11210 | 10 юни 2015 | 12:16

Нездрав ентусиазъм се възцари във връзка с обявеното намерение за референдум заедно с местните избори през есента (виж карето долу). Традиционно гласовити в публичното пространство люде „песни за него пеят“ и громят „реакционните елементи“, които си позволяват да изкажат някакви съмнения.

Всичко се нарежда по класическото определение на Иван Хаджийски за „българската работа“. Защото поредният опит за допитване до народа започва зле организиран и най-вероятно ще завърши със скандал, т.е. с поредното изопачаване и компрометиране на един иначе полезен и нужен демократичен инструмент.

Трудно ще се намери някой, който да оспори неприятното съвпадане на две обстоятелства около референдумите в български условия. Първо, те умишлено се организират така, че да не доведат до сериозна промяна. И второ -

предопределената липса на резултати

съвсем логично демотивира хората и подкопава убеждението, че тяхното мнение има значение. Тази печална традиция се потвърждава и в момента - независимо от различните си интереси и сметки партиите и институциите постигнаха трогателно единодушие в отказа да се превърне референдумът в по-действен демократичен механизъм. Така свикването на национално допитване остава изключително трудно и е запазена привилегия на властовите центрове. А от друга страна, високият праг на участие прави практически невъзможно реализирането на задължителната му сила.

Неяснотите, царящи около референдума, (както съдържателни, така и процедурни), се дължат не на някакви непреодолими проблеми, а на желание той да бъде използван за частни, користни цели. Иначе казано, целта не е да се поиска и приложи мнението на върховния суверен (а той е народът според чл. 1, ал. 2 и 3 от конституцията). Целта е едно поредно фасадно мероприятие, в чиято произволна интерпретация

различни политически играчи

да търсят „аргумент“ за собствените политически амбиции и цели.

Идеята за референдум по изборните правила илюстрира този тежък порок. Предварително е ясно кой политически субект (и защо) подкрепя включването на даден въпрос и се противопоставя на друг; защо предпочита определена формулировка на отговорите и т.н.

Истинската цел въобще не е да се промени избирателната система по такъв начин, че волята на народа да бъде по-пълно и по-точно отчетена. Всичко се диктува от конюнктурни политически сметки, най-често правени „без кръчмаря“. Защото поне част от политиците не схващат огромното значение на конкретните детайли при подобно начинание. Те искат така да нагодят въпросите, че да получат отговорите, които смятат за изгодни. Но най-вероятно ще стане съвсем друго, а неочакваните или страничните ефекти ще отидат още по-далеч. Лошото е, че последиците няма да се ограничат до провала на едни или други партийни намерения, а ще останат да тегнат като воденичен камък върху обществото, върху бездруго болната българска демокрация.

Естествено, не е речено допитване до народа да се прави само при някаква идеална, логически безупречна яснота на възможностите. Просто трябва да се мисли по-сериозно и да се подхожда по-отговорно. В това отношение върху различните участници в политическия процес пада различно бреме. Партиите, особено българските партии в днешното им състояние, са обречени да изразяват специфични, частни интереси и в този смисъл е донякъде разбираемо, че дърпат чергата към себе си.

Непростимо е обаче държавни институции да влизат в същата игра. И точно тук си струва да се поставят няколко въпроса относно

ролята и активността на българския президент

в сагата около референдума за избирателната система.

Президентът на републиката (по принцип, не само личността, заемаща днес този пост) има съществени предимства пред политическите партии при поставянето и общественото обсъждане на подобни важни проблеми.

 От една страна, той не е (или не би трябвало да бъде) задължен да се съобразява с последиците на дадена промяна в изборните правила за една или друга партия. Би трябвало да го интересува единствено ползата за обществото.

 От друга страна, той е свободен от грижата как евентуално изменение ще се отрази на личните му шансове да бъде преизбран (те зависят от това какви съперници ще се изправят срещу него и с каква подкрепа).

Така че е безсмислено президент да заема една или друга практически мотивирана позиция. Още по-неприемливо е той да използва поставянето на сериозни политически въпроси - и възможното им решаване - за

конюнктурна лична реклама

и като лесен начин за завоюване на обществена популярност. Или да се опитва да ги използва.

За съжаление събитията през последните седмици създават именно това впечатление за поведението на днешния държавен глава Росен Плевнелиев. Не за пръв път, вместо да се погрижи за достатъчно високо ниво на обществените дискусии, той на практика ги тласка към профанизиране.

В какви посоки се забелязва това?

1. Преди всичко президентът ненужно форсира провеждането на референдума. Допитването трябва да се проведе тогава, когато са били изказани достатъчно аргументи по същество, направени са необходимите анализи и прогнози, чути са мненията на авторитетни експерти.

Абсурдно е да се предвещава „трагедия“, ако референдумът не е наесен. Точно обратното, нежелателни и дори фатални последици надвисват, ако той се проведе, без да бъде добре подготвен, без необходимата обществена яснота за различните варианти и възможните последици.

2. Недопустимо е една от най-важните държавни институции, която би трябвало да има достатъчен експертен и интелектуален потенциал, да подхожда откровено елементарно към проблематиката. Защото всеки от трите хипотетични въпроса (по три свързани, но относително обособени аспекта на изборните реформи) е

достатъчно важен и сложен

за да бъде поставен на самостоятелно обсъждане и допитване. Още повече че някои от решенията на дадени въпроси неизбежно пораждат следствия за отговорите на други въпроси. Мрежата от зависимости е много сложна, риск крие всеки опит да бъде изкуствено опростена.

3. Очевидно президентът Плевнелиев има желание да бъде избран за още един мандат. И най-вероятно около него има хора, които му предлагат „стратегии“ с цел да стане така. Ясно е също, че към настоящия момент изгледите за подобно развитие не са особено големи - както от гледна точка на партийно-политическата конфигурация, така и поради редица постъпки на президента, които обществото приема твърде нееднозначно.

Но видимото желание да се използва темата за референдума като лост за повдигане на рейтинга на Плевнелиев няма да доведе до нищо добро - нито за обществото, нито за него самия. Президентът би могъл да извлече някакви дивиденти - и в това не би имало нищо осъдително - само ако даде тон за сериозна и отговорна дискусия, само ако стане говорител на отговорни предложения, само ако прегради пътя на изкушението важни демократични механизми да бъдат компрометирани в дребнава частна употреба.

Това би било добро решение, но за съжаление, поне днес, изглежда малко вероятно. Магията на популизма има силно влияние най-вече върху тези, които произнасят  тежки заклинания срещу него.

Трите въпроса на Плевнелиев

В началото на месеца президентът Росен Плевнелиев внесе в 43-тото НС предложение за национален референдум, свързани с изборните права на българските граждани, едновременно с местните избори на 25 октомври 2015 г. След консултации с парламентарно представените партии и коалиции държавният глава отново предлага депутатите да вземат решение за насрочване на национален референдум със следните три въпроса:

1. Подкрепяте ли част от народните представители да се избират мажоритарно?
2. Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и националните референдуми?
3. Подкрепяте ли да може да се гласува и дистанционно по електронен път при произвеждане на изборите и референдумите?

Президентът смята, че въпросите, които постави преди повече от година пред 42-рото НС, са актуални и днес. Но предходният парламент отхвърли предложението за референдум.