15527 | 10 ян. 2015 | 18:04

Титлите и званията са за глупака, мъдрецът има нужда само от името си

Любен Зидаров е роден във Велико Търново преди 91 години и е един от най-емблематичните творци в съвременната българска пластична култура. Работи като илюстратор на детските списания „Пламъче“, „Славейче“ и др. През 70-те е главен художник на издателство „Народна младеж“, зам.-председател, а после и председател на Творческия фонд на СБХ. От 1996 до 1999 г. е председател на Съюза на българските художници.

Илюстрирал е над 200 автори. Няколко поколения българчета са израснали с неговите Том Сойер, Хъкълбери Фин, Винету, героите на Андерсен, приказките на Е.Т.А. Хофман, на Николай Райнов и Ангел Каралийчев, епоса „Шехерезада“, „Граф Монте Кристо“, „Чичо Томовата колиба“, „Островът на съкровищата“, „Конникът без глава“... Не по-малко впечатляващи са комиксите, графиките, акварелите и живописните творби на ученика на Илия Петров. Нарисувал е над 50 свои автопортрета, а издателят Иван Гранитски го нарича майстор на самоиронията. Преди няколко месеца получи голямата награда на София за култура.

- Живели сте в три епохи, по времето на цар Борис III, на социализма и сега. Какво ви дразни днес, г-н Зидаров, мислите ли, че младите имат представа за преживяното от техните родители, баби и дядовци?

- За съжаление ние нямаме цели, а много народи гледат за 50 години напред. А при нас какво е - ето вижте: бабета излизат във вестника, по телевизията и казват - знаете ли какъв типов хляб ядяхме при Тодор Живков! А не се замислят, че днес, като влезеш в някоя хлебарница, има сигурно 50 вида хляб. Но те ти говорят за Тодор Живков. Казват и друго - навремето имахме пари, а сега нямаме. Ами имахме пари, защото нямаше какво да купиш с тях. Седиш на опашка за месо, за портокали, за какво ли не.

Младите си мислят, че навремето е било като сега - с моловете, само дето е управлявал Тодор Живков. Те обаче не знаят, че през онова време режеха панталоните на мъжете, а на момичетата минижупите, защото не били „прилични“.

- Имате ли обяснение защо се провали властта преди 10 ноември?

- Предишният режим се провали, защото на ключови места поставяха прости и неграмотни хора. Умишлено не поставяха умни. Защото умният няма да изпълнява глупостите. И ще ви дам най-обикновен пример, на който бях свидетел. Обаждат се на директора на хотел „Варна“ в курорта Дружба (днес Константин и Елена) и му нареждат да не превишава в стаите на хотела температурата повече от 18 градуса. А той им отговори: „Глупави разпоредби не изпълнявам“ и им трясна телефона.

Когато станах пък председател на СБХ, конгресът ми избра заместника, представяте ли си? Не можех аз да си го посоча. Това не беше правилно.

- Днес живеем в демокрация, ама все нещо не можем да я усетим...

- Сега, щом не си съгласен, правиш партия. Българите обичат да командват. Ето, днес много ругаят Бойко Борисов. Да, той е направен от по-прост материал, но поне е честен. Аз не го ругая и смятам, че е амбициозен човек и не е като тариката Станишев. Борисов едва се крепи. Ако поискат, могат да го съборят. Но като го махнат, знаят ли кого искат да сложат на негово място и какво могат да очакват от следващия? За тези неща не се мисли. Защото нямат перспектива, нямат поглед напред. Иначе кой ли не управлява, дори и царят... Ако трябва да му дам оценка, то тя ще е най-ниската.

- Защо?

- Той беше стар тарикат, който се беше засилил да прави монархия. А сега се отрича. Според мен той дойде, за да стане цар, така приех поведението му. Между другото румънците постъпиха по-добре с техния крал Михай. Почти всичките имоти върнаха на държавата.

- Не само в България, но и в Европа има евроскептицизъм. Ще го бъде ли Европейския съюз, как мислите?

- Ще го бъде, защото ЕС предотвратява всякакъв антагонизъм, напрежение и мерак за военни действия. Войната е нещо страшно. Единната валута е много хубаво нещо. Македония ще стане по-добра и по-скоро европейска държава. Знаете ли Битоля, Прилеп, Охрид какви градове са? А те са и три милиона. Между обикновените хора няма неприязън, такава съществува между държавните органи в държавата.

