20810 | 13 ян. 2015 | 12:59

Честваме 100 години от рождението на родолюбеца космополит

С откриването на паметна плоча на Петър Увалиев на столичната ул. „Кърниградска“ 1 , където е живял през 30-те и 40-те години, вчера започнаха официално тържествата по повод стогодишнината от рождението на видния наш интелектуалец, известен на света като Пиер Рув. Това е името, под което той живя и твори до смъртта си през декември 1998-а в Лондон. В аулата на Алма матер, чийто възпитаник и доктор хонорис кауза беше Увалиев, се състоя тържество, което през май ще бъде последвано от научна сесия, посветена на делото му. Конкурс за студентски проучвания за него, годишна награда на името му за творчески изяви на българи зад граница, кръщаване на улици в различни градове, където е живял, са част от събитията в националното честване на юбиляря до края на 2015-а.

Съпругата и дъщерята на интелектуалеца дариха неговия архив на Софийския университет; под съставителството на Огнян Ковачев ще излязат близо 400 негови радиобеседи по Би Би Си. Кино „Одеон“ ще покаже в близко време филми, в които Пиер Рув е бил продуцент, сценарист и режисьор, свързани с най-големи имена в световното кино. 

ръв аз съзнавам - и признавам, че съм донякъде натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България - странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка държавност не се съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра...
Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на България от упор, па било то понявга и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в

лондонската ми самост

Така се обяснява в любов и взискателност към всичко родно космополитът Петър Увалиев в своето „Похвално слово за българското слово“, произнесено на 24 май 1995-а в Софийския университет.
Дългогодишен „невъзвращенец“ и бивш „враг на народа“, от края на 40-те той е българският дух в Лондон. Сам нарича себе си „езиков сирак“, но близо пет десетилетия до смъртта си остава зад граница един от най-големите ни родолюбци, покровител на десетки талатливи българи в европейските им изяви. И ако започнах с този дълъг цитат, то е и защото той дава възможност всеки да се убеди в нещо позабравено днес - колко сочно и изразително може да е словото ни, кроено по мярата на големия интелектуалец! Но всичко по реда си...

Нека си представим няколко дни на един българин, жител на Лондон, в италианската столица някъде през 60-те или 70-те. Едната вечер той е на гости в мезонета в центъра на Рим на легендарния режисьор Микеланджело Антониони и не по-малко бляскавата негова партньорка - актрисата Моника Вити. На другия ден е канен в палацото на звездната двойка Карло Понти и София Лорен. 

През деня пък може да изпие чаша кафе на луксозната Виа Венето в компанията на Марчело Мастрояни или на музикалния филмов гений Енио Морикони... (Това разказва съпругата на Увалиев Соня Рув в мемоарната си книга „Един живот“, излязла неотдавна в „Сиела“.) И то се случва само в Италия в началото на 70-те. Негов добър познайник от работата му в киното е Чарли Чаплин - по-късно пък дъщерята на най-знаменития „малък човек“ Джералдин (главна героиня във филма му „Чужденецът у дома“) ще гостува на Увалиеви в Лондон и дори ще наглежда малката им дъщеричка Мила, докато той със съпругата си е на някое светско събитие. Именитият българин, владеещ свободно седем-осем езика, може да разговаря за литература и кино с легендарна фигура като Жорж Сименон или да гостува на Френската Ривиера на двукратния носител на „Гонкур“ Ромен Гари, снимал е по Бърнард Шоу, срещал е по пътя си на кинопродуцент, режисьор и критик кинознаменитости като Ванеса Редгрейв, Бен Кингсли, Ричард Атънбъро...

Може би на някого всичко това звучи като приказка ала „1001 нощ“. Всъщност една от авторките на книга за Увалиев, дългогодишната българска кореспондентка от Лондон Бригита Йосифова, го нарича Шехерезад в мемоарите си „Обещах да запомня“, излезли у нас преди две години. Точно заради искрящите сладкодумни разкази приказки за именити личности от родната и световната история, които е слушала от Увалиев.

Но преди да стигне до големия свят на изкуството и духа, този „Шехерезад“ е съзрявал в нашите географски ширини. Средата, в която идва на бял свят в края на декември 1914 г. Петър Увалиев, благоприятства бъдещия му път. Бащата - Христо Увалиев, наследник на виден калоферски род, е овладявал знания в Швейцария и Германия, преди да преподава френски в Софийския педагогически институт. Майка му - Гина Здравкова, е възпитаничка на Екатерина Каравелова, специализира в Гренобъл, преди в края на 30-те да стане директор на наше столично училище.

Малкият Петър първо овладява знания и езици в италианското училище „Алесандро Манцони“ в София. После, през 1928-а, продължава в католическия лицей „Св. Августин“ в Пловдив. Дори получава наградата на колежа лично от кардинал Анджело Ронкали, нунций на Ватикана в България по онова време и бъдещ папа Йоан ХХIII.

Увлеченият по изкуствата и езиците Петър Увалиев все пак завършва право и държавни науки в Софийския университет през 1936-а. Младият юрист започва работа в Дирекцията по печата към Министерството на външните работи. И докато пише художествена критика за различни издания и репортажи за Сирак Скитник, шеф на прясно създаденото радио „София“,

се гмурва и в дипломацията

Първото му назначение зад граница е през 1942-ра в Рим. Три години по-късно се връща в България, а през 1947-а и новият режим го изпраща в Лондон като втори секретар в посолството. Няма и година от назначението му там и е повишен в първи секретар в Прага, но Увалиев шокиращо отказва да „расте“ и подава молба до британските власти да остане в Англия. Заради този акт не позволяват и на жената, с която е сключил брак малко преди това - известната журналистка Ивайла Вълкова, да замине при него. Обявен за невъзвращенец, със задочна присъда у нас от юни 1949-а, той се изявява главно като критик за изкуство и кино в английски и италиански издания. Сътрудничи и в българската секция на радио Би Би Си, където е автор на повече от 4500 емисии на културни теми, води и предавания на френски за „Франс кюлтюр“ - изяви, оценени от медийни анализатори като „най-високи постижения в медийния ефир на Острова“.

