30705 | 3 май 2015 | 16:53
Александра Сърчаджиева е дъщеря на големи български актьори - покойната Пепа Николова и Йосиф Сърчаджиев. Родена е на 20 май 1983 г. в София. През 2006 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Здравко Митков.
От 1 септември 2006-а до неотдавна е на щат в театър „Българска армия“. Играе там в различни пиеси като „Ножица трепач“, „Процесът срещу Дон Жуан“, „Железният светилник“, „Чайка“ и други. Има участия и в няколко филма, а за „Шивачки“ е номинирана за награда за главна женска роля.
От около два месеца е в трупата на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ в София. Там вече е ангажирана в четири постановки и един мюзикъл.
Някога водеща в младежкото предаване „Мело ТВ Мания“ (Канал 1), тя и днес е популярна с телевизионни изяви - „Фермер търси жена“, „Денсинг старс“, „ВИП брадър“.
Александра е щастливо омъжена за актьора Иван Ласкин, имат дъщеря София, родена на 5 декември 2010 г.
- Александра, да ти честитим ли преместването в Сатиричния театър?
- Да, разбира се, чувствам се много добре, щастлива съм. Работя в прекрасна атмосфера, със страхотни колеги.
- Доколкото знам, това отдавна е твой театър. По тези коридори си тичала като дете, докато майка ти Пепа Николова играеше там?
- Да, там съм израснала. Чувствам се като у дома си. Няма да е пресилено, ако кажа, че това беше вторият ми дом. Другото място беше Кукленият театър, където майка ми ме оставяше в събота и неделя преди репетиции. Гледах всички постановки и знаех всичко наизуст. Актьорите ме черпеха със сок и вафли, изобщо прекарвах си чудесно.
- Най-ярките ти спомени оттогава?
- Трудно ми е да кажа, защото съм била всеки ден там. Израснала съм сред тези големи имена, слушала съм страхотни истории. Майка ми и Стоянка Мутафова деляха една гримьорна и бяха много близки. А Стоянка е енциклопедия, знае абсолютно всичко. Слушала съм страхотни истории за големи артисти.
- Стоянка Мутафова, като те видя сега, вече като част от трупата, какво ти каза?
- Прегърна ме, целуна ме. Беше много вълнуващо.
- Как стана приемането ти в трупата?
- След като напуснах театър „Българска армия“, десетина дни по-късно получих предложение. Аз в Сатирата вече играех в едно представление - „На другата сутрин“, с Краси Ранков и Нона Йотова, което продължаваме и сега. Първо получих предложение да започна репетиции във втора постановка - „Не всеки крадец е мошеник“ на Дарио Фо, заедно с Албена Павлова и Ернестина Шинова.
След това получих предложение за още едно представление и така нещата естествено се получиха - професор Здравко Митков ми предложи да се включа в трупата.
- Събуди ли това в теб детски спомени?
- Те се бяха върнали още когато започнах да репетирам там „На другата сутрин“ преди две години. Играем го трети сезон.
Но е много странно усещането да се събереш отново
с хора, които познаваш от дете
които си гледал откъм залата и ето - изведнъж стоиш до тях на сцената… На големия Никола Анастасов от дете съм свикнала да му казвам Кольо. И сега изведнъж сме заедно на сцена… Не мога да променя обръщението си, но чувството е много особено… Естествено че изпитвам респект. Направо си е стряскащо да си сред такива големи имена.
- А как преодоля този респект?
- Не знам дали се преодолява такова нещо, но наистина е много вълнуващо. В една премиера - „Убийство в експреса“, играя с Никола Анастасов и е страхотно да си с този човек на сцената. Голям, голям!
- Той е един от малкото, които останаха от онази плеяда големи актьори на Сатирата…
- Голям актьор! Великан! Ами той като излезе на сцената, направо ни помита с присъствието и изпълнението си, нека си го кажем честно.
- Как се работи с него?
- Много лесно. Той е като всички големи актьори, които просто с една дума знаят как да те насочат. Никола Анастасов няма да дойде и да ти каже как точно да играеш. Той ще се приближи и ще каже например: „Гледах те, дай да направим еди-какво си“ или „Да пробваме ето така“… Каже ти една дума - и ти тръгваш.
- ...и когато си изморена и обезкуражена, казваш ли си: Ето, Никола Анастасов може на тази достолепна възраст...
- Да, да, големите актьори имат страхотна енергия… Не знам как става. Той няма как да не те зарази и няма как да не те накара да тръгнеш напред.
- Прави впечатление доброто ти отношение към по-възрастните колеги...
- Така трябва. Така съм научена от майка си.
Нещата не започват от нас
- А колегите как те приеха?
- Прекрасно. Там има много хубава атмосфера и нещата се правят с желание и любов.
- За нула време са те ангажирали в няколко представления…
- Да, играя в „На другата сутрин“, „Бурунданга“, „Убийство в експреса“ и в един детски мюзикъл - „Шумът на върбите“. Много пътуваме из страната с „Не всеки крадец е мошеник“, бяхме последно в Стара Загора, Харманли, Габрово, през май ще сме във Варна, Ямбол. Сега с „Убийство в експреса“ ще пътуваме през юни във Варна и Ямбол.
