Алексей Ю. Дробинин Снимка: "Международная жизнь"

Русия навлезе в остра фаза на противоборство с агресивен съюз от недружествени държави начело със САЩ

Алексей Дробинин: Съдбата отново отреди на Русия да твори световната история

7742 | 5 авг. 2022 | 12:52

Без преувеличение може да се каже, че специалната военна операция се превърна в жалон по пътя към новия световен ред, към новото разпределение на силите на международната арена


Алексей Ю. Дробинин,

Директор на Департамента за външнолитическо планиране на МВнР на Русия

Сп. "Международен живот" ("Международная жизнь")


Случи се така, че нашата страна отново преживява преломен момент в своята хилядолетна история. Налага се да се сблъскваме с агресивната реакция на част от външни участници срещу абсолютно оправданите действия, насочени към защита на жизнените интереси на запад.. Възникна реална криза за европейската сигурност и за целия международен ред, формирал се след Втората Световна война.

Макар в нашата страна вече не едно поколение да е израснало в относително мирно време, ситуацията на конфликт е по-скоро норма за страна с такава география като Русия. Родните експерти прокарват различни исторически аналогии. Някои сравняват сегашния етап с епохата на Алексей Михайлович Тишайши (Романов), когато Московската държава поетапно си е възвръщала западно-руските земи. Други съзират сходство с Кримската война, когато Русия се сблъсква с „невижданата ненавист на Запада“.

Трети се позовават на опита „за укротяване в името на собственото благо и на цялото човечество“ на имперските амбиции на Швеция след Полтава, на Франция след Бородино, на Германия след Сталинград и Берлин. Други пък сравняват противопоставянето на Русия и Запада със „студената война“ от 1940-те – 1980-х г. Някои смятат, че мащабите на сегашните промени надминават тектоничното разместване от периода 1989-1991 г., „когато настъпи коренна промяна в разположението на силите, но самите принципи на световната политика и правилата на поведение не се промениха кардинално“.

Подобни паралели, при цялата им условност, имат една обща черта – всички те подчертават епохалното значение на случващите се събития. Без преувеличение може да се каже, че специалната военна операция (в Украйна, бел. ред.) се превърна в жалон по пътя към новия световен ред, към новото разпределение на силите на международната арена.
Съотношението до голяма степен зависи от хода на военните действия, от промените в структурата на световната икономика и параметрите на политическото регулиране на конфликта. В някакъв момент и този пъзел ще се подреди. А засега съдбата отново отреди на Русия да бъде един от основните творци на световната история.

* * *

Да се занимаваш с историческо творчество освен другото означава и ясно да виждаш и разбираш съществуващите реалии. Разбира се, когато има много промени и далеч не всичко може да бъде разбрано, тогава се появява съблазънта да се правят лесни изводи (като „светът никога вече няма да бъде същият“). Подобни заключения лесно се възприемат от съзнанието, но малко дават на ума. За да се разбере по-добре случващото се, полезно е да се имат предвид дългосрочните тенденции на световното развитие. Тези, които са се формирали много преди началото на специалната военна операция и ще продължават да разместват мощните исторически пластове след нейното приключване.

За какви тенденции става дума?

Логично е да се започне с най-съдбоносния процес – формирането на многополюсния свят. Именно в това се състои същността на измененията на международната система. Както отбеляза президентът В. В. Путин, става дума за „прехода от либерално-глобалисткия американски егоцентризъм към действително многополюсен свят, основан на истински суверенитет на народи и цивилизации“. Ще добавим, че според общоприетата оценка, споменатият преход е започнал скоро след разпадането на Съветския съюз и на социалистическата общност, ознаменувайки края на двуполюсния ред, който се базира на съветско-американския баланс на силите, и на краткия по историческите мерки „еднополюсен момент“ в началото на 90-те години на ХХ в., когато един недалновиден политолог ненадейно провъзгласи „края на историята“.

Както се е случвало неведнъж, пътят към новото силово равновесие придоби мъчителен и криволичещ характер. На Русия и на другите водещи държави ще им се наложи да го изминат, макар че това може да отнеме още доста години. Обективни, независещи от нечие желание факти и явления сочат, че устойчивостта на съвременния свят ще се осигурява чрез съгласуване на интересите на няколко системно значими центрове на икономическа мощ и политическо влияние. Кои ще са „партньорите“ в многополюсната система, колко ще бъдат, времето ще покаже. За нас цивилизационният подход изглежда аналитично продуктивен и политически състоятелен. По неговата логика играчите на глобално ниво ще бъдат политически консолидирани цивилизационни общности начело с държава-лидер. Например Русия и евразийската общност, Китай и източноазиатската общност, САЩ и Великобритания, също така индийската, арабско-мюсюлманската, континентално-европейската и други.