Някъде по това време се ангажира по-сериозно и с киното. Дебютира като втори кинорежисьор през 1953 г. с „Невинни в Париж“ - английски филм на Гордън Пери по сценарий на Анатол Грюнвалд. Освен популярни актьори от онова време в него в малка роля се появява и неизвестният все още Луи дьо Фюнес. Киноангажиментите му го сблъскват със знаменитости като драматурга нобелист и Оскаров лауреат Бърнард Шоу. Шоу е автор на „Милионершата“ - сценарий, по който е заснет през 1960-а филм със София Лорен и Питър Селърс, а Увалиев е съпродуцент на Карло Понти в общата им компания „Бридж филмс“. Работи с известния френски писател и режисьор Марсел Паньол, с Антъни Аскуит, пресъздал за първи път на сцена и на екран „Пигмалион“ на Шоу; с легендарния Тонино Гуера, сценарист на „Амаркорд“ на Фелини, „Забриски пойнт“ на Антониони, „Носталгия“ на Тарковски, „Погледът на Одисей“ на Ангелопулос. Всъщност Гуера е съсценарист на

култовия филм „Фотоувеличение“

базиран на разказ на Хулио Кортасар, спечелил „Златна палма“ в Кан през 1967-а. Режисьор на италиано-британско-американската лента е Антониони, а изпълнителен продуцент наред с Карло Понти е Петър Увалиев. Но под името, с което е популярен на Запад - Пиер Рув.

Към всичко това да добавим, че българинът е поставил над 25 пиеси на английска сцена. Автор е на забележителна монография за художника Уилям Търнър. Бил е десетки пъти гост-професор в английски и американски университети. Изнасял е доклади на международни форуми, посветени на лингвистиката.

Самият той е признавал пред близки, че „щастието за него е да говори с умни хора и да чете мъчни книги“. Българите, с които е общувал, се възторгват от умението му да „върти словото“ (пак негов израз), да реди редки и позабравени родни думи като „волнокрил, раздумка, отколе“; той, владеещ до съвършенство чужди езици, е ненавиждал своеволно насажданите в езика ни чуждици... И пишещата тези редове имаше шанса да вкуси от остроумието и сладостта на словото му при едно вестникарско интервю през 1995-а.

„Може ли да има... духовен живот там, където има монопол на истината и където постиженията се мерят по липсата на оригиналност?“, изповяда той в писмо до вече бившата си съпруга Ивайла Вълкова. Зад думите му, посветени на идопоклонничеството, се мяркат и сянката на хитлеризма, и сляпата религиозна вяра, и друг изстрадан опит от пътешествията му по света, където се чувства често „сгушен в себе си“, самотен...

Демократ до мозъка на костите си, той тълкуваше родния опит от началото на „нежния“ ни преход така: „Демокрацията е въпрос на граматика, тя не е „или - или“, а се уповава на съединителния съюз „и“. Твърдеше, че българската демокрация го „плаши със своята грубост и интелектуална немощ“. Съветваше: „Почитай достойнството на разномислието!“

„Истински европеец и като култура, и като поведение - той носеше България в сърцето си такава, каквато е! Нито напудрена и фризирана, нито подстригана и нагласена за поредната историческа и политическа конюнктура - казва за него Светлин Русев. - При Увалиев имаше нещо от онзи възвишен надпис на килийното училище в сливенската черква: „Помогни ми да те возвися!“

Самият Увалиев пък е признавал в радиоефира: „Аз никога не съм търсил онези страни на българския живот, които трябва да бъдат оплюти. Защото те нарушават и собственото ми самочувствие. Търсил съм малкото, което може да бъде похвалено“.
А съпругата му - англичанката Соня Рув, при последното си гостуване у нас, сподели на доста добър български, че за 35-те години съвместен живот е успял да предаде на нея и дъщеря им Мила родолюбивите си чувства. 

Многолог*

...Научен от родителите си - учители - да тача езика, аз преживях кажи-речи половин век насилствено многоезичие на зАвет под завЕта на двама зорки езикови пазители.
Единият - Владимир Василев, мой настойник и наставник - ми бе открил безпределната, но и безпощадна красота на езика, която ни сродява с красотата на Вселената, защото всяка сричка е годна да стаи в себе си капка вечност.
Другият - Цвети Иванов, мой връстник и мой образец - бе прелял вродената си доблест в доблестта на езика, който отказва да бъде „език развращени и невоздержани“ и ни сочи пътя към тихото, но гордо достойнство на човека.
... Поради тяхната опора всеки мой монолог ставаше многолог.
Сега, пред довчерашния език бродник, широко се открехват към отсам и държавни двери, и братски сърца - отново, неочаквано и неописуемо трогателно, той е мил и драг. Така езикът възвръщенец ме връща между вас и ме повежда към високата чест, с която ме удостоявате. Но аз мога да я приема само като подставено лице на този език безземник, на неговите ангели хранители и аргати говорители, на безсмъртните и простосмъртните.

------------
*Из слово, произнесено пред Академичния съвет на Софийския университет на 26 май 1992 г., два дни след удостояването му с „почетен доктор“. Целият текст е включен в изданието с радиобеседи на Петър Увалиев „Думи по вятъра“, съставено и редактирано от Огнян и Христина Ковачеви, което ще бъде публикувано от издателството на Института за изследване на изкуствата към БАН.