41168 | 29 юни 2015 | 13:25

Синът му се жени за по-възрастната с 23 години съпруга на семеен приятел

Проф. Иван Шишманов е в Букурещ да посети няколко румънски училища, да гледа оперни и театрални постановки.

Кралица Елизабета, която е чувала добри неща за българския интелектуалец, решава да се запознае лично с него. Появата й с крал Карол Първи в приемната на двореца поразява затрупаното под книги и ръкописи сърце на Иван Шишманов. Германката, родена като принцеса Елизабете Паулине Одилие Луизе цу Вийд, влиза, облечена с елегантна черна рокля, но българският министър е привлечен не от тънката й талия, а от небрежните кичури, нежното лице и дълбоките й сини очи. „На тяхната повърхност плуваше отражение на ангелска душа“, пише Иван Шишманов в „Дневник и досиета - 1879-1927“, издадена през 2015 г. И за двамата общуването е интелектуално предизвикателство, но и безкрайна хармония от еднакви вкусове в поезията, историята и музиката. Любовните искри са неизбежни. С часове ученият и кралицата разговарят на немски и на френски, четат един на друг любимите си пасажи от различни книги.

Румънската кралица е и известна писателка. Под името Кармен Силва тя вече е публикувала няколко романа и стихосбирки в различни страни на Европа, включително в родната си Германия. Истинска буря се разразява, когато журналистите откриват кой се крие зад псевдонима. По онова време се носят слухове за сексуалната освободеност на Елизабета и отворения й брак с Карол Първи. Догадките, че интелектуалното приятелство е прераснало в нещо по-интимно, са доста основателни. След 18 години вярност в брака кабинетният учен е пометен от стихията на нова любов. Когато се срещат за първи път, Кармен Силва

държи в ръцете си букет от рози 

пише журналистката Галина Минчева.

Кралицата е известна в България с любовните си стихове, разкази и новели „Разкази за Пелеш“, „Мисли на една кралица“, „Майстор Манол“, с които е допринесла за популяризирането на румънската култура не само у нас, а и в Европа. Кралицата е известен меценат. Ван Гог и Пийт Мондриан са искали да я рисуват и са получили поддръжка от нея. Тя дори отстъпва на създателя на абстракционизма Мондриан един от замъците си, за да твори без битови притеснения.

Шишманов е запознат с творчеството на Кармен Силва, подчертава достойнствата на неповторимите й поетични образи и самобитен изказ. По времето на срещата им кралицата е около 50-те, но изключително младолика и красива. Шишманов е на 44 - висок и привлекателен. Разговорът прескача от поезията към интимни неща, които човек споделя само със сродна душа.

Елизабета неочаквано приз­нава пред Иван Шишманов, с когото съвсем скоро се е запознала, че никога не е обичала и никога не се е влюбвала. „Разбирам своя съпруг крал Карол, завладяна съм от неговия открит и мъжествен характер, но това не е любов“, споделя тя. И действително румънският монарх иска ръката й няколко дни след запознанството им, защото я намира за подходяща партия - баща й е княз, а майка й - принцеса от древни германски родове, също като неговия (Карол по произход е Хохенцолерн). Елизабета има добро образование, от малка пише стихове и учи пиано при Клара Шуман... Бракът им е основан на приятелска хармония без чувства.

В Шишманов кралицата вижда мъжа, когото би искала да обича. Двамата се разхождат в огромния парк на двореца, забравили за другите си ангажименти и за приличието. Елизабета му разказва как се е появил псевдонимът й. Попитала професора си по латинс­ки как е гора. Той отговорил „Силва“, а как е песен - „Кармен“. Иван пък й описва родния си Свищов и близкия роднина на семейството му Алеко Константинов. Въпреки свободомислието си мнението на кралицата за гражданската свобода на жените се различава от това на Шишманов. Тя смята, че те могат да получават висше образование и да имат известни права в обществото, но основната им задача е да бъдат майки и съветници на мъжете си.

Българският министър и румънската кралица запазват чувствата един към друг до края на живота си. Срещите им обаче приключват, когато Шишманов подава оставка през 1907 г. заради несъгласие с репресиите след освиркването на Фердинанд.

Двамата поддържат връзка от разстояние

дори когато общественото мнение в Букурещ я обругава заради любовта на престолонаследника с една от придворните й дами и Елизабета е принудена да лекува нервите си в изгнание. Писмата на малцина достигат до нея тогава, но тези на Иван минават през тежката цедка на дворцовия надзор. Шишманов признава единствено в дневника си, че за първи път от години съзнанието му е обсебено от жена.

Сключва брак с дъщерята на своя професор

Професор Иван Д. Шишманов няма против да разказва за дружбата си с Вазов, но с достойнство крие „своето интимно аз“. От сватбата им през 1886 г. до смъртта си той живее с първата си любов - законната си съпруга, с която са заедно цели 42 години. Двамата се запознават в Женева, където Шишманов защитава докторат по експериментална психология.

Бъдещата му жена Лидия е дъщеря на професора по литературна история Михайло Драгоманов, емигрант от Украйна. Българинът е отдаден на книгите, но в душата си носи искрицата на артист. Той се влюбва в образованата дама, която също е изкушена от литературата и често публикува статии на културни теми в швейцарския печат. След венчавката Лидия е повече приятелка и съветничка, отколкото обект на любовна страст за Иван Шишманов. А тя очевидно има нужда от нещо повече. Плахо се опитва да му каже, че зад прозорците на дома им на ул. „Шипка“, в който днес се е настанил известен ресторант, животът тече пълнокръвен и пъстър. Ученият обаче е отдаден на своите изследвания и на образованието на народа. Той неизменно й отговаря: „Ние сме камъни на пиедестала, на който ще се издигне бъдеща България.“ Лидия не желае да бъде само камък, иска да участва в бляскавите балове и светските развлечения, подобаващи на съпруга й, който е известен професор и министър на просвещението с добро име в политиката. Шишманов отсича, че съдбата им е такава.