Каквато и да бъде структурата на бъдещата световна подредба, сега вече се разгръща съперничество за правото да се установят базовите му принципи, това, което по-простичко може да се нарече норми на поведение. В тази многоаспектна надпревара конкурентни предимства имат силните, технологично развити държави, способни да разпространят не само военна сила, но и духовно-нравствени и морални ценности. Както отбеляза С. В. Лавров, „става дума за страни с добре организирана централна власт, отговорна и дееспособна, която максимално ефективно умее (от гледна точка на гарантиране на интересите и сигурността на своите граждани) да реагира на природни или други катаклизми. Китай, Индия, Бразилия, ЮАР, Иран, Египет, Аржентина, Мексико… с икономическата тежест върви и политическото влияние. Това следва да се има предвид“.

Въплъщение на многополюсната дипломация стана обединението БРИКС, което играе все по-сериозна роля на световната арена. Първостепенните задачи пред БРИКС са насочени към решаване на общи за участниците въпроси, свързани с международното развитие. Има смисъл и да се вгледаме в перспективите на групата МИКТА, включваща такива регионални държави като Мексико, Индонезия, Южна Корея, Турция и Австралия, макар че реалният ефект от нейната дейност предстои да бъде оценена.

А пък „Групата на седемте“ напълно предсказуемо загуби авторитета си на генератор за решаване на глобални проблеми, по същество се превърна в механизъм, с който Вашингтон управлява своите сателити по въпроси, представляващи конюнктурен интерес за САЩ. Ролята на ускорител на формирането на полицентризма през средата на първото десетилетие на ХХI в. играе кризата на глобализацията, сложила край на валутно-финансовото, технологичното и културно доминиране на САЩ.

По време на фондовия срив през 2008-2009 г. американското „ядро“ на глобалната система на капитализма беше поразено от удар с такава сила, че тя и до днес още не може да се съвземе. В същото време изместването на фокуса на стопанската активност в Азиатско-Тихоокеанския регион, изоставането на Китай като лидер в световната икономика се движат с гигантски крачки. По данни на Световната банка още през 2017 г. Пекин е изпреварил Вашингтон по обема на вътрешния брутен продукт (изчислен по паритета на покупателната способност), а още по-рано, през 2010 г. – по темповете на промишленото производство.

Впрочем, брутният продукт не е достатъчен индикатор за състоянието на икономиката: със своето пространство, природни ресурси (Световната банка ги оценява на 75 трлн долара и повече), натрупаното материално-техническо богатство Русия не отстъпва на нито една държава (в същото време по номиналния БВП МВФ отрежда на нашата страна едва 11-то място). Тук също ще отбележим, че поглеждайки към света на бъдещето, някои от руските специалисти прогнозират „разпад на глобалната икономическа система на няколко големи макрорегиона“, други говорят за появата на два или повече техноикономически блока – „големи късове от пазара“, включващи „валутната зона, набор от ресурси, философия на развитие, комплекс от базови технологии“, които ще конкурират помежду си.

В резултат на многополюсния свят и деглобализацията ще спечелят всички при условие, че никой няма да пречи на естественото протичане на тези процеси. Тук решаващо значение има поведението на управляващите кръгове на Северна Америка и Западна Европа. Ако те не озаптят болезненото си усещане за загуба на властта над света, което е по човешки разбираемо, ако продължават да се „хващат за кобура“ всеки път, когато е нужна търпелива дипломация, ще се запази и усили тревожната тенденция на повишаване на значението на фактора сила в международните работи. Западното високомерие от десетилетия (ако не и от векове) се подхранва от безнаказаност и липса на всякакви задръжки.

С какво друго да си обясним авантюризма на американските президенти, които обявяват като заплаха за националната сигурност една подир друга страни, намиращи се на десетки хиляди километра от САЩ? В резултат на военни интервенции (например в Югославия, Ирак, Либия, Афганистан) бяха дестабилизирани цели региони. В условията на реална многополюсност самата постановка на въпроса за военен контрол на отдалечени територии, да не говорим за нахлуване със сила в интерес на сдържане на други центрове на сила, предизвиква активно неприемане и противодействие.