- Харесвате ли паметника пред НДК? Днес много се спори трябва ли да остане там, или да бъде преместен.

- За мен този паметник е оригинално и високохудожествено произведение - и като архитектура, и като пластика. Неуспехът му се дължи на ниската обща култура на българина, на оскъдната му образованост. Намирам го за един от най-хубавите паметници в София заедно с този на Цар Освободител и на Стефан Стамболов. Хубава е и Света София, емблемата на столицата, направена от Георги Чапкънов.

- Преходът продължава 25 години и мненията за него не са еднозначни. Вие какво мислите за този период?

- Този преход не стана ли премного дълъг? То вече не е преход. А просто политическо състояние на примитивната ни държава. Продължаваме да бъдем като двойкаджията в училищна паралелка, циганската махала на Европа. Никакъв преход няма да извършим, ако не преодолеем мързела и завистта и не на последно място - липсата на политическа култура. Съдбоносните решения на една нация се вземат от нейните умни и образовани хора, а не от улицата. Докато другите страни сменят режимите си на икономическа основа, при нас основата е политическа: Европа или Азия. Това е липса на политическа далновидност.

- Щастлив човек ли сте, г-н Зидаров?

- Не мога да кажа, че съм щастлив. Винаги съм се съмнявал, имал съм грижи, изживяванията ми невинаги са били оптимистични. Вероятно защото изискванията ми са били много големи. Винаги са ме раздирали съмнения. И до ден днешен, като прочета някаква хвалебствена статия, си мисля дали не ме идеализират повече, отколкото трябва. Взискателен съм към приятелите си. Много пъти някой, който ми се е пишел и съм смятал за добър приятел, често се оказва, че конюнктура го е движела. А това несъмнено води и до разочарования.

- Сигурно следите какво правят съвременните художници. Приемате ли новото изкуство?

- От много наши съвременни художници се възхищавам. И живописци, и скулптори, и илюстратори, и приложници. Новият им начин на мислене, на изграждане на един свят - чисто техен, с удивително професионално майсторство и пластичен език - това е изкуство, освободено от всякакви задръжки, напътствия, изкуство на свободно мислещия творец.

- Ще ви върна в годините назад. Предишната власт - преди 10 ноември, бъркала ли ви се е в работата?

- С Живков съм се виждал само два пъти, като вторият път беше на една среща на ръководството на СБХ с него - той ни извика, за да ни „сурвака“. Докладвали му, че изложбата, която трябваше да открием на другия ден, била формалистична.

- Обвинението във формализъм е било доста използвано по времето на социализма. Кои от вашата гилдия усетиха партийния гняв?

- Кой ли не беше обвиняван, че е формалист, щом и Никола Маринов изкараха такъв... Имаше един догматичен период в началото, водеше го Богомил Райнов и той изигра много мръсна роля. От академията беше изгонен проф. Иван Ненов, Кирил Цонев също. За формалист беше нарочен и проф. Любомир Далчев.

- Що за човек беше този голям български скулптор, негови паметници има из цялата страна?

- Бяхме приятели с него. Имали сме много срещи, идваше и в ателието ми тук, в „Лозенец“, да рисува модел. Тогава ми подари една своя малка скулптура. Той беше много интересен, малко дръпнат, чешит. Като скулптор беше много голям. Завистниците го мразеха, а и по времето на соца всички бяха еднакви - няма даровит, няма некадърен. Бяха против Далчев, защото той ги превъзхождаше. Който поръчваше паметник, казваше: искам Любомир Далчев да го направи. А те веднага скачаха и го даваха на някой некадърник, за да му намерят работа. Далчев доминираше и беше наистина едно голямо явление за България. Избяга от страната, когато беше на 80 години.

- Кой от големите български художници сте щастлив, че сте познавали?

- Никола Танев - с него се запознах по много интересен начин. Един ден получих писмо от него, беше го диктувал на съпругата си Миша Танева. В това време той вече беше парализиран след инсулт и седеше на един стол. В писмото си бе написал следното: „Видях ваши рисунки при Атанас Божков, поздравявам ви, дарованието ви е голямо. Бих искал да се видим...“ Обадих се по телефона и Миша веднага ме покани. Живееше на бул. „Евлоги Георгиев“.

