56573 | 11 март 2015 | 13:00
Сякаш нито една нейна дума не тежи повече от друга, а текстът в цялост притежава необикновена центростремителна сила. Повествованието се носи като в река от шампанско: лодката понякога минава на милиметри от дъното, понякога отдолу зеленеят десетки метри студена дълбочина, но жената в нея невъзмутимо пуши, вгледана в делничната пяна. Или в неразгаданото тяло на своя любовник, за което не вярва, че може да умре, да спре да пулсира в нейно име. Много от съвременниците й отдавна я окачествиха като скандална.
Но нито нейното писане, нито пиенето, нито връзката й с мъж, около 40 години по-млад от нея, са скандал в същинския смисъл - тоест проява на лош вкус. Тя е просто неприличащата на никого Маргьорит Дюрас, която успява да се освободи от себе
си само в два случая: с идеята за самоубийство и с тази за писането.
Миналата година светът отбеляза сто години от рождението й, днес почти всички са единодушни, че тя е една от най-големите писателки на ХХ век. Относително добре позната у нас благодарение на преводачи като Силвия Вагенщайн и Мария Георгиева, френската майсторка става световноизвестна едва към края на живота си, през 1984-та, когато излиза „Любовникът“. От тънката книжка са продадени повече от три милиона екземпляра, текстът е преведен на 25 езика,
печели престижната награда „Гонкур“, а същата година Жан-Жак Ано екранизира романа (несъгласна с режисьорската визия на Ано, Дюрас сама прави роман сценарий от собствената си книга). С кратките изречения, с поразяващата с устрема си „обикновеност“ на стила книгата разказва за любовта на 15-годишно момиче с доста по-възрастен от него азиатец. Но нека не избързваме: първо са детството в Сайгон, влажният, топъл въздух и тигровата сянка на светлината по тези земи…
Истинското й име (само как звучи тази фраза за един писател) е Маргьорит Жермен Мари Донадийо. Родена е на 4 април 1914 г. в Индокитай, бивша френска колония. Всъщност семейството заминава там, защото се включва в кампания, която стимулира работата на френски граждани в колониите по това време. Бащата обаче се разболява скоро след пристигането и през 1921 г. умира. Маргьорит остава с двамата си по-големи братя, Пиер и Пол, както и с майка си. Детството е трудно, а и в него често цари атмосфера на насилие. По-големият брат бие сестричката си, като от това не се въздържа и майката. С професия на начална учителка тя прави доста лоша инвестиция, като купува необработваема земя и фамилията се разорява. В резултат от това вдовицата изпада в депресии, останалата у нея любов отдава само на най-големия си син, който е страстен пушач на опиум и краде оскъдните спестявания на семейството. Бъдещата писателка описва брат си така: „Нехранимайко, без скрупули, без угризения, може би без никакво чувство. Властен, той ни плашеше. Вероятно оттам идва това недоверие, което винаги съм изпитвала към мъжете.“
Дюрас многократно ще се връща към тези свои преживявания в книгите си, но друго ключово събитие от периода е любовната й връзка с Хуанх Туй Ли, богат азиатски търговец. „Неговото китайско тяло не ми харесваше, но то караше моето да се наслаждава… В този мъж харесвах любовта му към мен, еротизма с него“, казва десетилетия по-късно Дюрас. Всъщност връщането към едни и същи теми е основна особеност в творчеството на писателката: тя преживява отново и отново спомена, докато не го изчерпи докрай, докато устните й не усетят коравото му дъно.
След като навършва осемнайсет, Маргьорит Дюрас се установява в Париж. Учи математика, право и политология, впоследствие работи в едно министерство, но много скоро се посвещава единствено на писателската си кариера. По време на войната става член на Съпротивата. Омъжва се за Робер Антелм, който за участието си в същото движение е изпратен в „Бухенвалд“ и едва оцелява. По думите на Дюрас съпругът й тежи 38 килограма, след като се завръща оттам. Писателката разказва за живота му по време на Втората световна война в книгата „Тетрадки от войната“ - дневник, публикуван след смъртта й, който преди няколко години се появи и на български. Първият роман излиза през 1943 г. „Безсрамните“ е фамилна история и според критиците още в нея се чувства музиката, която струи от почти всички книги на Дюрас, както и трудно уловимата атмосфера на човешката самота. Но всичко това са простими литературоведски клишета. Истинската Дюрас зрее бавно, с десетилетия и е трудна за окачествяване. Вероятно трябва да я търсим в преходите от едно изречение към друго, споени, както минутата със следващата минута; в следобедното протежение на паузите, където е онзи полъх, събрал отчетливите й думи в общо състояние на осъзнато желание и спокойна смелост да му се оставиш.
След войната излизат още „Бараж срещу Пасифика“, обявен за роман, но всъщност автобиографичен разказ за борбата на майката на Маргьорит с корумпираната колониална администрация. Рязък обрат в стила е „Похищението на Лол В. Щайн“: книга, написана сякаш в състояние на транс, който единствен може да усмири лудостта. Стилът е чист: като бистра вода по вертикално стъкло. Или прилича на поредица от фотографии по своята кинематографична структура. Прозата е сякаш кинопоезия. И всичко това я приближава до поколението автори на т.нар. нов френски роман, към което спада Ален Роб-Грийе, например. Но в този период самата Маргьорит Дюрас вече е друга: системно злоупотребява с алкохола, а връзката й с журналиста Жерар Жарло руши нейната вътрешна стабилност. Алкохолът преобразява фантомите на самотата, пише Дюрас. „Започвах и спирах три пъти досега... Въпреки това знам, че мога да започна отново още утре.“ А в същия разговор с италианската журналистка Леополдина Палота дела Торе голямата авторка подхвърля за съвременните писатели:
„Те са завистливи... Нито един от тях никога няма да напише книга като „Похищението на Лол В. Щайн“. Творчеството на Маргьорит Дюрас е неотделимо от
киното и по-специално от възхитителните експериментални френски творби на 60-те и 70-те години. Само да споменем „Хирошима, моя любов“ с режисьор Ален Рене от 1959-а. Или „Модерато кантабиле“, където гледаме Жана Моро и Жан-Пол Белмондо (филмът е дело на изключителния Питър Брук). Талантът на Дюрас като сценарист се проявява естествено заради спецификата на нейния стил.