Рисковете от непредвидени последствия от въоръжените акции се увеличават и от това, че се променя самата природа на силовата политика, размиват се границите между военни и невоенни средства за воденето й. Нарушаването на баланса на глобално ниво удвоява готовността на регионалните играчи да осъществят своите интереси с всякакви достъпни начини, често твърде опортюнистично. По инициатива на САЩ протича демонтиране на механизми за контрол над въоръженията и поддържане на стратегическа стабилност, създадени с труда на поколения преговарящи.

На ниво доктрина американците понижиха прага на прилагане на ядрено оръжие. Тези и други тревожни моменти отново връщат в зрителното поле на военните плановици най-опасните сценарии за сблъсък на ядрените държави, които крият в себе си катастрофални последствия.

Двигателна сила на дълбоките, трудно предвидими трансформации в социалната, икономическата и политическата картина на света се явява поредната научно-техническа революция. В основата на създаващата се технологична система се намира усъвършенстването на информационно-комуникационните, енергийни, биомедицински и нанотехнологии, на елементи на изкуствения интелект. Осигуряването на технологически суверенитет е стратегическа задача на всяка сериозна държава, претендираща за самостоятелна роля в настъпилата висококонкурентна епоха. Установяването на етични норми за прилагането на появяващите се технологии, изработването на правила за отговорно поведение на държавите, адаптиране на управленските структури в областта на информационната сигурност, здравеопазването, екологията и климата се превръщат в големи „безкрайни“ теми в дипломатическия дневен ред.

Изместването на външни балансьори, повишаване на конфликтността на международната среда подтикват страните да дирят вътрешни резерви, да се обръщат към основите на своята история и култура. В противовес на това се явяват и издиганите от западните глобалисти неолиберални ценности (правата на човека, джендър, легализирането на леките наркотици, биоетика, трансхуманизъм и др.). В качеството на естествена човешка реакция срещу подобен род декадентски прояви непрестанно нараства влиянието на културно-цивилизационния фактор. Впрочем, в украинската криза като в капка вода се отрази новата реалност: с малки изключения представителите на всички цивилизационни общности от Изтока и Юга, включително арабско-мюсюлманския свят, африканската и латиноамериканската цивилизация, АСЕАН, възприемат антируската санкционна кампания на западното малцинство като явен рецидив на неоколониалното мислене.

* * *

Осмислянето на глобалните тенденции, част от които е и нашата страна, помага да бъдат определени и посоките за прилагане на външнополитическите усилия. И тук е важно да се разбира, че дипломацията на такава държава като Русия не може да не е приемствена. Също като мощен океански крайцер, който следва зададения курс, на нея не са й присъщи и са противопоказни резките завои.

Развитието на концептуалната база на външната политика на Руската федерация е вървяло поетапно, мисловният процес никога не се е спирал. Своеобразни жалони по този вече достатъчно дълъг път са утвърдените от ръководството на страната стратегически документи от 1993, 2000, 2008, 2013 и 2016 година.

Въпреки разпространеното заблуждение, много от идейните конструкции, присъщи на отечествената дипломатическа школа сега, съвсем не са се появили през последните години или месеци. Инстинктивно вярното разбиране на националните интереси винаги е било налице, дори през наивно-романтичните 1990-те с безогледния им отказ от съветското наследство във всичките му форми, включително и уникалния опит за управление на конфронтацията между държавите и практическия опит за сътрудничество с развиващия се свят.

Достатъчно е да се каже, че още в „Основните положения на концепцията на външната политика на Руската федерация“ от 1993 г. е залегнала тезата, че отношенията след края на двуполюсната епоха следва да се основават на принципите на полицентризма. Тогава е отбелязана и голямата важност на руските интереси сред най-близкото геополитическо обкръжение – през призмата на „предотвратяване на дезинтеграционните процеси на територията на бившия СССР“.

Наред с амбициозната задача за постигането на взаимодействие с Вашингтон на ниво стратегическо партньорство беше поставена цел да се противодейства на опитите на САЩ да се превърнат в единствената свръхдържава. Последното е мирогледен момент, сочещ отричането на авторитарна система за хегемония в международните отношения, което се засилваше през последващите години.

