16513 | 7 ян. 2015 | 13:38
Повечето от най-големите имена в поп и рок музиката не признават жанровите ограничения. Те са велики, защото сами си създават правила и налагат нови граници. После ги нарушават и продължават нататък. Те са бунтовници и революционери, които ни водят там, където дори не сме знаели, че искаме да отидем.
Белият южняк Елвис пръв запя чисто черния дотогава рокендрол; Боб Дилън добави чистотата на фолка и красотата на поезията; „Пинк Флойд“ съчетаха интереса си към електрониката с бездънно музикално въображение и сериозна социална тематика, „Куийн“ обединиха непримирими преди тях жанрове - арт, хард, мюзикъл, фънк, диско и дори опера. А „Бийтълс“ използваха най-пълноценно огромния си творчески капацитет и любопитство за експерименти, за да придвижат музиката с епохи напред само за 7-8 години. Почти всички те започват пътя си през петдесетте и шестдесетте години.
Сред най-младите и последни издънки (само в хубавия смисъл) на това
ренесансово поколение
превърнало музиката, наричана преди тях „лекия жанр“, е и включилият се в голямата игра чак през втората половина на 70-те Гордън Матю Съмнър. Той се настани трайно в класациите, енциклопедиите и сърцата на милиони фенове под името, което сам си избра - Стинг.
Произходът на псевдонима Стинг (Жило) е забулен в обичайната за музикалния свят на Острова мъгла от началото на 70-те. Но се говори, че идва от любимите пуловери на музиканта на жълти и черни райета - като оса. Друга, по-мрачна цветова комбинация обаче доминира най-ранните му години (или поне спомените за тях) в родния Нюкасъл - сиво и черно: в този район на Англия основният поминък не е музиката, а въгледобивът. Това, както и дрехите на отците в католическото училище, е черното, а сивото идва от обичайния дори в слънчеви дни цвят на морето, в което отплават натоварените с въглища кораби.
Младият Гордън не само се противопоставял на мрачната гама с жълто-черните си пуловери, но и бил готов на всичко, за да се измъкне от задушливата хватка на въглищния прах. На Острова през 60-те това става най-лесно с футболна топка или с китара. Първите опити на Гордън да се измъкне са чрез спорта. Става училищен шампион на 100 и 200 метра и звезда на футболния отбор. Не се знае докъде щял да стигне, защото в началото на 1964-та, когато е на идеалната възраст 13 години, го връхлита бийтълманията.
Само че и с китарата не се получило, не и от първия опит. Въпреки че вече свирел прилично на баскитара, бъдещият Стинг завършва учителски институт и започва да преподава литература. Смогва и да се ожени за актриса от местния театър, има си и бебе. Вечер ходи на репетициите на местния бигбенд, който свири пред публика в почивните дни.
На един такъв концерт го забелязва Стюарт Коупланд, блудният син на високопоставен агент на ЦРУ, широко известен в тесни кръгове барабанист, и го кани в групата си. Която не просто е неизвестна, ами изобщо не съществува. Гордън обаче се хваща за шанса като удавник за сламка. Бързо се намира и китарист, който още по-бързо е сменен от друг и през 1977 г. Стюарт Коупланд, Анди Съмърс и Стинг вече са „Полис“. Тук Гордън Съмнър изчезва от историята, а на негово място на сцената излиза Стинг и заминава за Лондон с жена си, бебето и идеята да превземе света.
Точно това се случва следващите няколко години, само дето някъде по пътя първата съпруга е заменена с друга актриса - Труди Стайлър, която му ражда още 4 деца, за да станат общо 6 - три момчета и три момичета. Преди няколко години обаче Стинг обяви, че те няма да наследят неговите 180 милиона паунда. Първо, защото това богатство ще им тежи като мъртъв албатрос на шията - и второ, защото Стинг и Труди (която вече му е официална съпруга) смятат да изхарчат по-голямата част от сумата. А те харчат доста - като много сериозни суми отиват за благотворителност - най-често за екологични каузи.
Днес изглежда странно, обаче в началото главен композитор и командир на новото музикално-„полицейско“ звено е Арън Коупланд. Една от първите му заповеди е - „Полис“ ще бъдат пънк група. В техния случай това няма нищо общо с бунтовната идеология на антиправителствените копнежи, отхвърлянето на консуматерство и който и да е аспект на
пънк идеологията
По-скоро точно обратното - в началото на 1977 г. групи и артисти като „Секс пистълс“ и „Клаш“ в Лондон, Пати Смит и „Рамоунс“ в Ню Йорк са на върха на популярността, а в кралството пънкът бързо се превръща в социален - и което е по-важно в случая - в пазарен феномен.
