда от висшисти.

- И това какво означава – може би топката е в средното образование, което също трябва да подготвя добри кадри?
- Разбира се. За нашите условия трябва да има добро средно специално образование, в което да се подготвят кадрите за различни занаяти. Завършилите го да имат съответното майсторско свидетелство. Искаш да станеш водопроводчик – трябва да учиш поне 6 мсеца, не може да си направил един курник на село и вече да си майстор зидар. Висшето образование трябва да има задачата да подготвя кадри, които да влизат в структурите на живота, на икономиката, на предприятията, на индустрията. А какво се получава - ние подготвяме страхотно един млад човек, а като отиде на работа, те му казват – ще стоиш тук и ще отговаряш на телефоните. Това не бива да става.

- Бизнесът отдавна говори за това, което и вие казвате, но все не се получава. Къде се крие, или може би къде се къса обратната връзка, все едно си играем на развален телефон...
- Имам един единствен отговор – не е достатъчно в една държава да има закони, трябва да има хора, които да ги изпълняват. Ние имаме остра липса на добре подготвени кадри във всяка една система. Това, че нашите деца печелят златни медали на олимпиадите, означава, че в гена ни има потенциал.

Преди известно време слушах холандския посланик да казва: имате страхотна земя – може би най-хубавата в ЕС, имате много умни математици и... спря дотук. Всички знаем, че в Казанлък имаме страхотен учител, познаваме Теодосий какво е направил и прави с учениците си. Но за съжаление една птичка пролет не прави. Добри учители има навсякъде, но всички трябва да са ангажирани като тях. Защото няма какво да се лъжем - средното образование вече пуска доста неподготвени деца.

Ректорът на Химическия университет ни е споделял, че поне половин година при тях правят общообразователни курсове за да доподготвят студентите. Проф. Горчев от Плевен пък ни каза: „По мое време медицина се влизаше с 6 и с 6+. А сега с 3 и половина.”

От една страна имаме раздута система на приемане – грубо казано имаме 50 хиляди места, а да речем трябва да станат 25 000. В България имаме много университети, които от обикновени институти в някаква област изведнъж станаха университети. По чисто регионални политически причини навсякъде се направиха университети и сега тези хора, които си назначил, трябва да ги съкращаваш, те ще останат без работа и местните лобисти започват да действат. Стигна се до парадоксален случай – един професор да има над 1000 часа годишно. Повярвайте, това е невъзможно. Няма как да се издържи на такова напрежение.

- В НАТФИЗ работят много уважавани и известни хора като преподаватели, при вас този проблем стои ли?
- Въпросът е целият институт да се подчини на една обща схема, която да може да произвежда хора, които са ни нужни, и веднага да влязат в професията. Имаме два факултета – едният е филмов, другият е театрален. Филмовият е малко по-модерно оринетиран. Ректорът проф. Станислав Семерджиев е изпълнителен директор на Международната асоциация на филмовите училища и познава абсолютно всички програми в света. Т.е. при нас можем да подберем най-доброто. Но за да можем да приложим тези програми, трябва да изберем подходящата - по един начин това се прилага в Америка, по друг начин в Германия. Там например в деня, в който навършиш 65 години, те пенсионират – няма значение кой си и какъв си. И за хубаво, и за лошо.

- Съгласете се, но у нас това не може да стане.
- Да, не може и то по много причини. От една страна помага, защото понякога имаме преподаватели, които и до 80 години са страшно жизнени и активни. Но от друга – след известна възраст човек започва да чувства умора. В България много от хората не са готови да спазват закон, правилник или каквото и да било, когато опира до тях. Това е част от народопсихологията ни. И важи за всичко в България, не само за образованието. Често се оказва, когато приемат някой закон , че много от точките и алинеите ги е имало и преди, но кой знае защо никой не ги е изпълнявал. Когато не се изпълняват законите, какъв тогава е смисълът да ги приемаме?

- Какво съветвате студентите си? 
- Докато бях ректор, им казвах да се опитат да вземат европейските пари: „Има много пари за култура, опитайте се да се включите и в огромния световен обмен за култура . Не мислете, че трябва да застанете пред министерството на културата и да протестирате за пари . България е бедна държава и има малко пари за култура, и в близките години ще е така. Имаме икономика, която не работи. Може да протестираме срещу всеки министър, но парите от това няма да се увеличат.

Т.е. България ще дава относително малко пари за култура. Опитайте се да получавате европейските пари. Защо да ги получават само португалци, французи...” Ето това се опитваме не само аз, а и колегите ми да подготвяме нашите студенти. През последните 15 години ние имаме участие в много европейски програми.

- Да разбирам ли, че сте удовлетворен от студентите?
- Да, ние ги критикуваме, че по-малко четат, че не са особено грамотни особено тези, които трябва да пишат. Но като цяло съм доволен.

- В предварителния ни разговор ми бяхте казали, че все още не може да намерите човек, който да стане шеф на Студентския съвет. Защо?
- (Усмихва се.) Ето това е пролемът на нашите студенти. Силно егоцентрични са. Ние такива ги приемаме, но когато им кажем да се занимават с обществена работа, която нищо не им носи, те казват –„ глупости, няма да си губим времето”. Не искат да стават началници!