Тенденцията за икономическо и силово доминиране на САЩ е залегнала в Концепцията за външната политика, утвърдена от президента В. В. Путин през 2000 г. като неприемливо развитие на събитията. Ето защо в качеството на първостепенна задача на руската дипломация беше формулирано демократизиране на международните отношения, формиране на едноцентричен модел, базиращ се на механизмите на колегиалността и върховенството на международното право. Една от опорите на глобалната стабилност прозорливо сочи сътрудничеството между Русия и Китай. По такъв начин беше проведена системна подготовка за бъдещето на руско-китайските отношения, включващи всеобхватно партньорство и стратегическо взаимодействие.

В обновената редакция на Концепцията, одобрена от президента Д.А. Медведев през 2008 г. Русия за пръв път беше наречена „голяма евразийска държава“, беше акцентирана важността на идейно-мирогледните и цивилизационни аспекти на международната конкуренция. Посочена беше и дългосрочната тенденция, проявила се с пълна сила през последните години: губейки позициите си на световен лидер и основен бенефициер на глобализацията, Западът пое курс към сдържане на Русия. Нашата страна не е търсила конфронтация: в документа е заложена тезата, че равноправното сътрудничество в „триъгълника“ Русия – ЕС – САЩ би спомогнало за укрепване на Евроатлантическия регион.

След пет години в редакцията на Концепцията от 2013 г. по-ясно е записана задачата за подпомагане развитието на националната икономика и преминаването й на иновационни релси. Подчертана е необходимостта от широко използване на механизмите за формиране на позитивния образ на Русия, на нейната вътрешна и външна политика пред световното обществено мнение.

Действащата версия на Концепцията, утвърдена от президента В.В.Путин през 2016 г., фиксира проверените от живота принципи на външната политика: самостоятелност, многопосочност, прагматизъм, откритост, стремеж към решаване на всички проблеми с политико-дипломатически средства при спазване на международното право. Документът е формиран под въздействието на сериозни промени, настъпили в международните отношения в контекста на украинската криза от 2014-2015 г. и политическите сътресения в Близкия Изток и в Северна Африка.

Отбелязва се, че преминаването към многополюсен световен ред не протича без конфликти, съпроводено е от изостряне на глобални и регионални противоречия, конкуренция между държавите, увеличаване ролята на фактора сила в световната политика. По-нататъшно развитие получи мисълта за това, че стремежът на Запада да задържи своите позиции се осъществява чрез сдържане на алтернативни центрове на сила, включително разнопосочен натиск от страна на САЩ, НАТО и Евросъюза върху нашата страна.

Въпреки това, отново е потвърдена ориентацията на Русия към формиране на общо пространство на мир, сигурност и стабилност в Евроатлантика, изграждане на прагматични взаимноизгодни отношения със САЩ, имайки предвид голямата отговорност на двете държави за глобалната стратегическа стабилност и състоянието на международната сигурност. Най-важното нововъведение: пренагласяване на приоритетите в евразийското пространство с оглед създаването на ЕАИС и с перспектива за създаване на негова основа на отворено икономическо партньорство, обхващащо също страните от ШОС и АСЕАН. Положително се оценява участието на Русия в такива многостранни формати, като „Г-20“, БРИКС и РИК (Русия-Индия-Китай).

Общо взето, такива са основните елементи на идейния багаж, с който разполагамe, така изглежда виртуалната отправна точка за по-нататъшната работа по концептуалните рамки на руската външна политика в новите условия.

* * *

Многопосочният процес на редактиране на новия вариант на Концепцията за външната политика с привличането на заинтересовани органи на властта и експертната общност беше започнат още през 2021 г. Основните рамки на документа през януари тази година бяха разгледани на оперативно съвещание на Съвета за сигурност на Русия. Те се доработват, като се взема предвид развитието на международната обстановка. Тук бих искал да се спра на някои ключови аспекти на нашия анализ.

Независимо от продължителността и изхода на СВО, към този момент вече може да се констатира, че тридесетгодишната епоха на като цяло конструктивното, макар и не лишено от проблеми сътрудничество със Запада безвъзвратно е завършила. Сегашната ситуация предоставя уникалната възможност за окончателното освобождаване от остатъчните илюзии и излизането на Русия извън рамките на парадигмата на „поглъщане на дружеството“, многократно провеждано от западните колеги след 1992 г. Ясно е, че връщане към ситуацията преди 24 февруари в отношенията със страните от Северна Америка и Европа няма да има.