Има обаче един епизод от биографията на тази свободолюбива френска дама, на който се обръща голямо внимание: това е връзката й с Ян Андреа. Кой всъщност е той? Едно момче от Бретан, което следва философия. Веднъж прочита книга от Маргьорит Дюрас („Кончетата от Тарквиния“) и от този момент не спира не само да я чете, но и да й подражава във всичко. Любов: почти фанатична. Започва да пише писма до Дюрас. Стотици писма - по няколко пъти на ден, в продължение на пет години, всъщност без да се надява на отговор. Но един ден тя му изпраща книга, наситена с агресивна еротика, после започва лаконично да отговаря на посланията му. През 1980 година, когато майсторката живее уединено в Трувил,
Ян се обажда по телефона, за да съобщи, че отива при нея. Отива - и остава до края на живота й, като посвещава на голямата си любов три книги, които подписва с псевдонима, измислен лично от писателката - Ян Андреа (истинското му име е Ян Льоме). По една от тях се снима филмът „Точно тази любов“, а в ролята на Дюрас се
превъплъщава старата й позната - Жана Моро. Трудно можем да си представим подобна картина, пък било то и през 90-те години на миналия век в Париж: по булеварда под ръка вървят екстравагантно облечена възрастна жена със сбръчкана като стара географска карта кожа и фин младеж, който нито е неин син, нито внук. (Избързваме малко, за да кажем, че миналата година на 61 почина Ян Андреа. Тогава на български излезе книгата му „Така“, което бе първият превод в света, различен от френския оригинал.)
„Много скоро в живота ми стана твърде късно. На осемнадесет години вече беше твърде късно. Между осемнадесет и двадесет и пет години лицето ми неочаквано прецъфтя. На осемнадесет години остарях. Не зная дали с всички е така, никога не
съм питала. Струва ми се, че са ми споменавали за този напор на времето, което ви поразява, когато сте в най-младата, най-прехвалената възраст на живота. Състаряването бе брутално. Видях как обхваща чертите ми една след друга, как променя съотношението помежду им, прави очите по-големи, погледа по-тъжен, устата по-непоколебима, отпечатва върху челото дълбоки бразди. Вместо да се ужася, наблюдавах как се извършва състаряването на лицето ми с интереса, който изпитваме, като следим как се развива действието в някой роман.“ Едва ли може да сбъркате този фрагмент от „Любовникът“, този изчистен до крайност жест на списване, в който думите полепват като полен по лицето. Въпреки това мненията за Дюрас са крайно противоположни; тя е от онези автори, на които едни категорично се възхищават, докато други потръпват от отрицание и раздразнение. Някои критици я обвиняват в сантименталност, в себеповторение, в липса на въображение. А други величаят разнообразието и неподправената й естественост. Самата личност на Маргьорит Дюрас е полемична: обича да дразни, не се свени да бъде крайно нарцистична, да се самоизтъква за сметка на други. Ето например безобидната фраза, в която елегантно се поставя до Чехов: „Величието на Чехов: никога пренаситени текстове, също като моите, където действието е прекъснато, оставено в своята незавършеност. Нещо като музика на мълчанието.“
Маргьорит Дюрас издъхва от рак на гърлото на 3 март 1996 г. „Историята на моя живот не съществува... В него няма център. Няма път, няма водеща нишка. Има обширни места, където уж е имало някой, но не е вярно, нямаше никой...“, пише тя в най-известната си книга. И предвид живота и творчеството на тази изключителна жена цитираните изречения звучат плашещо - поне от наша гледна точка, тази на обикновените читатели.
Фрагменти от есето за алкохола
Цели лета живях сама с алкохола в Нофл. В събота и неделя идваха хора. През седмицата бях сама в голямата къща и точно там алкохолът придоби целия си смисъл. Алкохолът кара самотата да отеква и накрая започваш да я предпочиташ пред всичко друго... Да живееш с алкохола, е все едно да живееш със смъртта до себе си.
... Щом пропих, и станах алкохоличка. Веднага започнах да пия като алкохоличка. Надпреварвах всички. Отначало пиех вечер, после пропих и на обяд, после и сутрин, после взех да пия нощем. Веднъж на нощ, после на всеки два часа. Никога не съм се дрогирала по друг начин.
...Алкохолът замества сексуалната наслада, но не заема мястото й. Сексуалните маниаци обикновено не са алкохолици.
...Липсва ти Бог. Нищо не може да отмени празнотата, която си открил някога в юношеството си. Алкохолът е създаден, за да ти помогне да понасяш вакуума на Вселената, люлеенето на планетите, невъзмутимото им кръжене в пространството, безмълвното им равнодушие към болката ти. Човекът, който пие, е междупланетен човек. ...Алкохолът е безплоден... не създава нищо трайно. Той е като вятъра. Като думите.
...При жената алкохолизмът е скандален - да си жена и алкохоличка, е нещо рядко,
нещо сериозно. То е като посегателство върху божествената природа. Разпознавах скандала около себе си.
Превод: Росица ТАШЕВА
Мобилна верси
RSS