- Коя от тези роли е особено силна за теб, разтърсваща?
- Всичките роли много ми харесват. Но какво да разказвам, нека хората да дойдат да ги гледат, всички представления са много хубави. Малко инфарктно трябваше да вляза в представлението „Бурунданга“, защото бях избрана на мястото на колежка, която ще става майка.
Имах само 4 репетиции, а ролята е много голяма, с текст от началото до края на пиесата. Казах си: „Боже, как ще го науча това нещо за толкова кратко време!“ Но се справих. С текста никога не съм имала проблеми, явно паметта ми все още е добра. Но пък представлението е страхотно, с Тодор Близнаков, всички останали колеги са млади.
- За хората от поколението на твоите родители Сатирата беше в култ - препълнени салони, хората седяха по стъпалата с билети за правостоящи.
- И аз съм седяла по стълбите, защото винаги беше пълно, гледала съм всяко представление.
- Тогава, преди промените, Сатиричният театър беше символ на свободомислието, на Езопов език. Това придава ли ти гордост, че си там?
- О, разбира се, какви артисти, какви представления е имало тук...
- Казват ли ти колегите на майка ти, че много приличаш по характер на нея?
- Казвали са ми и се надявам наистина да е така. От майка си наследих стремежа да живея достойно, да извървя пътя си така, както тя извървя своя.
- А споменавали ли са, че си с добро сърце като нея?
- Не съм чувала точно този израз, но наистина се надявам да приличам на нея, поне да съм попила това, на което тя ме е научила - да бъда честна и никога да не се вземам на сериозно. В момента, в който решиш, че си звезда, ти си дотам.
Днес аз водя предаване по телевизията и всички ме разпознават, но утре ще е някой друг.
Всичко е толкова временно
и преходно! Не може да мислиш „аз вече съм велик“ и да не казваш едно „добро утро“, не може да не уважаваш по-големите. Защото нещата не започват от нас. Майка ми ме научи да успявам по този начин. Няма ден, в който да не си помисля за нея, особено пък когато ми предстои излизане на сцената. И вярвам, че тя е някъде там, над мен, и ме пази.
- Споделяла си преди, че винаги те е страх да не би „да се издъниш“. Все още ли е така?
- Да, винаги се притеснявам и смятам, че това е нещо съвсем нормално. Боя се дали представлението ще се хареса на публиката. Нали за нея работим. Случвало се е да се разминем в очакванията. За някое представление си мислим, че ще се хареса, а то не се приема така добре, за друго пък се съмняваме, а то се хареса. Ето такива неща ме вълнуват. От друга страна, ако пък спре да ти пука, по-добре да не се занимаваш с тая професия.
- Бяхме говорили преди около две години и ти каза, че твоят Иван бди като орел над теб, че много ти помага.
- Така е и днес. Той е голямата ми опора в професията, с него се съветвам за всичко.
- Одобрява ли новия ти ангажимент в Сатирата?
- Разбира се, радва се много на новото ми назначение и е до мен. Щастлив е. Между другото, той репетира в момента ролята на Иванов от едноименната пиеса на Чехов в Старозагорския театър. И там са прекрасни колеги! Гледах тяхна репетиция, когато бях в Стара Загора. Ще стане едно невероятно представление, премиерата е на 18 май.
Така че с Иван споделяме радостите си, много сме добре, живи и здрави сме, гледаме си детето и дай боже да е все така.
- Напук на всички зловредни слухове?
- Обичаме се, щастливи сме заедно и сме едно здраво семейство. Господ да пази, така е.
- Ти се доказа като талантлива телевизионна водеща. Очертава ли се нов проект?
- В момента не, но живот и здраве, наесен с песен… Няма още да казвам…
- Защо? Суеверна ли си?
- Да.
- Правиш ли нещо преди излизане на сцената, някакъв ритуал?
- Казвам си някакви неща, но не мога да ти ги споделя, защото са си мои и много лични.
- Това някакво самонахъсване ли е?
- Не точно. Излизам с положителни мисли, надявам се всичко да мине добре и хората да харесат това, което правим на сцената.
- Дъщеря ти София порасна неусетно.
- Да, вече е на 4 години и 4 месеца. Ходи на детска градина.
- И няма да последва твоя пример - да расте зад кулисите?
- О, не, веднъж решихме да я заведем на представление на баща Ӝ и направи голямо шоу. Като го видя на сцената, започна да се дърпа и да вика: „Това е моят баща Иван, защо е там? Пуснете го веднага!“ Голям смях падна.
- Какво най обичаш да правиш в свободното си време?
- Да спя (смее се). С Иван много обичаме да пътуваме, когато имаме един-два дни свободни. Хубаво ни е и да си седим вкъщи. Изобщо обичаме да си прекарваме времето заедно, да се разхождаме тримата с дъщеря ни, да си играем с нея, да я мачкаме и целуваме.
- За какво мечтаеш?
- Важното е да сме живи и здрави, всичко друго се нарежда.
Мобилна верси
RSS