Впрочем, в тази неприязън на Запада към нас няма нищо ново. Още по време на Кримската война (1854-1856 г.) британският поет лорд А.Тенисън открито говори, че ненавижда руснаците и Русия. Германският кайзер Вилхелм (1888-1918 г.) в мемоарите си пише: „Не мога да направя нищо със себе си. Зная, че не е по християнски, но ненавиждам славяните“. То ест, русофобията не е нещо маргинално. Това е вирус, загнездил се дълбоко в съзнанието на интелектуалния и политически елит.

Редица наши експерти разсъждават за това, че сегашните разногласия около Украйна слагат край на цяла историческа епоха на сближаване на Русия с Европа, започната от Петър Първи, и сега „ние оставяме зад гърба си „петровската“ страница от нашата история“. Можем да се съгласим с това само донякъде. Не бих говорил уверено за допетровска затвореност на Москва за Запада. Аргументите в полза на обратното твърдение са много – от външнотърговското и културно взаимодействие на Велики Новгород с градовете от Ханзейския съюз и одобреното във Ватикана бракосъчетание на Иван III със София Палеолог до настъпателната политика на Иван IV на запад.

 

По-скоро, има смисъл да се говори за привнесено от Петър Първи „западничество“ в самосъзнанието на управляващия слой в Русия, за създаването на възможности за раздалечаване на неговия мироглед от този на народните маси. Както вярно отбелязват политолозите, „от времето на Петър Велики руските елити са гледали на запад, следвали са западната мода и поведение, въвеждали са западни институции, заимствали са западни философии, стремили са се да догонят великите европейски държави; по-нататък, в съветската епоха, да станат глобална свръхдържава, а в по-късен период — ключов компонент от голяма Европа от Лисабон до Владивосток. Това е коловоз, от който е трудно да се излезе“. Действително вкоренилият се от онези времена ирационален знак за равенство между „западно“ и „прогресивно“, „западно“ и „притегателно“ на различните етапи от отечествената история в по-голяма или по-малка степен е предопределял насоките за развитие във вътрешната и външната политика. Сега такъв подход вече не е актуален. Променили сме и ние, и останалият свят.

Русия навлезе в остра фаза на противоборство с агресивен съюз от недружествени държави начело със САЩ. Целта на противника е да нанесе на нашата страна стратегическо поражение, отстранявайки я като геополитически конкурент. Нужно е разбирането за това, че в лицето на русофобски настроения колективен Запад ние имаме опасен, мотивиран и – въпреки постепенното и необратимо отслабване на общата мощ – все още силен съперник, който разполага с модерен военно-технически потенциал и контролира значителна част от глобалните пазари, финансови ресурси, логистични вериги и информационни потоци.

За някои от нас такъв обрат стана неприятна изненада, и това може да бъде разбрано. Стратегиите за конвергенция, „вграждане“, диалог и общи пространства заемаха видно място в планирането години наред. Обаче в „часа Х“ се оказа, че враждебният блок на НАТО прониква в територии, граничещи с жизнено важни райони на централна Русия (Прибалтика, Украйна), а Евросъюзът разпространява своето неоколониално влияние върху цяла Източна Европа, Задкавказието и Централна Азия, без да се съобразява със съществуващите там интеграционни обединения (ЕАИС и ОНД). Ясно е, че такава реалност е резултат от многогодишно арогантно игнориране на честните опити на Русия да се договори със Запада за правилата на съвместното съществуване, и с нея повече не бива да се примирява.

Безспорно на руските интереси отговаря конструктивното взаимодействие с всички съседи, в това число в Евроатлантика. Към тази цел е нужно да се стремим. Но не с цената на едностранни отстъпки – още повече отстъпки за тези, които открито обявяват Русия за главна заплаха, за което става дума в Стратегическата концепция на НАТО, приета в края на юни 2022 г. на срещата на върха в Мадрид. В такива условия сътрудничеството с недружествени държави е възможно само на единична, транзакционна основа – то може да се осъществява само там, където е изгодно на Русия и където липсва приемлива алтернатива.

Аргументът, че разногласието с Европа е изгодно на Великобритания и САЩ, е верен само отчасти – дотолкова, доколкото „на кормилото“ в ключовите европейски държави остават политици-атлантици. Вътрешните трансформации на европейските общества и социално-икономически системи не задължително консервират съществуващата политическа подредба. Тягата към стратегическа автономия за Европа, както и преди, е силна, национално-ориентираните партии и движения се ползват с растяща популярност.