Забележете – нашите преподаватели остро протестираха преди известно време срещу състоянието на културата. Диалогът ни беше горе-долу такъв: попитах ги – „колеги , всички сте известни, дори много известни. Кой от вас ще стане директор на Народния театър? – Ами ние не искаме. - Вие протестирате против това , че държавата не прави това, а никой от вас не иска да се заеме с ръководството на най-голямата наша институция. Защо тогава се сърдите?”

Наистина е много сложно, но ако не си готов да поемеш такъв тип ангажимент, не трябва и да протестираш. Какъв е смисълът да се протестира срещу всеки началник? Не е сериозно.

- Днешните студенти аполитични ли са – как мислите?
- Преди две години имаше протести. Завзеха аулата и ги попитах – „защо протестирате, защо блокирате учебния процес и завземате аулата?” Отговорът беше – „Това е нашият начин на протест.” Обясних им, че това не е правилно, че трябва да направят нещо, което е интересно, за да ги запомнят хората. И те започнаха да правят пърформанси и т.н. Но тогава ние много си говорихме – има ли някой от тях ясна позиция, културата трябва все някой да я ръководи.

- И какво ви отговориха те?
- Очакваното, това за което вече стана дума в нашия разговор с вас. Казаха ми – „Ама ние от това не се интересуваме.” Обясних им, че щом само се дразнят, те се превръщат в обикновени протестъри. В момента социалните мрежи са много силни – те са като паяжината, само да я пипнеш някъде и тя цялата реагира. В мига, в който някой натисне някое копче на социалната мрежа, и утре могат да се изсипят на площада 1000, на другия ден 100 000 души. Всяко правителството, дори най-доброто може да съборят.

Но социалните мрежи нямат силата да качат добро правителство, това е трагедията. Т.е. протестът вече не е достатъчен, той може да генерира страшен негатив. Махаме този, сваляме го, правтелството си отива. Но кое да бъде следващото? Това не ни интересува. Ето това е част от проблема и на младите хора.

- Младите хора разбират ли какво е свободата или я приемат просто за даденост?
- Тук е задачата и на образованието – да накараме хората доколко е възможно да се занимават с това, което е полезно и за тях, и за обществото. Защото повечето хора си представят, че свободата е да правиш каквото искаш. От истинската свобода могат да усетят удоволствие само хора, които се чувстват подготвени, останалите се чувстват пуснати на свобода. Те не са свободни хора. Т.е. ако не си подготвен да възприемаш свободата като задължение и ангажименти, ти в момента си човек, който е пуснат на свобода за малко и той гледа да направи нещо, след което отново го прибират някъде.

Т.е. ние трябва така да подготвим обществото , че то да може да си налага разумни ограничения. Чувам, че още казват: Ние не искаме да спазваме правила, защото правилата са за комунистическия строй и т.н. Да, но сега при нас всеки прави каквото си иска. Никое общество не може да търпи такова нещо. Част от задачата на образованието е като завършиш, да повярваш – имаш тези възможности, но имаш и тези задължения.

- Конкурентни ли са вашите студенти на колегите си извън България?
- В театъра съм категоричен - има много добри представления. Колкото до филмите – трудно е да кажа, че са най-добрите. Очевидно не са, но проблемът там е с качеството на драматургията. Трудно се пишат текстове за кино. Ние нямаме дълбока народностна традиция в писането на роман. У нас романи се пишат от по-малко от 100 години. Явно няма такава нагласа.

Миналата година имаше интересно предавене по БНТ „Ръкописът”, в което участвах. Дойдоха много хора – над 100 души с първи романи, и много се зарадвах. След това постепенно започнах да виждам , че единици от тях са тези, които идват със завършение текстове. Т.е. умението на пишеш роман, да разказваш като въвеждаш герои, проследяваш съдбата им, да създаваш характеристики, конфликти помежду им, да ги разрешаваш – всичко това е много сложно за нас.

За съжаление, не умеем да разказваме история. В поезията например сме на европейско, да не кажа на световно равнище. Има много талантиви млади поети. Докато романисти нямаме много. Затова ние даваме такива задачи на студентите - за да умееш да направиш кино, трябва да умееш да разкажеш историята. И виждаме какви трудности имат те в разказването.

- Защо европейското кино напоследък като че ли тотално е разбито от американската киноиндустрия?
- Мисля, че по друг начин трябва да се постави въпросът – защо европейското кино след 80-те години започна да се разлага? Ние сме израсли с френското, с италианското, с чешкото кино. За съжаление, явно тези години отминаха и годините след войната са били по някакъв начин съзидателни за тях. Това важи и за полското, руското – тогава съветското кино, шведското също – наистина имаше страхотни филми. Но през 80-те и 90-те години нещата се преобърнаха. И причините очевидно са много. Във Франция годишно се произвеждат над 200 филма, но най-вероятно няма да си спомните нито един от тях.

Но затова пък се появиха кинемотрафисти в Испания, които правят нещо ново. В Испания има няколко режисьори, които са наистина на световно ниво. В Германия също се появиха 2-3 страхотни режисьори. Т.е. европейското кино не е съвсем изчезнало.