Неведнъж украинката горчиво се шегува, че единствената му страст е четенето и преспокойно може да се оттегли в манастир, без да забележи липсата й. Дори когато са в Швейцария, приятелите им непрекъснато обикалят красивите места около Женевското езеро и бродят по планините. Шишманов предпочита да замръква в читалните на библиотеките. Липсата на развлечения кара Лидия Шишманова да отвори в дома си един от първите литературни салони в София по подобие на мадам дьо Стал в Париж. На чай и сладки в него се събират поети, писатели и интелектуалци да обсъдят последните европейски течения и да четат свои произведения.

Най-близките сътрудници на проф. Шишманов се изказват противоречиво за половинката му. Михаил Арнаудов, който по-късно наследява катедрата му в Софийския университет, често придружава Лидия по балове, оперни и театрални спектакли, тъй като съпругът й непрекъснато намира извинения да не ходи. Арнаудов я описва в спомените си като тиха, много интелигентна и начетена. Константин Гълъбов обаче я намира за отегчителна и неотстъпчива. Според него била отегчена от „кабинетния плъх“, за когото се е омъжила, и не се свеняла да му прави резки забележки дори пред непознати. „Ако не знаеше, че е омъжена - пише Гълъбов в спомените си, - човек можеше да я вземе за стара мома. Толкова тягостна ставаше със самостоятелността на мненията си и неотстъпчивостта в поддържането им.“

В салона си Лидия Шишманова размишлявала върху културни теми или четяла на глас свои статии. Никой не отрича обаче заслугата на съпругата на учения, която събира, подрежда и подготвя за печат целия му архив. Когато Иван Шишманов умира, Лидия лежи три месеца в болница, но намира сили и написва предговора към събраните съчинения на съпруга си.

Голямата болка на учения – родът му остава без наследници

Димитър, единственият син на Лидия и Иван Шишманови, забърква семейството в скандал, който дълги месеци не слиза от първите страници на жълтата преса и задълго го отдалечава от родителите му.

Димитър завършва право в Женевския университет през 1913 година. Публикува първите си произведения, които го превръщат в един от популярните български писатели. По време на Първата световна война Шишманов-син е кореспондент към щаба на армията.

Той често пътува до София и шефът му, генерал Михаил Савов, изпраща по него писма до жена си Пенелопе, която всички наричат Пенка. Тя е една от най-красивите дами на столичния хайлайф. Винаги кани в дома си впечатлителния младеж и той хлътва по по-възрастната с 23 години омайница, която флиртува открито. Слуховете за връзката им бързо стигат до генерал Савов. Според тогавашната преса той внезапно пристига в София и изненадва любовниците в собствения си дом. Офицерът подава пистолета си на Димитър и му казва, че в името на честта трябва или да се самоубие, или да се ожени за Пенка.

Под дулото на пистолета и погледа на разярения съпруг Димитър Шишманов иска ръката на своята любима, която дори не е разведена. Генералът бързо приключва брака с невярната си съпруга и за писателя е въпрос на чест да не наруши клетвата си.

Майка му и баща му са потресени. Иван получава язва. Лидия изпада в депресия и дълги години отказва да общува със снаха си. Според акад. Михаил Арнаудов Димитър Шишманов дълбоко съжалявал за необмисления си брак. Миката, както го наричат приятелите, никога не се появява с Пенка пред обществото. На 50 години той е представителен и привлекателен, а съпругата му е с бели коси. Най-трагично Шишманови преживяват липсата на внуци, които да продължат славния им род.

Животът на Димитър завършва трагично. На 1 февруари 1945 г. е разстрелян от Народния съд заедно с още 22-ма министри от правителства след 1941 г., защото е бил главен секретар на Министерството на външните работи.

Кой е той?

Иван Д. Шишманов е роден на 22 юни 1862 г. в Свищов. Син е на заможния и образован търговец Димитър Ем. Шишманов и съпругата му Киреичи (Неделя), по баща Божинова (леля на художника Александър Божинов). По данни на shishmanovi.wordpress, будният младеж е забелязан от унгарския пътешественик Феликс Каниц, който подбира няколко момчета за държавни стипендианти във Виена. Там Шишманов завършва педагогическо училище и се връща в България, където става подначалник в Министерството на просвещението. По-късно спечелва стипендии за университетите в Йена и Женева. Връща се в родината, за да се бие като доброволец в Сръбско-българската война.

На 1 октомври 1888 г. Шишманов става доцент по културна история и литература в новосъздаденото Висше училище. От 1903 до 1907 г. ученият е министър на просвещението и създава Народния театър, Рисувалното училище, Музикалното училище, Народния етнографски музей, Института за слепи, Училището за глухонеми деца, първата Детска забавачница у нас, Учителско-лекарския съюз, Археологическото дружество... Той изпраща български писатели, учени, художници и музиканти в чужбина, за да общуват с европейската наука и изкуство. Шишманов подготвя и тронните слова на Фердинанд. Освиркването на монарха от студенти при откриването на Народния театър през 1907 г. предизвиква правителствена криза. Шишманов подава оставка заради затварянето на университета и уволняването на всички преподаватели.

Проф. Иван Шишманов умира от апоплектичен удар на 23 юни 1928 г. в Осло, където е поканен на конгрес на ПЕН клубовете.