Практическото предизвикателство за Русия – да предложи на Европа формулата за бъдещо сътрудничество, която, от една страна, би подкрепила автономистките стремежи на европейците, а от друга – би гарантирала, че от европейска страна няма да пристигат заплахи за сигурността на нашата страна в някаква сфера (военна, икономическа, технологична, културно-хуманитарна и т.н.).

Изострянето на противоречията между най-големите държави не можеше да не окаже влияние върху многостранната дипломация. Стана ясно, че при липсата на воля за честен диалог създадените през добрите времена организации и дискусионни клубове губят бързо ролята на преговорни пунктове и се превръщат в арена на пропагандистки битки.

На практика такава тенденция набира скорост не от вчера. САЩ блокираха Органа за разрешаване на спорове на СТО, много години не се осъществява съгласуването на съвместна политическа декларация на министрите на външните работи на страните от ОССЕ, има и други примери. След началото на СВО западниците намислиха да отлъчат Русия от участието в глобални и регионални структури – от Съвета на ООН по правата на човека и Световната туристическа организация до Съвета на държавите на Балтийско море. За безобразната ситуация в областта на международния спорт, осакатяваща изначалния смисъл на олимпийското движения, дори не си струва и да се говори.

Концепцията „ред, основан върху правила“ е насочена към подкопаване на централната координираща роля на ООН с неговите разнообразни партньорства, коалиции и „призиви“, чиито функционал дублира сферата на дейност на специализираните учреждения и институции на Световната организация. Западниците фактически са „приватизирали“ изпълнителните структури, включително Секретариата на ООН, офисите на специалните пратеници и специалните представители на Генералния секретар – както на отделните страни, така и функционални – запълвайки ги със свои „проверени“ кадри (това се отнася и до механизмите извън ООН – такива, като например Техническия секретариат на Организацията за забрана на химическото оръжие).

Най-тъжното е: ръжда разяжда „светая светих“ на системата на ООН – Съвета за сигурност. Девалвира смисълът на правото на вето, което бащите-основатели са предоставили на постоянните членове на СС с една-единствена цел: да не допуснат накърняване на интересите на някоя от великите държави, и по такъв начин да предпазят света от пряк сблъсък между тях, което в ядрената епоха крие катастрофални последствия. Един от симптомите на болестта е отказът на „западната тройка“ да работи с Русия и Китай над практическата реализация на инициативата за свикване на среща на високо равнище на лидерите на страните от „петорката“ в СС на ООН, предложена от президента В.В. Путин през януари 2020 г. А нали самата идея за такава среща има за цел намирането на допирни точки по най-взривоопасните проблеми на съвременността, а също и препотвърждаването на фундаменталните принципи на международното общуване, на първо място на базовия – „Вестфалския“ – принцип за суверенно равенство между държавите.

Не се виждат лесни рецепти за оправяне на положението. Очевидно е, че се изискват повече осъзнати усилия и въображение за това, което се отнася до реформа на ООН. Съветът за сигурност има нужда от демократизация – преди всичко за сметка на разширяването на представянето на африканските, азиатските и латиноамериканските страни. Види се, дошло е време да се постави въпросът доколко работния дневен ред на ООН отговаря на интересите на болшинството членове на световната общност. За много от тях злободневно значение има достъпът до евтини източници на енергия (а не преминаването към „зелени“ технологии), социално-икономическото развитие (а не правата на човека в ултралиберално разбиране), сигурността и суверенното равенство (а не изкуствено натрапване на електорална демокрация по западен калъп). Освен това актуална става темата за приключване на процеса по деколонизация и прекратяване на неоколониалните практики за използване на природните ресурси на развиващите се страни от транснационални корпорации.

Както и да се формира по-нататъшната съдба на ООН, СТО, МВФ, на Световната банка, на „Г-20“ и на други обединения с универсален обхвата (Русия е играла и играе в тях конструктивна роля), разделящата политика на Запада превръща в абсолютен императив в близките години формирането на нова инфраструктура на международните отношения в политическата, икономическата, търговската, валутно-финансовата и културно-хуманитарната сфера, както и в областта на международната сигурност. Тази инфраструктура, както правилно отбелязват нашите експерти, преди всичко трябва да съответства на реалното съдържание на международната политика. Основна нейна черта, наред с инклузивността и доброволността за участие, трябва да бъде и неуязвимостта към външен диктат, независимостта от капризите на нашите западни колеги. След техните откровено вероломни решения и действия по отношение на Русия, на нейните граждани и материални активи ние просто не може да си позволим разкоша да не се замисляме за алтернативи. Още повече, че за това мислят и много наши приятели, загубили вяра в западната доброжелателност и порядъчност.