Отидох у тях, беше много сърдечен човек. Почнаха хвалби от негова страна, които ме поставиха малко в неудобно положение, но се зарадвах, че влязох в контакт с един от хората, които много уважавах още от детските си години. Той е завършил в Париж, ученик е на Клод Моне.

- Как властта преди 10 ноември 1989-а се отнасяше към творчеството ви, как преодолявахте цензурата?

- Как преодолявах цензурата? Тричленки ходеха по ателие­тата на художниците да гледат и докладват, където трябва, кой какво рисува за предстоящата изложба? А платформата „Тяснопартийно и дълбоко тенденциозно“ какво е? Запомнил съм комичен случай с мои илюстрации за буква, която занесох в издателство „Народна просвета“. Вратата с трясък се отваря и влиза известен професор, няма да му казвам името. Неканен, разбира се. Вперва очилата си в илюстрациите и наперено се обръща към мен: „Ти, момко, виждал ли си съветския буквар.“ „Виждал съм го“ - казвам. „Като е тъй, там също има дядо ряпа вади, но кучето е дадено в друго положение, какво ще кажеш по този въпрос?“ „Нищо“ - казвам. „Как тъй нищо, бе, значи ти не признаваш съветските другари. А така и Съветския съюз!“

Рисунките ми си излязоха, така както бяха представени от мен, никой не обърна внимание на критичните му бележки.

- Имали ли сте някакви други по-сериозни проблеми по времето на социализма?

- Беше 1977-1978 г., получих писмо от общината, в което пишеше: „От архивните сведения научаваме, че вие притежавате два имота. По силата на член еди-кой си се явете в съвета да посочите кой от двата имота да бъде продаден. В противен случай ние ще решим кой да бъде.“ Искаха да ми вземат ателието или жилището, а вече имах звание „народен художник“. Владо Роменски беше главен архитект на София. Отидох при него и му казах: „Ако ми продадат ателието, ще предложа да ти продадат кабинета.“ Трудно, но отмениха. Тогава един писател, ако не е член на Съюза на българските писатели, нямаше право на кабинет. Докъде бяха стигнали?! Понеже изкуството не било тяснопартийно...

- Съпругата ви Богдана Зидарова беше известна детска поетеса, как се запознахте с нея?

- Още не мога да я прежаля, а няма и година, откакто си отиде... Тя беше поетеса и дълго време не можеше да влезе в Съюза на писателите, защото баща й - един от видните адвокати на Габрово, беше пребит първите дни след 9 септември 1944-та. Много време никъде не я публикуваха, никъде не я назначаваха, понеже имало смущаващи неща в биографията й.

Когато се оженихме, тя беше работничка в Красно село. Богдана е детската ми любов в Габрово, още като ученици. Тя всъщност е единственият писател, който ми е връщал всичките илюстрации за една своя книга и трябваше да ги рисувам втори път. Синът ни Филип е изкуствовед. Между другото, хубаво е, че не сме художници и двамата, за да не се конкурираме. Той често ме критикува и това ме радва.

- Несъмнено сте се срещали с много световни знаменитости. За кои от тях си спомняте с усмивка?

- Преди години дойдоха при мен една група италианци - снимаха филм в България. Напълниха ми ателието, между тях имаше две много известни дами. Едната беше актрисата Флоринда Болкан (популярна у нас от сериала „Октопод“ - б.р.) - много контактна, говореше през цялото време, купи моя картина. А на канапето седеше една много хубава, немного висока жена и през цялото време не обели нито дума. После, като разбрах, че това е била актрисата Орнела Мути, три дни не спах (смее се). В ателието ми е идвал и световният оперен бас Николай Гяуров. Помня, че лекарят му не даде да го почерпя с шоколадови бонбони, да не би нещо да му навреди на гласа.

- Получили сте много награди в живота си, какво е отношението ви към тях?

- Мога да цитирам само думите на Фридрих Велики, към които се присъединявам. „Титлите и званията са за глупака, мъдрецът има нужда само от името си.“