Така че, щом се налага, Стинг ще свири пънк, ще си боядиса косата - и каквото там се наложи. Той все още не се чувства достатъчно значим, че да се противопоставя на пазара. Освен това трябва и да се яде. Жена му получава от време на време малки роли в тв постановки и реклами. Самият Стинг също се снима често, в шест реклами поред - и изкарва по 200 паунда на ден - пари, за които „Полис“ все още могат само да мечтаят. И така цяла година.
После Стинг написва и „Полис“ записват песента „Роксан“. Парчето има по-сложна хармония от всички композиции на пънк титани като „Секс пистълс“ и „Рамоунс“, взети заедно. Вярно, че не става хит веднага - в него се пее за мъж, влюбен в проститутка, а по онова време властите са твърде консервативни, за да разрешат подобно нещо да звучи по радиото. При преиздаването си през 1979 г. стига до 12-о място. Точно с „Роксан“ „Полис“ откриха церемонията „Грами“ при повторното си събиране през 2007 г., а парчето се нареди и в списъка на VH1 „100-те най-велики рок песни“ под номер 85.
„Полис“ се превръщат в супер-звезди през 1980 с третия си албум, носещ странното име Zenyatta Mondatta - като повечето песни са написани и изпети от Стинг. Превърнатият в песен спомен от учителските му години Don't Stand So Close to Me („Не стой толкова близо до мен“) става третото им парче, превзело върха на класациите, най-добре продаваният британски сингъл на 1980 г. и печели „Грами“ за „най-добър рок вокал в дуо или група“. А Behind My Camel, единствената композиция на Анди Съмърс в албума, печели „Грами“ за най-добро инструментално рок изпълнение в дуо или група.
Официално „Полис“ съществуват докъм края на 1986 г. На практика краят на студийната им продукция идва с петия им албум Synchronicity през 1983 г. - номер 1 и във Великобритания, и в САЩ - за 8 седмици! А Every Breath You Take печели „Грами“ за песен на годината - и още едно - за най-добро поп изпълнение. Още едно парче - Synchronicity II, се окичва със златно грамофонче - за най-добро рок изпълнение на група с вокал.
По време на последвалото турне Стинг усеща, че това е върхът и е дошло времето да покаже какво може сам. Останалите също работят по солопроекти. На 1 юни 1985 г. Стинг е готов с The Dream of the Blue Turtles - албум със звучене далеч по-близо до джаза, отколкото до „Полис“ или рока, да не говорим за пънка. Стига до номер 3 във Великобритания и 2 в САЩ, като пътят му към върха е препречен от Born In The USA на Брус Спрингстийн. Необяснимо защо, но докато в САЩ големият хит от първия албум е If You Love Somebody Set Them Free („Ако обичаш някого, дай му свобода“), то за британците Russians („Руснаци“ - песен за
страха от ядрена война
достигнал своя връх през 80-те) се оказва далеч по-популярна.
До днес Стинг има общо 12 албума... Той е автор и изпълнител на няколко десетки хита - незабравими акустични балади като Fragile, Shape of My Heart, успешни експерименти с етномузиката и фолка като Desert Rose и целия албум If on a Winter's Night... до световни хитове като Englishman in New York, If I Ever Lose My Faith in You или Fields of Gold. Последният му албум The Last Ship вече се превърна и в мюзикъл, който се играе с успех на Бродуей.
А най-важната последица от успеха е - Стинг най-накрая прави това, което иска, и сега вече пазарът се съобразява с него.
3 пъти в България
Стинг беше първата голяма и актуална звезда, която направи концерт в България. При това 3 пъти! Първият беше в зала 1 на НДК на 19 май 1996 г. - само два месеца след излизането на албума му Mercury Falling. На 12 юни 2006 г. суперзвездата отново пя у нас - този път на стадиона в Несебър. Последният му концерт бе в рамките на турнето „Симфонисити“ и се състоя на 7 юни 2011 г. на столичния стадион „Георги Аспарухов“.
Актьор в киното
Заедно с Дженифър Бийлс в една от малкото си главни роли в „Невястата“ (1985).
Не е ясно дали Стинг си почива от музиката, като се снима във филми, или си мисли, че киното не може без него. Но е факт, че макар и запомнящите му се роли да се броят на пръстите на едната ръка, той вече се е снимал в 20 заглавия. И някои от тях са доста известни: „Две димящи дула“ на Гай Ричи, „Приключенията на барон Мюнхаузен“ на Тери Гилиъм, „Дюн“ на Дейвид Линч. Все пак, освен че е горд носител на седем награди „Грами“, Стинг може да се похвали и с един „Златен глобус“ и 3 номинации за „Оскар“ - но те са все за песни, а не са актьорски постижения.
Мобилна верси
RSS