На практика усилията за създаване на независими граници на глобалното управление са започнати не от сега – успешното развитие на БРИКС е пример за това. В наши дни обаче, без всякакво съмнение, този процес ще получи мощно ускорение, в това число чрез разширяване на ШОС, чрез повишаване ефективността на Движението за неприсъединяване, създаване на Група приятели в защита на Устава на ООН и други формати.

Опората върху националните интереси и международното право предполага широко внедряване на идеи, чиято жизнеспособност е доказана с времето. Такива, като концепцията за многополюсност на основата на сътрудничество в „триъгълника“ Русия-Китай-Индия, предложена от Е.М. Примаков още през 90-те. Уместно е да напомним, че Евгений Максимович много време преди изостряне на отношенията със Запада говореше за съществено повишаване на вниманието към източното и южното направление в руската дипломация. Русия активно реализира тази принципна насока, а сегашното охлаждане на отношенията със Запада обективно освобождава допълнителни ресурси за нейното реализиране.

Появяват се нови доводи в полза на това инициативата на президента В.В. Путин да се превърне във водещ външнополитическият проект на Русия за формирането на Голямо Евразийско партньорство. ГЕП ние виждаме като рамка, отворена за всички страни и обединения на континента, очертаваща въпросите за икономическата интеграция и обезпечаване на сигурността. Неговата добавена стойност се съдържа в хармоничното свързване на интеграционни проекти, национални стратегии за развитие, производствено-логистични вериги и транспортно-енергийни коридори. Именно през призмата на Голяма Евразия може да се прокара път към изграждането на следващия исторически етап на новия модел на отношенията между Русия и европейските съседи, наблягайки на естествените по географски и други причини конкурентни предимства на такова партньорство.

Оздравителното в много отношения откъсване от Запада формира условия за по-разгърнато сътрудничество с глобалния Изток и Юг също и поради това, че сега именно там са най-многобройните ни искрени съмишленици и приятели, което показа тяхната премислена, балансирана реакция спрямо руските действия за защита на жителите на Донбас, ясно изразеният отказ да се присъединят към предвожданата от САЩ антируска коалиция и санкции.

Наистина, няма да забравяме, че специалната военна операция (СВО) и всичко свързано с нея далеч не е главният пункт в националните и външнополитическите въпроси от дневния ред на незападния свят. Оттам събитията в Украйна и около нея се виждат по съвършено друг начин, отколкото „картинката“ в репортажите на ангажираните западни и международни средства за масова информация, където Русия безапелационно е представена като виновна за всички грехове и отговорна едва ли не за всички световни проблеми. Безспорно, „гласовете“ на Азия, Близкия Изток, Африка и Латинска Америка като приоритетни направления в обозрима перспектива ще бъдат качествено засилени в обновената Концепция за външна политика на Русия.

 

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм!

 


От категорията

Die Welt: Тайните сделки на президента Зеленски

Тайните сделки на президента Зеленски-1660215313.jpg

Разследване на Sledstvie.Info показа, че комикът, заедно с братята Шефир и още ...

11 авг. 2022 | 13:54

Политически анализатор: Няма логика партийните лидери да се оттеглят преди избори

 Емил Соколов - историк и анализатор-1660210298.jpg

При добра кампания БСП може да спре изтичането на гласове към „Възраждане“ и ...

11 авг. 2022 | 12:30

АЯР: При авария в Запорожката АЕЦ потенциална опасност може да има и за България

Руски войник охранява района на окупираната Запорожка АЕЦ Снимка: БТА/АП-1660226633.jpg

Извършената оценка показва, че времето за достигане на замърсяването до ...

11 авг. 2022 | 16:58

Консервативна "културна революция" е в ход в Русия

Консервативна "културна революция" е в ход в Русия-1542879274.jpg

Основни стълбове на култа към консервативните ценности са православната вяра, ...

11 авг. 2022 | 15:47