- А американското кино как изглежда – може би 90% от филмите в кината са произведени в Холивуд? Но има и друго – хората като че ли предпочитат да гледат кино вкъщи.
- Повече от 20 години – от 90-те насам, телевизията все едно се взриви, има страхотен бум. През 70-те и 80-те киноиндустрията се стараеше да проведе някакви уникални прожекции, за да привлече зрителите. Изведнъж в 90-те се появи нова технология и ако си спомняте, тогава всички се събирахме вкъщи за да гледаме видеокасети. Т.е. не искахме да ходим на кино искахме да си го гледаме вкъщи.

И за да се противопостави на световната мания, голямата индустрия започна да произвежда нещо, което аз не бих нарекъл и филми. Защото те само външно приличат на филми, но всъщност са някакъв друг вид забавление - Спайдърмен, Хари Потър, Властелините и др. Това са фентъзи с огромни бюджети, които привличат детската публика. И в края на 90-те това е феномен - изведнъж се оказа, че гледаме блокбастери, не филми, те така и ги наричат. Те получават проценти от Кока кола, а за да пият кока кола, те преди това ядат солени пуканки и всичко това е един комплекс. Отиваш, купуваш си кока-кола и пуканки и сядаш да гледаш нещо. Това не е точно кино, а е вид забавление.

- На някои поколения остана само спомена за ходенето на кино като празник, не мислите ли?
- Празник беше - да,а освен това и информация. Преди имаше седмични кинопрегледи, в които виждаш някаква информация. Сега тя идва на секундата, даже още преди да се е случило събитието, ти вече го гледаш.

Говорим си с моите студенти какво ще правят след една година, какво ще продуцират и им давам следния пример - с едно момиче от Америка, което се снима в смешен полулюбителски танц в къщата си. Тя го пуска в Ютюб и за една-две седмици тя беше събрала над 1 милион гледания и харесвания. Благодарение на това Шанел й предлагат договор и тя става модна фигура на марката за следващата година.

Ето, щом можеш с едно такова действие да станеш толкова велик човек, за какво ти е да учиш, да ставаш актьор, режисьор - този въпрос си задават младите хора. Постигаш целта си само с едно такова смешно видео. Т.е. възможностите на хората вече са доста по-различни.

- Но тайнството да разказваш хубаво все още си остава тайнство, нали?
- И то не може да се замени с нищо, без значение дали го гледаме на компютър, по телефона, телевизията... Знанието за това все още съществува. Според мен образованието и правосъдието са двете системи, които отличават човека от животното. Здравето е еднакво важно и за човека, и за животното. Т.е. животинското в нас се старае да запази тялото здраво. Но за да можем да бъдем хора и да живеем в общество, трябва да имаме добри образование и правосъдна система. Те правят така, че обществото да живее добре, да се развива, да работи, без тях нищо не може да се направи. Не случайно в източните философии, които разчитат на духовното възпитание, обществото е градирано на селяни, войници, търговци, лечители и учители.

- Имате ли проект, по който работите, с какво се занимавате сега, проф. Халачев?
- В момента довършвам един проект, който се казва: „Славните маршове на България” - много е интересен и разказва как са създавани великите маршове. А това е ставало от Освобождението до Първата световна война – много нтересен исторически период. В него е имало обща национална идея, която е поддържала целия народ. След Първата световна тази идея е изчезнала и народът се разпада на партии, политики и т.н. Тези изведнъж взривно родени маршове са били писани от учители по музика и литература, от поети...

- Военните маршове не са ли тези, които пишат историята на една държава, не поддържат ли те духа на нацията?
- Точно – няма нито един марш, който е бил писан по поръчка на двореца или някой друг. Това са все хора, които в момента са били ангажирани, сядали са и са създавали тези маршове. Такъв документален филм правя сега.

- Възможно ли е днес да се роди такъв марш?
- Днес няма как да имаме такива маршове. Не можеш да хванеш композитор и да му кажеш – я напиши един марш, който да развълнува хората. Затова се опитвам във филма да обясня защо така е станало.

Извън този филм, си предадох романа, който миналата година бях написал – „Началото на кръга”. Освен това трябва да довърша други две започнати книги, преподавам – ръководя магистърската програма за продуценти. Обучавам ги да станат хората, които в бъдеще ще влязат в ръководството на културата. Убеден съм, че в България проблемът в културата не е само в парите, а и в начина по който те се използват. Въпросът за организацията е много важен. Трябва да имаме подготвени хора, които да знаят как да ръководят културата. Има симпатични млади хора, които могат да го направят, и се надявам да имат самочувствието и желанието за това.

В България нямаме кой знае какви природни богатства, които могат да ни донесат особени бонуси, които да помогнат страната ни да тръгне в индустриално-икономическата област напред. Единственият полезен инструмент е образованието. Преподавал съм в Сингапур и знам как те са се измъкнали от блатото – само благодарение на образованието. Затова пак ще повторя - образованието е полезно само тогава, когато след обучението се дава възможност на хората да работят. Само тогава можем да вървим напред.